Определение № 1299 от 29.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4676/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. А. К., действащ със съгласието на своята майка и законен представител Б. Д. С. /към настоящия момент касаторът е навършил пълнолетие/, чрез адв. Д. П. П. от АК - Пловдив, против въззивно решение № 115/17.06.2022 г., постановено по в.гр.д. № 160/2022 г. по описа на Апелативен съд - [населено място], в частта му, с която е потвърдено решение № 15/02.02.2022 г., по гр.д. № 179/2021 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора против “ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД [населено място] иск с правно основание чл. 226 вр. чл. 223, ал. 1 КЗ (отм.), за разликата над присъдената сума от 52 000 лв. до пълния предявения размер от 172 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 04.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на делото - 28.06.2021 г. до окончателното и заплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е определил занижен размер на присъденото в негова полза застрахователно обезщетение, като не е извършил и правилна преценка на всички обстоятелства, имащи значение за определяне на справедливия размер по чл.52 ЗЗД. Счита още, че въззивният съд неправилно е приложил нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД, при предявен пряк иск срещу застрахователя?, по който се сочи противоречие с: Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС; решение № 12 от 14.07.2022 г. по т.д. № 194/2021 г. на ВКС, I т.о.; решение № 103 от 02.11.2020 г. по т.д. № 2181/2019 г. на ВКС, I т.о.; решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, II т.о.; и решение № 42 от 21.05.2021 г. по т.д. № 494/2020 г. на ВКС, II т.о.; 2. Може ли изводът на съда за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно същият да бъде доказан по категоричен начин, без каквито и да било съмнения?; 3.Достатъчно ли е, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, да се докаже единствено обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил и не е ползвал предпазен колан или намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан?. По въпроси с №№ 2 и 3 се сочи противоречие с: Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС; решение № 12 от 14.07.2022 г. по т.д. № 194/2021 г. на ВКС, I т.о.; решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 144 от 27.12.2016 г. по т.д. № 1000/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 16 от 04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т.о.; 4. Кой е отговорен за спазване на изискването за превозване на малолетно дете в автомобил при използване на предпазен колан или други обезопасителни системи и каква е връзката между тази отговорност и действията на участниците в ПТП-то, както и дали неизпълнението на задължението за поставяне на предпазен колан може да обоснове съпричиняване от страна на малолетния пострадал?- твърди се противоречие с: решение № 75 от 04.07.2022 г. по т.д. № 972/2021 г. на ВКС, I т.о.; решение № 44 от 23.06.2020 г. по т.д. № 1879/2019 г. на ВКС, I т.о.; решение № 19 от 08.02.2017 г. по т.д. №50177/2016 г. на ВКС, IV г.о.; и 5. При постановяване на съдебния акт следва ли въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи всички твърдения и възражения на страните и правните изводи на съда по тях, след като обсъди всички доводи на страните и всички релевантни за спора доказателства в тяхната съвкупност?. Сочи се противоречие с: решение № 200/23.12.2019 г. по гр.д. № 3779/2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата “ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД [населено място] е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел наличието на елементите на фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ. Посочил е, че между страните не е налице спор относно настъпването на 04.06.2016 г. на ПТП, при което е пострадал ищецът, за което е виновен и А. К. К. водач на автомобил БМВ с рег. [рег.номер на МПС] /със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на посочения автомобил при ответника/. Липсвал спор относно извършеното от водача на автомобил БМВ с рег. [рег.номер на МПС] А. К. деяние, неговата противоправност, относно вината на водача, както и по отношение на нанесените на ищеца вреди и връзката им с катастрофата, и правото му да получи обезщетение за тях. Въззивният съд е приел за доказано от фактическа страна, че вследствие удара ищецът е получил следните травматични увреждания: черепно- мозъчна травма, изразяваща се в разкъсно- контузни рани предимно в тилните области на главата, множество охлузвания, кръвонасядания и натъртвания по лицето, сътресение на мозъка с изпадане за кратко в безсъзнание; контузия на шийния сегмент на гръбначния стълб с клинични и рентгенологично данни за счупване на тялото на пети шиен прешлен, без образуване на костни фрагменти, които да проминират към гръбначномозъчния канал и да упражнят компресия на гръбначния мозък; контузия на гръдния кош с двустранни обширни охлузвания на кожата и натъртвания на тъканите; счупване на дясната ключична кост с дислокация на костните фрагменти и наличие на хематом около мястото на счупването; контузия на корема с болезненост при палпация в лявата половина; изразени обширни охлузвания на кожата в двете поясни области; множествени охлузвания на кожата на горните и долните крайници; травматична макулопатия на дясното око. Въз основа на заключението на съдебно- медицинската експертиза е прието, че сътресението на мозъка представлява “разстройство на здравето, временно опасно за живота”, като последиците от такава травма отзвучават обикновено в рамките на 1-2 месеца. Счупването на тялото на пети шиен прешлен е лекувано с поставяне на твърда шийна яка за срок от шест месеца и се явява “трайно затрудняване движението на врата”. Счупването на дясната ключица е довело до “трайно затрудняване движението на десния горен крайник”, което при правилно протичане на оздравителните процеси продължава около два месеца. Разкъсно-контузните наранявания са причинили “временно разстройство на здравето, неопасно за живота” и са заздравели за срок от 2-3 седмици. Посочено е, че според вещото лице гореописаните травматични увреждания били излекувани и нямало данни за неблагоприятни последици от тях за здравето на ищеца в бъдеще. Установено е било и увреждането на дясното око няколко месеца след инцидента, при който детето получило тъпа травма на дясното око, при което се е образувал оток на тъканите в областта на очното дъно, довел до намаляване на зрението на окото. Отокът персистирал няколко месеца, след което се е резорбирал, но останала частична атрофия на някои слоеве на ретината и трайно намаление на зрението на травмираното око. На 02.09.2016 г. в специализирана очна клиника в [населено място] било проведено лечение чрез инжектиране на окото със субтенон – кортикостероиден препарат. Към момента на прегледа, осъществен от вещите лица по КСМЕ, зрението на дясното око било около 0,5 - 0,6, което означавало намаление на зрителната острота с 40 - 50 %. Според експертите поради младата възраст на пострадалия било възможно известно подобрение на зрението през следващите години, но е по- вероятно според обясненията на д-р Р. в с.з. подобрение да не настъпи и зрението да бъде трайно намалено до моментните стойности без тенденция за по-голямо намаление. Въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, съобразно правилото на чл.52 ЗЗД и е приел, че ищецът има право на обезщетение за претърпените вреди в размер на 88 000 лв., но с оглед възражението на ответника за съпричиняване на вредите от пострадалия обезщетението подлежи на намаляване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД съразмерно на установения по делото принос - 10 % до размер на сумата 80 000 лв. /от която след приспадане на полученото обезщетение в размер на 28 000 лв., се дължат 52 000 лв./. Прието е, че поведението на пострадалия обективно е допринесло за вредоносния резултат- детето пътувало на задната седалка в лекия автомобил, управляван от баща му, заедно с брат си и друго дете, без поставен предпазен колан с какъвто автомобилът бил оборудван, и без да ползва система за обезопасяване на деца съгласно чл. 137б от ЗДвП. Нямало спор, че след сблъсъка на двата автомобила и трите деца изпаднали от автомобила и били намерени на различни места из нивата, в която автомобилът БМВ спрял движението си след удара. Позовавайки се на заключението на съдебно медицинската експертиза въззивният съд е приел, че телесните увреждания на ищеца са получени вследствие удрянето на тялото му по повърхността на терена и е направен извод, че ако тялото на детето е било обезопасено срещу изпадане от автомобила, то такива травми не биха настъпили. Според въззивния състав по въпроса дали детето не би получило други, различни увреждания, ако беше останало вътре в купето на автомобила, при положение, че купето е претърпяло деформации при удара, можело да се спекулира, без възможност да бъде даден обоснован конкретен отговор. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Поставения първи въпрос е свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и по отношение на същия не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В практика на ВКС: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ т.о и др., е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, в това число понесените от ищеца болки и страдания, характера, вида и тежестта на нанесените телесни увреждания, болките и неудобствата по време на лечението и възстановяването, психическата и емоционална травма от преживяването, трайното увреждане на зрението на дясното око. Отчел е също възрастта на пострадалия, сравнително лекото възстановяване от другите увреждания и липсата на трайни и необратими последици от травмите, без тази на окото, и е определил обезщетение в размер на 88000 лв., с което не се е отклонил от посочената практика на ВКС по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси от втори до четвърти. Същите се свеждат до обобщения въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказване на съпричиняването на вредата. В практиката на ВКС решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, II т.о.; решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., се приема, че при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание на чл.51, ал.2 ЗЗД предполага доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Когато малолетно дете допринесе за настъпване на резултата, съобразно с обстоятелствата на случая, следва да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно – т.7 на ППВС № 17/18.11.1963 г. Въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Изводите на решаващия състав в тази насока са изведени от установените по делото факти, че по време на катастрофата след сблъсъка на двата автомобила и трите деца /сред които и ищеца/, пътуващи на задната седалка на автомобил БМВ са изпаднали от него и са били намерени на различни места в нивата, където автомобилът е спрял след удара, т.е. са били без предпазен колан, и след преценка на приетата в първоинстанционното производство медицинска експертиза, според която травмите на ищеца са получени вследствие удрянето на тялото му по повърхността на терена, и че тези конкретни травми не биха настъпили, ако тялото на пострадали е било обезопасено срещу изпадане от автомобила, чрез колан или друга система. Поставения пети въпрос, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и изискването за излагане на мотиви към съдебното решение, не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл.236, ал.2 ГПК, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВКС. Прима се, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Въззивното решение е постановено в съответствие с горепосоченото разрешение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК. В случая въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. При този изход на делото, жалбоподателят следва да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер общо на 100 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.