Определение № 3456 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3526/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 471 от 16.04.2025г. по гр.д. № 2882/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение № 3440 от 11.06.2024г. по гр.д. № 9822/2023г. на Софийски градски съд и вместо това е признато за установено на основание чл. 440 ГПК по иска на „ВМВ ТИМ" ЕООД, ЕИК 201753540 срещу „АЙСИЕН КОНСУЛТ" ООД ЕИК 130244812, М. Ц. И., А. Н. Н., М. Р. П.-Н. и Д. Й. Й., че недвижимите имоти, спрямо които е насочено изпълнението по изпълнително дело № 20238380402792 на ЧСИ с peг. № * в КЧСИ, а именно: Апартамент № 2 и Апартамент № 20, находящи се в жилищна сграда с подземни гаражи на [улица] [населено място], подробно описани, не принадлежат на длъжника по изпълнението „АЙСИЕН КОНСУЛТ" ООД. Касационната жалба е подадена от ответника М. Ц. И. чрез адв. Б. П.. Счита за неправилна застъпената от съда теза, че обезпечителната възбрана не е проявила своето действие, защото не е спазен редът за вписването й. В случая ищецът по бъдещия иск М. Ц. няма как да има информация за строителния процес по изграждането на сградата. Твърди се също, че съдът превратно е тълкувал чл. 453, т.1 ГПК. За обосноваване допускането на касационно обжалване сочи основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по седем правни въпроса. Ответникът по касационната жалба „ВМВ ТИМ" ЕООД, представляван от адв. А. А., изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Ответникът „АЙСИЕН КОНСУЛТ" ООД, чрез адв. И. Г. представя нарочно становище по изложението на основанията за достъп до касационен контрол и счита, че такъв не следва да се допуска. Останалите ответници не са представили писмени отговори. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е отрицателен установителен иск по чл.440 ГПК от „ВМВ ТИМ“ ЕООД за установяване спрямо „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД, М. Ц. И., А. Н. Н., Д. Й. Й. и М. Р. П.-Н., че недвижимите имоти, спрямо които е насочено изпълнението по изп. д. № 20238380402792 на ЧСИ М. Б., а именно: Апартамент № 2 заедно с принадлежащото складово помещение № 2, както и Апартамент № 20 заедно със складово помещение №5, находящи се в „Жилищна сграда с подземни гаражи“ в [населено място], [улица], не принадлежат на длъжника по изпълнението „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД. От фактическа страна е безспорно, че с Нотариален акт от 24.08.2017г. и Нотариален акт за поправка от 07.09.2017г. ответниците А. Н. Н., Д. Й. Й. и М. Р. П.-Н., в качеството им на съсобственици на поземлен имот в [населено място], Район „С.“, [улица], са учредили в полза на ответника „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД право на строеж върху имота, представляващ УПИ *-* от квартал 206А по плана на [населено място], местност „П.-Р.“, целият с площ от 652,50 кв.м. по титул за собственост, а по скица 653 кв.м., в който имот съгласно действащ ПУП и ПРЗ, одобрен архитектурен проект и Разрешение за строеж № 107/29.06.2017г. е предвидено построяване на „Жилищна сграда с подземни гаражи“ с разгърната застроена площ от 2675,29 кв.м. По силата на договора в полза ответника „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД е учредено право на строеж за изграждане на редица самостоятелни обекти, сред които и процесните Апартамент № 2 и Апартамент № 20. Дружеството е реализирало правото на строеж с изграждане към 26.07.2018 г. на сградата на етап „груб строеж“ и по този начин се е легитимирало като собственик на процесните жилища. С Определение № 2932 от 05.02.2019г. по гр.д. №1574/2019г. на Софийски градски съд е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 240 ЗЗД на ответника М. Ц. И. срещу „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД, като въз основа на него е издадена обезпечителна заповед от 11.02.2019г. за налагане възбрана върху правото на строеж за построяване на процесните Апартамент № 2 и Апартамент № 20. Възбраната е вписана същия ден. С нотариален акт от 29.12.2022г. „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД продава на ищеца „ВМВ ТИМ“ ЕООД процесните два апартамента. В акта е налице изрично отразяване, че е вписана възбрана като обезпечение на бъдещ иск по гр.д. № 1574/2019г. на СГС и поето задължение от продавача да я заличи в двегодишен срок от сключване на договора. Въз основа на изпълнителен лист от 28.06.2023г. по гр.д.№ 3309/2022г. на Софийски градски съд по молба на М. Ц. И. е образувано изп. дело № 20238380402792 на ЧСИ М. Б. срещу „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД, за заплащане на парично задължение в размер на 379 922,25 лв. По изпълнителното дело са присъединени като взискатели ответниците А. Н., Д. Й. и М. П.