Определение № 3775 от 29.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 21/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на на Т. Д. П. против решение № 5056 от 04.10.2023г. по в.гр.д. № 7606/2022г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение от 07.06.2022г. по гр.д. № 46430/2020г. на Софийски районен съд. Отхвърлен е предявен от касатора Т. Д. П. иск срещу С. Г. В. с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр за установяване дискриминационно третиране/извършена дискриминация по признак лично положение и обществено положение, изразяваща се в извършено от ответника, в качеството му на полицай във 08 РУ на СДВР устно призоваване на ищеца да се яви,за да бъда разпитан по преписка образувана по негов сигнал, вместо да бъде призован с призовка, което ищецът е посочил като дискриминационно третиране спрямо други лица, призовавани в същото качество и при сходни обстоятелства с призовка ,в периода м.февруари до м. март на 2020г. Въззивният съд е приел за неустановено от доказателствата в проведеното исково производство ищецът да е третиран по-неблагоприятно по някой от признаците очертани в чл. 4, ал.1 ЗЗДискр, установени в закон или международен договор и да са се осъществили факти, въз основа на които основателно да се предположи, че ищецът е жертва на дискриминация, осъществена от ответника ,както и да е бил третиран по- неблагоприятно в сревнение с лица ,които са призовани за разпит като свидетели във връзка с подадени от тях жалби и сигнали до МВР. Обстоятелството ,че ищецът е подател на множество сигнали и жалби срещу служители на 08 РУ на СДВР, заради които придобива качество на лице което трябва да бъде призовано и разпитано по тези преписки, съгласно приетото от въззивния съд не обосновава само по себе си извод ,че ищецът попада в група лица с определено лично или обществено положение по смисъла на чл. 4, ал.1 ЗЗДискр.На следващо място е изтъкнато ,че дори да се приеме защитен признак за група лица, които са податели на жалби и сигнали и следва да бъдат разпитани като свидетели в тази връзка, сочените от ищеца фактки не биха могли да доведат до пряка или непряка дискриминация. Изтъкнат е чл.69 ал.1, ал.2 и ал.3 ЗМВР относно предоставената на полицейския служител преценка дали да извърши разпит на определено лице съобразно обстоятелствата и по кой ред за го призове. Тази преценка се упражнявана при оперативна самостоятелност, осъществяването на самите правомощия и прилагане на различен ред за призоваване на лица от посочената група, не ги поставя в по- неблагоприятно положение едно спрямо друго. Не е налице неравно третиране, след като и при двата вида призоваване лицата следва да бъдат уведомени за целта на призоваването,часа и мястото на явяване. Затова решаващо съдът е приел, че сочените от ищеца доказателства за изпратени призовки на други лица, от други полицейски служители, по други досъдебни производства,касаещи различни случаи,не доказват неравно третиране на ищеца в сравнение с тези лица. В касационната жалба се поддържа незаконосъобразност и необоснованост на решението, като според касатора естеството на правния спор ,това заради което ищецът е „на дело” поставя главни, основни въпроси, на които съда е избегнал да даде отговор и не ги е коментирал .Те са формулирани в изложение, изготвено от касатора, който има юридическа правоспособност, в седем точки ,заедно с довод за необсъждане на всички възражения на жалбоподателя. Това оплакване касаторът свързва с твърдение за противоречие на въззивното решение с практика на ВКС - ППВС №7/65г, т.19 от ТР №1 /04.01.2002г ОСГК. Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и очевидна неправилност на решението съгласно чл. 280 ал.2 ГПК. Като некоментирани от съда основни въпроси се сочат: 1) имаме ли конфликт с ответника ,който изключва възможността аз /ищецът/ да се съглася да бъда призован, а той да се осмели да ме призове ;2)защо закона прави разлика между призоваване с призовка и призоваване по телефон ;3) защо ответникът не ме е глобил, след като не съм се явил на разпит ;4)защо не ме е призовал повторно;5)защо няма свидетели за призоваването ми по тел. ;6) в случая можем ли да говорим за тормоз, при което лицата – сравнители ще отпаднат; 7) има ли мотив ответника да ме третира неблагоприятно. Ответникът по жалбата не е депозирал отговор След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, е не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване. Преди всичко, в изложението си касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил решаващата воля на съда. Съгласно възприетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, разрешен правният въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Липсата на формулиран конкретен и обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В мотивите на същото Тълкувателно решение са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 от ГПК основания за касационно обжалване – неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК не могат да се основават на доводи за неправилност на решението. Оспорването на решаващите изводи на въззивната инстанция по релевантните факти с довод, че необсъдени са останали такива възражения на жалбоподателя, които представляват интерпретация на фактите по различен начин, абстрактно разглежда служебно задължение на въззивния съд като инстанция по същество. Въззивният съд е длъжен да мотивира своето решение при съвкупна преценка на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните,в който смисъл са и насоките в цитираната задължителна за съдилищата съдебна практика,но конкретен процесуалноправен въпрос, който да отговори на изискванията в чл. 280, ал.1 ГПК не е формулиран в изложението .Формулираните от касатора в седем точки въпроси нямат характер на правен въпрос с обуславящо за изводите на съда значение по смисъла на разясненията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК,отговорът им не е от естество да промени извод относно това установена ли е в случая пряка или непряка дискриминация по смисъла на закона. Правен е въпроса за нейните признаци, затова изследването им е намерило водещо място в решаващите мотиви на съда. Въззивният съд е изтъкнал и правилото в чл. 9 ЗЗДискр. ,че ищецът е длъжен да сочи и докаже факти,въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Тези факти се въвеждат като предмет на установяване с иска по чл. 71 ал.1, т.1 ЗЗДискр, в конкретност като нарушение на антидискриминационното законодателство, извършено чрез действие или бездействие в отношенията мужду ищеца и ответника по дискриминационен признак. При установяването им законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест и несъобразяването с нея е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск,по който въпрос практиката на ВКС е консолидирана с Реш. № 85/2016 по гр. дело № 4328 по описа за 2015 година на ІV г.о на ВКС. В същия смисъл са и решение № 1002/07.01.2010 г по гр. д. № 3800/2008г, решение № 115/02.08.2012г. по гр. д. № 626/2012 г., решение № 62/19.06.2014 г, по гр. д. № 3920/2013 г и решение № 183/08.06.2013 г. по гр. д. № 7381/2014 г, всички по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 153/14.06.2010 г по гр. д. № 6/2009 година, по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о и др. Решаващо е съобразено това, че от значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр.форми на нежелано или по- неблагоприятно третиране,независимо дали при осъществяване на самата дейност са спазени съответните нормативни изисквания В обобщение, не е отговорено на общите и специалните критерии на чл. 280 ,ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване в указана с приемането на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК насока, не се констатира и очевидна неправилност на въззивното решение. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. С оглед гореизложеното Върховен касационен съд Трето гражданско отделение