Определение № 485 от 20.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2904/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Медиком“ ЕООД, [населено място], чрез адв. С. С. обжалва решение № 1053 от 07.05.2019 г. по в.т.дело № 4465/2018 г. на Апелативен съд - София, с което е обезсилено решение № 97 от 11.01.2018 г., постановено по т. д. № 507/2017 г. по описа на СГС, ТО, VI - 10 състав, в частта, с която е разгледан предявеният от настоящия жалбоподател срещу Комисията за защита на личните данни иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на наемна цена по договор от 20.02.2006 г. и споразумение от 24.10.2006 г. за периода 14.02.2014 г. - 03.03.2014 г., като производството в тази част е прекратено, както и в частта, с която е отменено обжалваното решение на първоинстанционния съд в частта, с която на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД жалбоподателят е осъден да заплати на „Медиком“ ЕООД сумата от 26 000 лв дължима наемна цена за ползване на недвижим имот, собственост на ищеца за периода 4.3.2014 г. до 14.2.2015 г. в общ размер 240 768 евро при допусната очевидна фактическа грешка (липса на отхвърлителен диспозитив за периода 14.2.2015 г. до 4.3.2015 г. при формирани изводи в мотивите и е отхвърлен иска ) и вместо това, въззивният съд е отхвърлил предявения от „Медиком” ЕООД, срещу Комисия за защита на личните данни с адрес [населено място], ул. „Цветан Лазаров” № 2, иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сума в размер 26 000 лв. - частично предявен от общ размер на претенцията 240 768 евро - годишна наемна цена за период 04.03.2014 г. - 04.03.2015 г. по договор от 10.02.2006 г. и споразумение от 24.10.2006 г. В касационната жалба „Медиком“ ЕООД прави оплакване за неправилност на въззивното решение, като излага съображения същото да е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд не е взел предвид доказателства от съществено значение за решаване на спора при постановяване на своето решение. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК сочи следното основание за допускане на решението до касационно обжалване: Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и следва ли, ако не приема част от тях, да изложи мотиви защо не ги приема? Този въпрос е мотивиран като разрешен в противоречие със съществуваща практика на Върховния касационен съд, задължителна и константна, основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Комисията за защита на личните данни, [населено място] оспорва същата като излага подробно съображения по съществото на касационната жалба. Претендира разноски, представляващи възнаграждение за юрисконсулт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Въззивният съд, след служебно извършена проверка е установил, че обжалваното решение е валидно и допустимо в една част. При заявена претенция за заплащане на наемна цена за периода 04.03.2014 г. - 04.03.2015 г., въззивният състав е приел, че първоинсганционният се е произнесъл по претенция за период 14.02.2014 г. - 03.03.2014 г. в нарушение на диспозитивното начало, регламентирано в чл. 6 ГПК и поради това, в тази част, е обезсилил първоинстанционото решение като недопустимо. По отношение на фактите е приел, че на 10.2.2006 г. между „Маимекс“ АД и Комисия за защита на личните данни е сключен договор за временно и възмездно ползване на складови помещения. Във връзка с прехвърляне на собствеността върху сградата, в която се намират наетите помещения било сключено тристранно споразумение между „Маимекс“ АД, „Медиком“ АД и Комисия за защита на личните данни. Като по силата на това споразумение „Маимекс“ АД е прехвърлил на „Медиком“ ЕООД правата на наемодател, тъй като „Мамимекс“ АД е заместен от „Медиком“ ЕООД считано от 1.2.2007 г. Уговорено е, че срокът за предаване на лицензирания склад за търговия на лекарства следва да е до два месеца от писменото поискване на наемателя, но не по-късно от 31.12.2008 г., а също така, че датата на предаване на склада е дата на окончателно предаване на имота. Съдът е квалифицирал отношенията като такива, произтичащи от договор за наем. Приел е, че договорът за наем е провел действие от изпълнение на условието, а именно от предаване на вещта. С оглед приложението на чл. 229 ал. 2 от ЗЗД е приел, че договорът за наем е такъв за срок от три години, тъй като лицата, сключващи договора имат само права на действие на управление. Изложил е съображения, че липсва нарушение на тълкуването, извършено с ТР 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото с това тълкувателно решение е разрешен правен въпрос относно действителност на прехвърляне на недвижими имоти. Прието е, че от предаване на имотите 31.12.2008 г., договорът е за срок от 3 години предвид действието на чл. 229, ал. 2 от ЗЗД. Срокът не можело да се счита продължен за нови три години или да е трансформиран в безсрочен, защото би било нарушение на чл. 229, ал. 2от ЗЗД, позовавайки се на практика на ВКС, изразена в решение 172/15 г. по т.