Определение № 209 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4509/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Булгармин инженеринг“ АД, [населено място] чрез пълномощниците му адвокат А. М. и адвокат М. П. против решение № 272 от 11.07.2019 г., постановено по гр.д. № 33 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което е потвърдено решение от 25.05.2018 г. и решение от 19.09.2018 г. по гр.д. № 11/2017 г. на Районен съд-Панагюрище за отхвърляне на предявения от „Булгармин инженеринг“ АД, [населено място] против “Сайлест“ ЕООД, [населено място] иск за делба на недвижим имот в землището на [населено място], индивидуализиран по картата на възстановената собственост като имот № ** с площ 39 733 кв.м. в местността „Р. дол“ и за оставяне без уважение искането на „Булгармин инженеринг“ АД, [населено място] за допълване на решението от 25.05.2018 г.

“Сайлест“ ЕООД, [населено място] е подало чрез пълномощника си адвокат Е. А. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:

Ищцовото дружество е основало претендираните права в съсобственост на следните твърдения: договор за покупко-продажба нотариален акт № */2005 г. на имот № ** с площ 39 733 кв.м. като праводателят му „Ватия“ АД е легитимирало правата си с констативен нотариален акт от 28.11.2005 г., издаден въз основа на писмени доказателства: Акт за частна държавна собственост, извлечение от сметка 203-сгради, скица, решения са съдебна регистрация и промени, касаещи търговското дружество, приватизационен договор от 01.12.1998 г.; ищцовото дружество на 9.08.2008 г. продало 35000 кв.м. от имота, които впоследствие били придобити от ответника “Сайлест“ ООД, [населено място] на основание Постановление за възлагане от 13.06.2017 г., издадено от Пазарджишкия окръжен съд на осн. чл. 717 б.“з“ от ТЗ /в производство по несъстоятелност по тд. № 66/2010 г./. От съотношението между прехвърлената площ и цялата площ на имота, се правят доводите, както за възникване на съсобствеността, така и за твърдяните от ищеца квоти: 35 000/39 733 ид. ч. за купувача и 4 733/39 733 ид. ч. за продавача, който си бил запазил собствеността върху тази ид. ч. В първото по делото съдебно заседание пред районния съд ищецът е въвел твърдения, че е придобил 4 733/39 733 идеални части от имота въз основа на изтекла придобивна давност, начиная от датата на придобиване на имота от „Ватия" АД до настоящия момент. Ответното дружество е оспорило иска с твърдения, че ищецът, респективно праводателя му са притежавали имот от 35 000 кв.м., а не от 39 733 кв.м., както и че с договора от 9.08.2008 г. ищецът се е разпоредил с всички права, които е притежавал от имота и не е осъществявал владение върху площта от 4733 кв.м.