-Н.. Вписана е възбрана на 07.07.2023 г. върху правото на собственост на ищеца „ВМВ ТИМ“ ЕООД върху процесните Апартамент № 2, Апартамент № 20. На 10.08.2023г. е пристъпено към принудително изпълнение чрез опис на недвижимите имоти. При тези фактически обстоятелства въззивният съд е намерил предявеният отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК за основателен. Целта на иска е да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се осъществи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. В случая ищецът „ВМВ ТИМ“ ЕООД е придобил от длъжника собствеността върху имотите, срещу които е насочено принудителното изпълнение за удовлетворяване вземанията на ответниците-физически лица в качеството им на взискатели и понастоящем се явява техен собственик. Спорен е въпросът дали придобитото от ищеца право на собственост с нотариалния акт от 29.12.2022 г. е засегнато от вписаната възбрана, наложена с Определение № 2932 от 05.02.2019 г. по гр.д. № 1574/2019 г. на Софийски градски съд. По този въпрос въззивният състав е счел, че възбраната не е проявила действието, предвидено в чл. 452, ал. 2 от ГПК. На първо място, това е така, тъй като не е бил спазен редът за вписване на възбраната, уреден в чл. 6, чл.24 и чл.26 от Правилника за вписванията (ПВп) и конкретно на изискването за начина на индивидуализиране на недвижимия имот. Изискването на чл. 6, б. „в“ от ПВп да се посочи „вида“ на имота, която изисква да се посочат вида, местонахождението, номера на имота, площта и/или включва освен белезите, необходими за определяне на предмета на правото (земя, сграда, самостоятелен обект в сграда и пр.), още и изискване да се посочи самото вещно право, което се отнася до този предмет - право на собственост, право на строеж, право на надстрояване и пристрояване и пр. По правило с изискването за посочване на вида на имота законодателят презумира право на собственост, което се слива с обекта, до който се отнася. Но когато се възбранява ограничено вещно право, каквото е правото на строеж, това трябва да бъде посочено изрично и тази информация досежно правото съставлява част от описанието на „вида на имота“. Няма съмнение, че между правото на собственост и правото на строеж липсва идентичност. Когато възбраната е наложена върху право на строеж, което предстои да бъде реализирано, с построяване на сградата в груб строеж действието на възбраната преминава върху възникналото право на собственост. Но когато при вече реализирано право на строеж, което се е трансформирало в право на собственост, бъде наложена възбрана върху ограниченото вещно право, а не на собствеността, възбраната не може да прояви действие. Вписаната възбрана върху правото на строеж, което вече не съществува, няма действие спрямо собствеността. Такава възбрана е безпредметна и не проявява правно действие. Същият извод следва и по аргумент от чл. 453, т.1 ГПК, който говори за вещни права, а не за имоти. Непротивопоставимостта на разпоредителната сделка с възбранен имот спрямо кредиторите на прехвърлителя, произтичаща от наложената възбрана, има ефект по отношение на правото, което се прехвърля, а не на предмета, до който се отнася. Както е разяснено и в Тълкувателно решение № 1 от 4.05.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, съгласно чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до завършване на сградата в груб строеж, по смисъла на § 5, т. 46 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ. След това разпореждането се извършва с цялата сграда или със самостоятелни части от нея. Следователно, завършването на грубия строеж определя не само момента на придобиване на собствеността, но и валидността на действията по прехвърляне и обременяване с тежести, вкл. налагане на възбрана, които се отнасят до построеното. В случая актът обр. 14 за приемане на конструкция е издаден на 26.07.2018 г. От този момент възбраната е можело да бъде насочена единствено спрямо нововъзникналия самостоятелен обект на собственост. Наложената на 11.02.2019г. възбрана върху правото на строеж за построяване на Апартамент № 2 и Апартамент № 20 не е проявила правно действие, защото към посочената дата правото на строеж вече е било трансформирано в право на собственост. С отчуждаването на имотите на 29.12.2022г. в предписаната за това нотариална форма, ищецът ги е придобил свободни от тежести. Възбраната от 07.07.2023г. е вписана след разпоредителните действия от 29.12.2022 г. и същите са противопоставими