д. 3065/14 г. 2 ТО. Въпреки ползването на обекта е прието, отношенията между страните вече не се регулират от договора за наем, а по силата на чл. 236, ал .2 от ЗЗД са регламентирани от института на неоснователно обогатяване. С оглед обстоятелството, че ползването на вещта е и след 31.1.2011 г. до март 2014 г. когато е освободен отношенията се уреждат по правилата на чл. 236 от ЗЗД. За периода 4.3.2014 г. до 4.3.2015 г. поради липса на валидно наемно правоотношение в този период не следвало да се приема, че е налице заявен иск и в тази част е обезсилил решението. В останалата част е отменил решението на първата инстанция и е отхвърлил иска за периода 04.3.2014 до 14.02.2015 г. за осъждане на Комисия за защита на личните данни да заплати 26 000 лв частичен иск от общ размер на вземане 240 768 евро годишна наемна цена по договор от 10.2.2006 г. Допускането касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280 от ГПК, се извършва само на основанията, предвидени в закона. Съдът може да допусне касационно обжалване служебно, ако е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо – чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Освен това следва да се допусне касационно обжалване когато касаторът е обосновал наличие на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК или е обосновал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. В настоящия случай при извършената служебна проверка не се установи да е налице вероятност обжалваното съдебно решение да е нищожно или да е налице съмнение за неговата допустимост. Поради това не следва на основание чл. 280, ал.2 пр. 1 и 2 от ГПК да се допуска касационно обжалване. По отношение на посочения правен въпрос настоящият съдебен състав не намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, който е включен в предмета на спора следва да е разрешен от въззивния съд и да обуслови изхода на спора. В случая така поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е обуславящ изхода на спора. Въззивният съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, включително решение № 163 от 06.02.2020 г. по т. д. № 271/2019 г., 2 ТО,на ВКС, решение № 134 от 02.12.2019 г. по т. д. № 2780/2018 г., 1 ТО на ВКС, решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. № 2579/2018 г., 2 ТО на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. 1 ТО на ВКС ,., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. 2 ТО на ВКС,, решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. 1 ТО на ВКС,, решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. 2 ТО на ВКС, е отговорил на всички доводи и възражения на страните, изградил е мотивите си въз основа на анализ на всички доказателства като е приел за опрделени доказаните за осъществени факти и въз основа на фактическите си констатации е направил и своите правни изводи. Въззивният съд е посочил действието на договора при разпоредбата на чл. 229 от ЗЗД. При конкретно обсъдените доказателства и факти е приел, че договорът е бил със срок, като предвид изричната норма на чл. 229 от ЗЗД не може да се приеме ,че е продължен за неопределен срок. При липсата на продължаване срока на договора е прието, че след 2011 г. ползването на имота се е осъществявало от наемателя. Но отношенията между страните се регламентират от чл. 236 от ЗЗД, като това от своя страна е обусловило извод, че с изпращане на предизвестието няма как да бъде прекратен договор, който е прекратен три години по-рано. А съответно е преценено, че отношенията между страните се регламентират от специалната отговорност за неоснователно обогатяване по чл. 236 от ЗЗД. В този смисъл няма факти и обстоятелства, на които ищецът да се позовал и въззивният съд да не е обсъдил. В случая не може да се приеме, че е разрешен правният въпрос за необсъждане на определени доводи и възражения, така както е поставен. Поради това, че касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че по подадената касационна жалба не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника Комисия за защита на личните данни, [населено място] също не следва да се присъдят разноски, тъй като не е осъществено представителство от юрисконсулт. Представителството се е осъществило от председателя на Комисията. Това изключва приложението на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Върховният касационен съд на Р. България