Въззивният съд е възприел и препратил към мотивите на районния съд. Във връзка с доводите във въззивната жалба е посочил, че обема на правата, както и териториалния обхват на правото на собственост, притежавано от праводателя „Ватия“ АД се извлича от представения Акт за частна държавна собственост № *962/29.06.1998 г. Този акт констатира правото на собственост към онзи момент на „Ватия“ ЕАД, създадено с включване на държавно имущество в капитала му а обектите на това право са описани по следния начин: рудник“Фелдшпати“ - земя: А.промишлена площадка 20 000 кв.м. и Б.склад за взривни материали 15 000 кв.м., сгради по приложение №1, неразделна част от АДС. Безспорно е, че целият капитал на ЕАД посредством приватизация и преобразуване, е преминал в собственост на „Ватия“ АД. В противоречие с този акт за частна държавата собственост и без да са представени в доказателства в нотариалното производство за придобиване на права в по-голям обем и за пълната идентичност на включените в капитала на дружеството земи с имот с площ от 39 733 кв. м., е бил издаден констативен нотариален акт от 28.11.2005 г. Експертните заключения /които са пълни, ясни и обосновани и няма причина, поради която да не бъдат ценени/ установяват, че процесният имот не е бил отразен в картата на възстановената собственост в сегашните си граници и площ преди 17.09.2005 г., когато е нанесен и е създадена и партида за него. Самата карта /КВС/ е приета и обявена в ДВ още през 1998 г., но площта, съответстваща на процесния имота в онзи момент е попадала в множество различни имоти. Няма как да не бъдат възприети изводите на вещото лице С. Б. /в том ІІ-ри/, потвърдени и детайлизирани в съвместното и заключение инж. З., които са ясно и точно аргументирани в текстовата си част и онагледени със скици и според които: двата терена /площадки/ с площ от 20 000 и 15 000 кв. м. по Акта за частна държавна собственост съвпадат съответно с части от процесния имот, но не случайно за описани по отделно в този акт със своята квадратура и предназначение най-общо. Не са описани като един терен, макар да са предоставени да нуждите на едно предприятие, именно защото помежду им е останал терен, който не е включен в капитала на едноличното търговско дружество. Площадката от 20 000 кв. метра съвпада със западната и част от средната част на процесния имот, а другият терен със склада за взривни материали с площ от 15 000 кв. м. – с източната, както много добре се вижда и на скиците, на които са очертани. Останалата част от имот № с площ от 4,733 кв. м. е извън двете площадки „А“ и „Б“, както условно ги означават вещите лица, използвайки индивидуализацията им в акта за частна държавна собственост. Те нямат обща граница и са отстояли на разстояние около 150 м. една от друга. Без съмнение е установено, че тази площ, която не съвпада с терените по акта за частна държавна собственост, но също е включена в имота, за чийто собственик е записан „Ватия“АД, е образувана от части от различни имоти, запазили по предвижданията на картата своето предишно предназначение: пасища, мера и общински полски пътища. Кой, кога и на какво основание е разпрострял върху тях производствената си дейност не става ясно, а и не е от съществено значение за разглеждания спор, тъй като при липса на доказателства тези имоти преди заснемането им в границите на процесния, да са придобити на законно основание от дружеството, което иска да бъде допусната делба на целия имот, то дори да се приеме, че е възникнала съсобственост с включването на тези земя в един от общ имот, то съсобственици в него са станали „Ватия“ АД и Община - С.,чиито права, предвид характера на територията, се основават на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ.

Именно с оглед характера на имотите /пасища, мера и общински полски пътища/ и нормата на чл.7, ал.1 ЗОС съдът е приел за неоснователно позоваването на придобивна давност за площта от 4733 кв.м.

Относно отказа на районния съд да допълни решението си и да постанови изричен диспозитив по иска за делба, основан на въведеното евентуално основание /придобивна давност/, окръжният съд е изложил съображения, че нормата на чл.250 ГПК предвижда постановяване на допълнително решение, когато липсва произнасяне по цялото искане /този термин обхваща произнасянето изцяло по всеки един от предявените самостоятелно искове, както и по възраженията, по които произнасянето има сила на пресъдено нещо/. С аргумент, че възражението за придобиване н част от имота по давност, направено от ищеца под формата на реплика след отговора на исковата молба, не е от тази категория, районният ония съд е отказал да постанови допълнително решение, с което да се произнася изрично по него с диспозитив. Поради това жалбата срещу акта от 19.09.2018 г., постановен по искането по чл. 250 ГПК е неоснователна и това решение следва да бъде потвърдено.

По повод довода във въззивната жалба, че районният съд не бил взел в предвид като писмено доказателство Акт за изключителна държавна собственост № */26.01.1998 г., въззивният съд е посочил, че релевантен за спора е Акт за частна държавна собственост № */29.06.1998 г. – този акт е представен пред нотариуса при издаване на констативния нотариален акт за правото на собственост на „Ватия“ АД и установява правата на праводателя му /едноличното търговско дружество със същото наименование/. Акт за изключителна държавна собственост № */26.01.1998 г. не се отнася за промишлените площадки, включени в процесния имот, които са били предоставени за изграждане на фабрика „Фелдшпати“, съставен е за установяване на правата на държавата върху имот – изключителна държавна собственост поради своето естество и негов предмет е находище на полезни изкопаеми-открит рудник, което по силата на Конституцията е на специалните разпоредби на Закона за мините и кариерите е изключителна държавна собственост. По естеството си този обект не може да бъде превръщан в частна държавна собственост и придобиван от търговски дружества. За това и в него е отразено, че на „Ватия“ АД се предоставя само оперативното управление и ползването му с една единствена цел – осъществяване на концесионна дейност.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1) по конкретното дело извършено ли е надлежно /допустимо/ въвеждане на ново основание за придобиване на част от процесния имот от страна на ищеца чрез изменение на иска по реда на чл.214 ГПК, съответно длъжен ли е съдът да се произнася по същество на това искане;

