Определение № 1789 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 589/2024 г.

Критериите за фактическа и правна сложност на делото при прилагане на чл.78, ал.5 ГПК са изяснени безпротиворечиво и последователно в практиката на ВКС, включително тълкувателна (Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г.на ОСГТК на ВКС ).Адвокатската защита е вложеният от адвоката труд, който се преценява в съотношение с фактическата и правна сложност на делото, като следва да се съобразат доказателствените факти и доказателствата,които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай.

В случая отчитането на фактическата и правна сложност на делото от въззивния съд е обективирана в решението, преценена е съгласно установената практиката на ВКС, с излагане на дължимите по въпроса мотиви, с тях е даден и отговор на довоите и възраженията на жалбоподателя и не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Същевременно поставянето на въпрос всякога ли съда, преценил възнаграждението за прекомерно,следва да го намалява до минималния праг по НМРАВ,съответно може ли да намали възнаграждение и под този праг,е абстрактно поставен и няма обуславящо за изхода на настоящия спор значение, при съобразените конкретни факти и обжалваемия интерес за настоящия частен жалбоподател, който оспорва намаляването на платеното от негова страна адвокатско възнаграждение изобщо. Отговорт на този въпрос очевидно не би обусловил по- благоприятно за жалбоподателя разрешение, свързано с разноските.Не е отговорено на общо изискване в чл. 280, ал.1 ГПК за формулиране на относим правен въпрос.

За пълнота следва да се изтъкне,че опит за редуциране приложното поле на дадените по тълкувателен път от ОСГТК разрешения и на трайно застъпваното в практика на ВКС разбиране за правомощието на съда като израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие, бяха въведените законодателни промени в Закона за адвокатурата ,задължаващи съдилищата да не намаляват адвокатските възнаграждения под минималните размери съгласно издадената от Висшия адвокатски съвет Наредба №1/2004г. В постановено Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При този извод,сочената Наредба №1/20024г на Висшия адвокатски съвет не преследва легитимна цел и не следва да се прилага от националните съдилища съгласно даденото от Съда на ЕС задължително тълкуване/чл.633 ГПК/.

При редуциране на платеното от ответника „Козлодуй” ООД адвокатското възнаграждение до минималния праг по НМРАВ въззивният съд на свой ред се е водел от задължението да спази действащия закон. По този начин е приложил минимален ценови праг,който е облагодетестващ ,а не ощетяващ настоящия жалбоподател при прецененото от съда основание за намаляване на възнаграждението за адвокат, поради прекомерност.В конкретния случай, предмет на производството е иск за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, при възложена от закона обективна отговорност на привлечения ответник за обезщетяването им /по чл. 200 КТ/ и цената на исковете не следва да е водещ критерии при определяне размера справедливо възнаграждение за осъществено процесуално представителство за ответника, платил за защита по делото почти толкова,колкото дължи и е осъден да заплати като обезщетение. Доказаният висок процент на съпричиняване от пострадалия в настоящия случай е обусловил решението на съда по отношение на присъдения размер на обезщетението при частично уважаване на иска. Според закона, съотношението е определящо за възлагането на разноските по съразмерност /чл.78, ал.1,ал.3 ГПК /. Съразмерността по чл. 78 ГПК обаче не е единственият принцип, от който съдът следва да се ръководи. Наред с правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес ,съчетано се прилагат принципа за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално определено възнаграждение, което да е обективно и справедливо /чл.36 ЗА/. В практиката на ЕСПЧ е застъпено разбирането, че налагането на значителна финансова тежест върху страните, включително и след приключване на производството, включително под формата на задължение за разноски, може да действа като ограничение на правото на достъп до съд, което не е съвместимо с чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС, ако не преследва разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати.В редица случаи, формиране възнаграждението за адвокат като процент от стойността на претенциите за неимуществени вреди,без съобразяване на фактическата, правна сложност на делото и действително извършената работа, би довело до нарушена пропорционалност между използваните средства и преследваната цел за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд.

По изложените съображения, ВКС ІІІ г.о.