Определение № 2235 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2390/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Община – Монтана, чрез адв. В. Д., против решение № 121 от 06. 02. 2024 г., поправено с решение № 157 от 15. 02. 2024 г., и двете постановени по в. гр. д. № 1011/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 323 от 19. 12. 2022 г. по гр. д. № 145/2022 г. на ОС – Монтана, е осъдена Община – Монтана, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на П. Ц. Т. допълнително сумата 11000 лв. (над присъдените с първоинстанционното решение 15000 лв.) обезщетение за неимуществени вреди от травматично увреждане – счупване на бедрената шийка на левия крак, настъпило на 11. 01. 2022 г., заради неравности на тротоара в участъка на [улица], [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11. 01. 2022 г. до окончателното й изплащане. Твърди се неправилност на решението поради постановяването му в нарушение на чл. 52 ЗЗД и формираната по прилагане на тази норма практика на ВКС и на ВС на Република България. Иска се допускането му до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му и отхвърляне на иска над сумата 15000 лв. до сумата 26000 лв. Подаден е писмен отговор на въззивната жалба от ищеца П. Ц. Т., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която Община – Монтана е осъдена, на основание чл. 49 ЗЗД, да плати на П. Ц. Т. сумата 15000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от процесното травматично увреждане – фрактура на лява тазобедрена става (на бедрената шийка на левия крак), настъпило на 11. 01. 2022 г., заради неравности на тротоара в участъка на [улица], [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11. 01. 2022 г. до окончателното й изплащане. От горното следва, че със сила на пресъдено нещо е прието за установено, в отношенията между страните по делото, че са се осъществили елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране имуществената отговорност на Община - Монтана за причинените на ищцата, в резултат на описания по-горе инцидент, неимуществени вреди. Спорен е въпросът за размера на дължимото обезщетение, както и въпросът налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: вид и тежест на травматичното увреждане – фрактура на лява тазобедрена става (на бедрената шийка на левия крак) със скъсяване на левия крайник; избрания метод на лечение - проведено оперативно лечение с тотална смяна на тазобедрената става на левия крайник; силните болки, търпени от ищеца непосредствено след инцидента и в ранния следоперативен период; наложилото се след извършената операция болнично лечение, рехабилитация и физиотерапия в продължение на повече от месец; продължителността на възстановителния период – 60 дни; невъзможността за самостоятелно обслужване и пълна зависимост от чужда помощ; негативните остатъчни последици за здравето на ищеца – наличен функционален дефицит в движенията на лявата тазобедрена става във всички равнини, необходим за преодоляване на евентуална луксация, и продължаващите болки, които изпитва и ще изпитва и в бъдеще при влошаване на времето; възрастта на ищеца – 51 г.; причинената временна нетрудоспособност за период от няколко месеца и търпените битови и социални ограничения; социално – икономическите условия и стандарта на живот в страната към настъпване на инцидента. При тези данни въззивният съд е приел, че присъдената от първоинстанционния съд сума в размер от 15 000 лева не репарира в цялост претърпените от ищеца физически болки, неудобства и негативни емоционални изживявания, поради което размерът на обезщетението следва да бъде увеличен от 15000 лв. на 26000 лв. В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивния съд да мотивира решението си и да изложи съображения относно причините, поради които увеличава значително обезщетението за неимуществени вреди, определено от първоинстанционния съд. Твърди се разрешаването му в противоречие с ППВС № 4/1968 г. Противоречие не е налице. При определяне обезщетението за неимуществените вреди и при прилагане на основните критерии на понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД съдът е съобразил практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г. и в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В постановлението е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди - характер на увреждането, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивния съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост – съобразил е характера на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, вида и продължителността на проведеното лечение, продължителността на възстановителния период, остатъчните трайни негативни последици за здравето на ищеца, възрастта на ищеца, преживените от същия физически болки, стрес, психични страдания, обществено-икономическите условия към датата на деликта. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, Община – Монтана ще следва да бъде осъдена да заплати на адвокат В. В. М. сумата 1043 лв. възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,