на взискателя М. И. и на останалите присъединени взискатели А. Н., Д. Й. и М. П. Н.. Процесните недвижими имоти не принадлежат на ответника и длъжник по изпълнението „АЙСИЕН КОНСУЛТ“ ООД, а на третото лице ищеца „ВМВ ТИМ“ ЕООД. Поради това предявеният иск е основателен. Съдът е допълнил, че е без значение за изхода на спора обстоятелството, че страните по покупко-продажбата, с която са прехвърлени процесните имоти, са свързани лица. Този факт би имал бил релевантен при иск с правно основание чл. 135 ЗЗД. Без значение е и дали продажната цена е варирала под или над пазарната стойност на имотите. За неоснователно е и прието възражението, че бъдещият ищец, който инициира обезпечително производство, с оглед необходимостта от бързина на последното, няма задължението да знае, дали бъдещият ответник притежава право на строеж или право на собственост върху имота, чиято възбрана иска да бъде наложена. Съдът е приел, че ищецът, подготвяйки се за процеса, е длъжен да събере всичката информация, която е необходима, за защита на правото му. Правото на строеж действително е единно в двете му фази, преди и след достигане на грубия стоеж, но при разпореждане, обременяване с тежести или възбраняване е необходимо да бъде отчитан и следван времевия континиуум, който е в посока от учредяване към реализиране, но не и обратно. Именно това предписва чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ, а и разясненията в Тълкувателно решение № 1/2011 г. на ОСГК. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива липсват. Поставените правни въпроси от касатора са следните: 1/ при описание на имота по чл.6, ал.1, б.“в“ ПВп видът на имота като негова характеристика включва ли конкретни вещни права върху имота и изискването вещните права да се посочат като индивидуализиращи белези; при липса на дефиниция в ПВп на понятието „вида на имота“, за който се отнася акта, съгласно чл. 24, б.“а“, вр чл. чл.6, ал.1,б.“в“ ПВп и при изричната разпоредба на чл. 60, т.2 ЗКИР, че в част „А“ на партидата се вписват: видът на имота - поземлен имот, сграда, самостоятелен имот в сграда, следва ли текстът на чл. 60, т.2 ЗКИР да се тълкува разширително като се приеме, че в понятието „вид на имота“ се включва и следва да се впише и самото вещното право, което се отнася до този предмет: право на собственост, право на строеж, право на надстрояване и пр. По този въпрос се изтъква противоречие с Решение № 145 от 15.01.2018г. по гр.д. № 5479/2016г. на І г.о.; 2/ съществува ли идентичност между правото на собственост и правото на строеж за един и същи обект, когато е наложена възбрана върху това право. Визира се противоречие със същото решение; 3 / след като вписванията се извършват по лична партида, а не по партида на имота, може ли приобретателят да се ползва от иска по чл. 440 ГПК, след като към момента на придобиване изрично е заявил, че е запознат, че върху имотите на прехвърлителя има наложена възбрана, която прехвърлителят се е задължил да заличи в определен срок; сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 1/ 2015г. на ОСГТК, с горепосоченото решение и с Решение № 292 от 22.12.2015г. по гр.д. № 1159/2015г. на ІV г.о.; 4/ след като ПВп регламентира вписване на актове относно недвижими имоти и вписване на възбрани и обезпечения в различни раздели, следва ли да се прилага чл. 181, ал.1 ЗУТ и за двете вписвания, след като процедурата за вписване на възбрани и обезпечения е облекчена предвид необходимостта от бързина и ефективност; противоречие с Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГТК; 5/ относима ли е разпоредбата на чл. 181, ал.1 и ал.2 ЗУТ към обезпечителното производство по чл. 389 и сл. ГПК за налагане на възбрана за право на строеж/право на собственост върху недвижим имот; противоречие със същия тълкувателен акт и с Решение № 22 от 04.06.2020г. по гр.д. № 3048/2019г. на ІІ г.о.; 6/ кога вписването на възбраната страда от пороци, препятстващи настъпването на правните й последици; противоречие с решението по гр.д. 1159/2015г. на ІV г.о.; 7/ проявява ли наложената обезпечителна възбрана действието по чл. 452, ал.2 ГПК спрямо взискателя и присъединилите се кредитори, след като третото лице е недобросъвестен приобретател, който е знаел към момента на придобиването за вписаната възбрана по партидата на длъжника - прехвърлител; противоречие с Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 1/2015г. на ОСГТК и решението по гр.д. № 5479/2016г. на І г.о. Спрямо същите въпроси се поддържа и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК; сочи се и очевидна неправилност, без конкретни мотиви. Първият въпрос касае вложеното от съда съдържание в понятието „вида на имота“, за който се отнася акта, съгласно чл. 24, б.