2) съставлява ли посоченото придобивно основание /придобивна давност/ част от предмета на делото, ако съдът, макар да не се е произнесъл изрично по приемането му, е допуснал съответните доказателствени искания на ищеца, свързани с него;

3) доколко допускане на доказателствени искания на ищеца, свързани с изменението на иска, без обаче изрично допускане на това изменение, по същество съставлява определение на съда по реда на чл.214 ГПК за допускане изменение на иск;

4) по конкретното дело следвало ли е въззивният съд служебно да допусне извършването на съдебно-техническа експертиза, която да съобрази констатациите на посочен и приет по делото официален свидетелстващ документ – Акт за изключителна държавна собственост № * от 26.01.1998 г., доколкото същия не съответства на констатациите на Акт за държавна собственост № * от 29.06.1998 г., на който съдът се е позовал;

5) допустимо ли е доказването на предоставянето на правото на стопанисване и управление на праводателя на ищеца на съответната част от процесния имот /до размер от 4733 кв.м./, като елемент от фактическия състав на чл.17а ЗППДОП-отм., да се извърши с други доказателствени средства, извън АДС, удостоверяващ предаването;

Първите три въпроса са свързани с тезата на касатора, че както районният, така и въззивният съд са изключили от предмета на делото въведеното от ищеца допълнително придобивно основание – придобивна давност, като въззивният съд е приел, че това придобивно основание не е надлежно въведено като предмет на делото, поради което отказва да го обсъжда по същество. Посочената теза не намира опора в данните по делото. Районният съд изрично е приел, че наведеното евентуално придобивно основание е допустимо, допуснал е и е събрал поисканите във връзка с него доказателства, обсъдил ги е в мотивите на решението си и е формирал изводи по неговата основателност. Евентуалното придобивно основание е разгледано по същество и от въззивния съд.

Виждането на касатора, че изводите на съда относно осъществяването на евентуалното придобивно основание следва да се обективират и в отделен диспозитив на съдебното решение е основано на неправилно разбиране на същността на иска за делба и производството за съдебна делба, уредено като особено исково производство. Основанието на иска за делба е твърдението за съществуваща съсобственост. Различните фактически състави въз основа на които се претендира възникването на съсобствеността и то независимо дали те са въведени в процеса от ищеца или ответника, подлежат на разглеждане от делбения съд, но без да водят до обективно съединяване на искове за делба. В този смисъл изцяло неотносима се явява практиката на ВКС, на която се позовава касаторът, разглеждаща приложението на нормата на чл.214 ГПК и чл.250 ГПК, но по искове, различни от иска за прекратяване на съсобственост чрез делба.

Четвъртият и петият въпрос е обосновани с тезата на касатора за относимост към спора на Акт за изключителна държавна собственост № 320 от 26.01.1998 г., тъй като установява предаване за стопанисване и управление на „Вития“ АД на площ над установената от съда от 35000 кв.м. Тази теза се основава на правно необоснованото виждане, че щом държавата предоставя имот за стопанисване и управление на търговско дружество, то дружеството придобива и собствеността, като не отчита, че чл.17а ЗППДОП-отм. се прилага само за имуществата, които държавата е предоставила за стопанисване и управление на държавно предприятие към момента на преобразуване на това предприятие в търговско дружество. Придобиване на собственост след преобразуването може да стане само по уреден в закона фактически състав /чл.77 ЗС/, а предоставяне на имот изключителна или публична държавна собственост за стопанисване и управление, не е уредено от действащото законодателство като основание за придобиване на собствеността. С оглед изложеното въпросите не могат да бъде свързан с изложените от възззивния съд мотиви, че АДС № 320 от 26.01.1998 г. установява неотносимото към спора обстоятелство, че на „Вития“ АД е предоставено стопанисване и управление с оглед осъществяване на концесионна дейност, поради което не могат да обосноват и допускане на касационно обжалване.

Съставът на ВКС не констатира и наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Д. на касатора за очевидна неправилност на изводите на въззивния съд, се основава на същите тези, с които са обосновани и поставените при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси, които по вече изложените съображения се явяват или неотносими към данните по делото или правно необосновани.

С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови на „Сайлест“ ЕООД, [населено място] направените по повод касационната жалба разноски в размер на 2250 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Е. А..

П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение