Определение № 3894 от 14.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1529/2024 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника „Дриймвил“ ООД срещу определение № 5 от 09.01.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 429/2023 год. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е оставена без уважение подадената от него частна жалба срещу определение № 2110 от 17.08.2023 год. по гр.дело № 386/2022 год. по описа на ОС – Бургас, постановено по реда на чл. 248 ГПК. С последното е оставено без уважение искането на ответника за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, като бъдат намалени присъдените на ищците разноски за възнаграждение за един адвокат. В частната касационна жалба се излага оплакване за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, тъй като към момента на образуване на първоинстанционното производство действащата редакция на Наредба № 1 от 09.07.2004 год. предвиждала доста по-нисък размер на минималното адвокатско възнаграждение в сравнение с този претендиран от ищците и възприет в съдебния акт. В изложението на основанията по чл. 274, ал. 4 вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК частният жалбоподател се позовава на очевидна неправилност. Ответниците по частната касационна жалба А. Г. и С. Г. считат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, като излагат и съображения за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид оплакванията в частната касационна жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК акт на въззивен съд, поради което се явява процесуално допустима. С първоинстанционното решение ответникът е бил осъден да заплати на двамата ищци направените разноски по делото в размер на 9 479 лв. /в т.ч. за адвокатско възнаграждение в размер на 8 500 лв./. Подадената от ответника молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта му за присъдени на ищците разноски, като същите бъдат, намалени, е била оставена без уважение от ОС-Бургас. За да постанови обжалваното определение, въззивният е приел, че по делото са били предявени четири иска – два главни иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД с цена съответно от 48 514.76 евро и 17 600 евро и два евентуални осъдителни иска с цена съответно от 40 334.91 евро и 7 744 евро, като са били уважени двата главни иска и доколкото при предявени между едни и същи страни искове при условията на евентуално съединяване адвокатското възнаграждение е едно, а претендираното от ищците адвокатско възнаграждение /8 500 лв./ е в по-нисък размер от минималния такъв, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. – в редакцията на нормата към датата на сключване на договора за процесуално представителство /8 779 лв./, то не са налице предпоставките за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските чрез тяхното намаляване. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице поддържаната от частния жалбоподател предпоставка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С новата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 86/2017 год., в сила от 31.10.2017 год./, „очевидната неправилност“ /наред с евентуалната нищожност или недопустимост/ е въведена като самостоятелна предпоставка за касационно обжалване на въззивното решение /респ. определение/, без допускането до касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ и съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване, съдебен акт. Разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт се основава на обективни критерии. Очевидно неправилен е този съдебен акт, който е постановен в противоречие със закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточното тълкуване и прилагане на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическа обстановка, необсъждането на доказателства в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В разглеждания случай обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият извод на въззивния съд, че преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК – дали да бъде намалена отговорността за разноски на страната, предизвикала спора, е към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, респ. приложима е нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. в действащата към същия момент редакция, не противоречи на закона и на установената съдебна практика. А изложените от жалбоподателя аргументи, че защитата по исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е идентична и не налага индивидуален подход, а защитата по евентуалните искове не налага допълнителни усилия, както и че фактическа и правна сложност на спора е ниска, не могат да обосноват тезата за очевидна неправилност на определението. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,