“а“, вр чл. чл.6, ал.1,б.“в“ ПВп, а именно, че то включва и вида на самото вещно право, което се отнася до този предмет - право на собственост, право на строеж, право на надстрояване и пр. Така извършеното от съда тълкуване не е обуславящо за крайния изход на спора, касае се за допълващи мотиви. Соченото от касатора Решение № 145 от 15.01.2018г. по гр.д. № 5479/2016г. на І г.о. дава отговор на въпроса: поражда ли действие възбраната на право на строеж за обекти в бъдеща сграда, описани според одобрен архитектурен проект и издадено разрешение за строеж, при индивидуализация на дворното място, предвидено за застрояване? Прието е, че изискванията за описание на недвижимия имот, който се възбранява са: посочване на вида, местонахождението (община, населено място, адрес, местност), номера на имота и/или застроената площ и границите - чл. 6 ал.1, б."в"ПВ п; тези изисквания са въведени с цел индивидуализацията на имота, т.е. посочване на белезите, чрез които да може да бъде установена идентичността му. Ако обезпечителна възбрана е наложена по отношение на ограничено вещно право - суперфиция, надстрояване, пристрояване за обекти, съобразно на одобрен архитектурен план и разрешение за строеж, притежание на длъжника, то трансформирането на това право в право на собственост върху конкретен обект /жилище, ателие, магазин, гараж/ към момента на индивидуалното принудително изпълнение, не препятства и не променя действието на възбраната, установено в разпоредбата на чл.452, ал.2 изр.2 ГПК. Разгледаната в това решение хипотеза е фактически различна от настоящата и затова даденото разрешение не е приложимо. По делото, разгледано от І г.о., възбраната е наложена върху право на строеж, което към момента на принудителното изпълнение вече е реализирано, докато в настоящето дело възбраната е наложена върху право на строеж, но към момента на налагането й то вече е реализирано и трансформирано в право на собственост. В решението не е извършвано тълкуване на понятието „вида на имота“, употребено в чл. 6, б.“в“ ПВп, а просто е цитирана законовата норма, касаеща описанието на имота. Наред с това в решението е прието, че възбраната е наложена върху ограниченото вещно право на строеж и е търсен отговор на нейните последици след построяване на сградата, т.е. очевидно ясно е, че възбраната върху право на строеж не е равнозначна на възбрана върху право на собственост. Поради това противоречие с обжалвания акт не се разкрива. Противоречие със същия акт касаторът извежда и по втория въпрос, касаещ наличието или липсата на идентичност между правото на строеж и правото на собственост когато е наложена възбрана върху конкретен обект - апартамент. Както бе изяснено по-горе, решението по гр.д. № 5479/2016г. на І г.о. разглежда различна хипотеза - възбранено право на строеж, което впоследствие е трансформирано в право на собственост. Докато по настоящето дело е възбранено право на строеж, което към момента на вписване на възбраната не съществува, защото вече е трансформирано в собственост. Именно това различие не позволява прилагане към настоящия казус на разрешението, че наложената възбрана върху правото на строеж се разпростира и върху по-късно възникналото /след изграждане на обекта/ право на собственост. Третият въпрос е базиран на твърдяната от касатора недобросъвестност на ищеца по делото, който към момента на придобиване на имотите е знаел за вписаната възбрана. Формулираният седми въпрос има същия смисъл. Позоваването е на мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2015г. на ОСГТК, че ако към момента на придобиването последващият приобретател е знаел, че вещта е обременена със залог, т.е. е бил недобросъвестен, същият придобива вещта обременена със заложното право, въпреки липсата на вписване в регистъра, тъй като оповестителният ефект на вписването е само по отношение на третите добросъвестни лица. Това разрешение не може да бъде отнесено аналогично към вписването на възбрана върху недвижим имот, която се подчинява на други правила и има различно правно действие. Ето защо липсва отклонение от тълкувателния акт, а също и от практиката по горепосоченото решение на І г.о. и по Решение № 292 от 22.12.2015г. по гр.д. № 1159/2015г. на ІV г.о. Последното дава разяснения по въпроса кога вписването на възбраната страда от пороци, препятстващи настъпването на правните й последици. Приема се в него, че изискванията за описание на недвижимия имот, който се възбранява са: посочване на вида, местонахождението (община, населено място, адрес, местност), номера на имота и/или застроената площ и границите - чл. 6, ал.1, б. „в” ПВ и тези изисквания са въведени с цел да може да бъде установена идентичност на имота; когато индивидуализацията на имота е достатъчна, за да бъде безспорно установена идентичността му, т.е. когато са посочени местонахождението и границите му, погрешно отразената или липсваща информация за други данни не препятства действието на възбраната. Разгледаният в решението случай е на погрешно отразяване на номера на апартамента и единния граждански номер на длъжника. В него не е обоснована недобросъвестност на приобретателя. Наред с това, целта на иска по чл. 440 ГПК е да се избегне принудителното изпълнение върху имота, тъй като той не е собственост на длъжника. При извършваната преценка дали имотът е собственост на длъжника, респ. дали извършеното с него разпореждане е преди или след вписване на възбраната, за да е налице противопоставимост или непротивопоставимост спрямо кредиторите, не е от значение знанието на приобретателя за наложената възбрана. Четвърти и пети въпрос са свързани с приложимостта на чл. 181, ал.1 и 2 ЗУТ спрямо вписването на обезпечителна възбрана. Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГТК и с Решение № 22 от 04.06.2020г. по гр.д. № 3048/2019г. на ІІ г.о. В тълкувателния акт в т.2 е прието по отношение вписването на възбрана, че е достатъчно имотът да бъде описан по начина, посочен в чл.6 ал.1 б.”В” ПВ. По никакъв начин не е коментирана разпоредбата на ЗУТ. Решение № 22 от 04.06.2020г. по гр.д. № 3048/2019г. на ІІ г.о. дава тълкуване на въпроса за допустимите доказателствени средства за установяване момента на изграждане на сграда в груб строеж при спор между бивши съпрузи и строителство в имот, собственост на единия съпруг. Приема, че нормата на чл.181 ЗУТ се намира в глава XII от закона „Учредяване и прехвърляне на право на строеж“, като ал.1 урежда времевия период, в който правото на строеж е годен обект на прехвърлителна сделка /от момента на учредяването му до момента на завършване на сградата в груб строеж/, а ал.2 - моментът, от който сграда или самостоятелни части от нея, построени въз основа на учредено право на строеж, могат да бъдат обект на прехвърлителни сделки /от завършване на грубия строеж. Приетото от въззивния съд, че правото на строеж може да е предмет на наложена възбрана в същия времеви период - от учредяването на суперфицията до завършване на грубия строеж, по никакъв начин не противоречи на посочената практика, а й съответства. Няма основание за приемане на друго разрешение по отношение на възбраната върху правото на строеж, тъй като практиката е непротиворечива, че именно това е периодът, в който това право съществува самостоятелно. След построяване на сградата правото на строеж се превръща (трансформира) в право на собственост върху постройката и губи самостоятелното си съществуване; затова то не може да е предмет нито на сделка, нито на налагане на възбрана. Както е немислимо при възникнало право на собственост да се извършва разпореждане само с правото на строеж (в този смисъл е решение № 59 от 18.06.2017г. по гр.д. № 2609/2017г. на ІІ г.о., Решение №40 от 18.05.2018г. по гр.д. № 2201/2017г. на ІІ г.о.), така е немислимо и след възникнало право на собственост да се възбранява правото на строеж. Според Решение № 318 от 04.06.2024г. по гр.д. № 2623/2023г. на ІІ г.о. след реализирането му, правото на строеж не изчезва и не се прекратява, а се редуцира до „пасивно“ изключване действието на приращението по отношение на постройката, както и има потенциала да предостави възможност на титуляра си отново да изгради същата, в случай че тя бъде разрушена (чл. 66, ал. 2 ЗС). Обжалваният акт съответства на посочените разрешения и затова липсва основание за достъп до касационен контрол. Шестият въпрос е за пороците на вписаната възбрана, препятстващи правните й последици. Той е поставен общо и се припокрива с втория въпрос, по който вече бяха изложени съображения. Очевидната неправилност не е изрично мотивирана от касатора. Тя е квалифицирана неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК и е налице когато порокът на съдебния акт е установим само при запознаване със съдържанието му, без съобразяване на събраните доказателства и извършените процесуални действия. Такива пороци в обжалваното решение не се съзират. В обобщение следва да се откаже достъпът до касационен контрол. В полза на ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, които са 6000лв., сега 3067,75 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.