Определение № 1078 от 13.11.2015 г. на ВКС по д. № 3891/2015 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. М. срещу въззивното решение на Великотърновски окръжен съд /ОС/ по гр.д. №1203/14 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение по иска на С. М. срещу касатора, родителските права за малолетното дете на страните Н М., род. през 2011 г. са предоставени за упражняване на майката, постановено е детето да е с местоживеене при нея, в [населено място], общ. Г О., определен е режим на лични отношения на бащата с детето и издръжка, която да му заплаща. Отхвърлен е насрещният иск на касатора за предоставяне на упражняването на родителските права за детето, след развода на страните. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Поставя като значим за спора и за точното прилагане на закона въпросът: кой съд е компетентен да разгледа спора за родителските права и местоживеенето на малолетното дете, когато то и бащата са с обичайно пребиваване в Кралство Н. / член на ЕС/ при приложимост на Р №2201/03 г. ЕО и до кой етап на производството може да се повдига въпросът за международната компетентност на българския съд? ВКС намира, че международната компетентност на съда е процесуална предпоставка за допустимост на иска и съдът я проверява служебно – чл.28 КМЧП. Затова въпросът за нея не е преклудиран и може да се постави и пред касационната инстанция, която следи служебно за допустимостта на решението и в производството по чл.288 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. В случая обаче няма вероятност въззивното решение да е недопустимо поради липса на международна компетентност на българския съд. Искът за развод, по който решението е влязло в сила, и съединените с него небрачни – първоначални и насрещни искове за предоставяне на родителските права и определяне на местоживеенето на детето, са предявени пред българския съд от страни с българско гражданство, като ищцата С. М. има и местоживеене в РБ. Касаторът М. е с местоживеене в Н., там и при него, след завръщане на майката в РБ, живее и детето Н, също български гражданин. По делото е установено, че тригодишното дете живее в тясна семейна среда, сред ограничен кръг от хора, не говори местния език, нито е социализирано в местни обществени институции, общува с близките си на български и турски език. При причисляването му към конкретна общност от деца в подходящо за възрастта му учебно заведение – което неминуемо му предстои, очевидно по-лесно ще се приспособи към такава общност в България, където живее майката..Ответникът по иска, сега касатор М. М. не е оспорил международната компетентност на българския съд пред инстанциите по същество, а напротив – предявил е пред този съд в сроковете по ГПК насрещни брачен и небрачни искове и е участвал лично в делото. В практиката на ВКС – напр. опр. по ч.гр.д. №5565/14 г. на трето г.о.е прието, че: Според съображения 12 и 13 от преамбюла на Регламент №2201/03 г./ на чиято приложимост за случая се позовава касаторът/, основанията за определяне на компетентността по делата за родителската отговорност са оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено критерия на близостта. Това означава, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата -членка на обичайното пребиваване на детето. В интерес на детето Регламентът позволява по силата на изключение и при спазване на определени условия на съда, който е компетентен, да може да прехвърли делото на съда на друга държава членка, ако този съд е по-подходящ да разгледа делото. Общата компетентност по делата свързани с родителската отговорност за детето е определена от чл. 8, § 1 и § 2 за съдилищата на държавата -членка, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран, като § 1 се прилага при спазване на условията на чл.9, 10 и 12. С чл. 12 е предвидена пророгация на общата компетентност, като според § 3 съдилищата на държавите -членки също са компетентни, когато: б."а"- детето има основна връзка с тази държава-членка и особено по силата на факта, че детето е гражданин на тази държава-членка и "б" - компетентността на съдилищата е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на родителска отговорност към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето. Очевидно българският съд е предпочетен от ищцата, респективно от детето, които са се обърнали към него и очевидно по недвусмислен начин тази компетентност е приета и от ответника, с оглед процесуалните действия извършени от защитата му. Още повече, че точното местопребиваване на страните по делото, освен общото посочване на държавите, в които се намират, не е установено.Макар да пребивават постоянно в друга страна, връзките на детето и ищцата с българската държава, не са прекъснати.Те имат основна връзка с нея, тъй като са български граждани и редовно я посещават. Във висш интерес на детето е спорът да бъде решен от българския съд, който в случая е по-подходящият. Налице са условията за пророгация на общата компетентност по чл. 8, § 1 по местопребиваване на детето. П. на компетентност по чл. 12 § 3 може да се приложи и без да е необходимо настоящото производство да е свързано с производство, висящо пред друга юрисдикция. Такова е разрешението в решение на съда от 12 ноември 2014 г. по дело С-656/13 г. В опр. по ч.гр.д. №2224/14 г. на ВКС, трето г.о. е прието следното: „ В чл. 15 на Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. е предвидена възможност за решаване на въпросите за родителските права от съд на държава-членка, с която детето има специална връзка, поради което този съд е в по-добро положение да разгледа делото и това отговаря на интересите на детето. Изброените в чл. 15, параграф 3, б. „а” – „д” на Регламента критерии са алтернативно посочени и е достатъчно да е налице един от тях. Българският съд, който е сезиран по брачния иск с искане относно родителските права, е компетентен да разгледа делото при наличието на някоя от посочените предпоставки. В случая е налице хипотезата на чл. 15, параграф 3, б. „в” - детето е български гражданин, поради което българският съд, който е сезиран по брачното дело с иск за предоставяне упражняването на родителските права и обусловеният от него иск за издръжка, е компетентен да се произнесе по тези искове”. Или въпросът за наличието на международна компетентност на българския съд в случаи, сходни с процесния, е застъпен в практиката на ВКС, като е прието, че българският съд е компетентен да разгледа спора.. В. решение съответства на тази практика, поради което не са налице основания за допускане на обжалването му. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.