Определение № 3899 от 16.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5122/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Т., чрез адв. О. М., срещу въззивно решение № 4684/30.08.2023 г. по в.гр.д. № 14573/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20151182/05.07.2021г. по гр.д. № 29571/2019г. на СРС. С последното са отхвърлени предявените от Б. Г. Т. срещу Институт по органична химия с център по фитохимия при БАН искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумите, както следва: сумата от 18 414лв., представляващи получени суми в изпълнение на споразумение от 12.08.2016г., основанието за което е отпаднало поради разваляне на споразумението едностранно от ищеца с изявление от 08.03.2019г. поради неизпълнение от ответника на възложените му дейности; сумата от общо 351лв., представляващи мораторна лихва върху главница от 9207лв. за периода от 19.04.2017г. до 27.05.2019г. и върху главницата от 9207лв. за периода от 26.07.2017г. до 27.05.2019г.; сумата от 1600лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие неизпълнението на споразумението за платените нецелево за сметка на бюджета по научноизследователски проект с вх. № 03/28, финансиран с договор № ДН 03/2013г., средства за заплащане на стойността на оборудване и химикали за гел–електрофорези и ултрафилтрация на изследвани протеомни смеси. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – нарушение по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението към касационната жалба касаторът излага доводи като счита, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК. К. сочи, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи, релевирани от него, както и всички доказателства, които са били събрани по делото. Изложени са оплаквания, че въззивният съд не е приложил разпоредбите на Правилника на Фонд „Научни изследвания“, който се явява специален по отношение на ЗЗД и урежда спорните правоотношения. Според касатора съдът погрешно е квалифицирал споразумението от 12.08.2016 г. като гражданско дружество и неправилно е приел, че ищецът не е бил самостоятелна страна както по договора за финансиране № ДН03/13-16.12.2016 г., така и по споразумението от 12.08.2016 г. К. твърди още, че сумата, която Фонд „Научни изследвания“ е превел по банковата сметка на „Медицински университет – София“ след сключването на договора № ДН03/13-16.12.2016 г., е представлявала общ актив на бенефициентите – „Медицински университет – София“ и самия ищец, с който единствено те са можели да се разпореждат. Излага несъгласие с приетото от въззивния съд от фактическа и правна страна. Ответникът по касационната жалба – Институт по органична химия с център по фитохимия при БАН, е изразил становище за неоснователност на касационната жалба. Предвид императивния характер на процесуалните разпоредби на чл. 69, т. 1 и чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, които предвиждат, че не подлежат на касационно обжалване решения по дела с цена на иска до 5 000лв.-за граждански дела и до 20 000лв.- за търговски дела следва да се приеме, че подадената касационна жалба от касатора Б. Г. Т. срещу въззивно решение № 4684/30.08.2023 г. по в.гр.д. № 14573/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №20151182/05.07.2021год. на Софийски районен съд, постановено по гр.дело №29571/2019год., в частта с която е отхвърлен искът на основание чл.82 ЗЗД за заплащане на сумата от 1600 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие неизпълнение на споразумение, за платените нецелево за сметка на бюджета по научноизследователски проект с вх. № 03/28, финансиран с договор № ДН 03/2013г., средства за заплащане на стойността на оборудване и химикали за гел–електрофорези и ултрафилтрация на изследвани протеомни смеси е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане и да се прекрати производството в тази част. Касационната жалба срещу въззивното решение в останалата част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГП К и срещу подлежащо на обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че на 18.12.2016г. е сключен договор за финансиране на проект, съгласно който Фонд „Научни Изследвания“ от една страна, и от друга страна бенефициентите - академик професор дбн Б. Г. Т. като ръководител на научния колектив и Медицински университет-София като базова научна организация са се съгласили Фонд „Научни изследвания“ да финансира научноизследователски проект на тема „Промени в състава и термодинамичните свойства на мозъчния протеом при невродегенеративни нарушения – връзка на екзотермните процеси в протеома с механизма на формиране на плаки“, определен за финансиране в конкурс за финансиране на фундаментални изследвания – 2016г. На 12.08.2016 г. е сключено споразумение между „Медицински университет – София“, Институт по органична химия с Център по фитохимия към БАН /ИОХЦФ към БАН/ и Институт по невробиология към БАН /ИНБ към БАН/, с което са се съгласили колективите на трите организации да обединят усилията си за осъществяване на съвместна дейност за изпълнение на научноизследователския проект. Уговорено е, че изразходването на средства от проекта ще става с разпореждане на ръководителя акад. проф. Б. Т. и на координаторите по проекта на другите две организации – ИОХЦФ към БАН и ИНБ към БАН. Въззивният съд е приел, че на 19.04.2017 г. и на 26.07.2017 г. „Медицински университет – София“ е превел по банков път на ответника ИОХЦФ към БАН суми от по 9 207 лв., а основанието на банковите преводи е „превод по договор ДН 03/13-18.12.2016 г. с ФНИ с ръководител акад. Б. Т.“. Установено е още, че с писмо от 08.03.2019 г. до ИОХЦФ към БАН акад. проф. Б. Т. е отправил едностранно изявление за разваляне на споразумението от 12.08.2016 г. поради неизпълнение на задълженията на Института. С това писмо акад. проф. Б. Т. е заявил, че очаква ИОХЦФ към БАН да му възстанови в 14-дневен срок сумата от 18 414 лв., която „Медицински университет – София“ е платил на ИОХЦФ към БАН. По делото не е спорно, че ИОХЦФ към БАН е отказал връщането на тази сума на акад. проф. Б. Т. с аргумента, че сключеното на 12.08.2016 г. споразумение не е могло да бъде развалено едностранно от него, тъй като имало характер на договор за гражданско дружество. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като между страните не е налице сключен договор за изработка, по който ответникът да не е изпълнил задълженията си и поради това да се е породило право за ищеца да развали договора и да иска от ответника връщане на платеното по него. Прието е, че със споразумението е постигнато съгласие за съвместна дейност на научни колективи за изпълнение на научноизследователски проект – постигане на обща научна цел, а не са били поети насрещни задължения на страните. Като аргумент в полза на този извод въззивният съд е посочил, че в уговорените условия за прекратяване на споразумението е липсвало основание неизпълнение на задължения по него от някоя от страните. Съдът е приел още, че и договор ДН 03/13-18.12.2016 г. не е уреждал задължения на партньорските организации една към друга, а е бил сключен с цел финансирането на „Медицински университет – София“ от Фонд „Научни изследвания“ за осъществяване на научноизследвателски проект. Така въззивният съд е стигнал до извода, че ИОХЦФ към БАН не е поел задължение, по което кредитор да е бил Б. Т., за да се породи правото на ищеца да развали споразумението поради неизпълнение. Въззивният съд е приел, че специалният нормативен акт, който е уреждал процесните правоотношения, е Правилникът на Фонд „Научни изследвания“/ПФНИ/. Съгласно разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ПФНИ ръководителят на научния колектив го представлява пред Фонда, пред базовата организация и пред партньорите, затова ръководителят подписва споразумението за съвместна дейност и договора с Фонда, но като представител на колектива от учени, а не в лично качество. Ето защо съдът е приел, че правата и задълженията, които ръководителят на научния колектив е притежавал са били единствено с организационен и представителен характер и не следва да се приеме, че Б. Т. в лично качество е бил страна по договора от 18.12.2016 г. и бенефициент по него, нито е страна в лично качество по споразумението от 12.08.2016 г. По отношение на сумата от 18 414 лв., чието връщане претендира ищецът, съдът е установил, че тя е била предоставена на „Медицински университет – София“ от Фонд „Научни изследвания“ за финансиране на научния проект. Затова са приети за неоснователни доводите на ищеца, че ответникът ИОХЦФ към БАН се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, след като предоставените 18 414 лв. са средства от държавния бюджет и не са лични средства, предоставени от ищеца, който иска връщането им. При тези изводи на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че очевидната неправилност не може да бъде обоснована с твърдения, че съдът не се произнесъл по всички искания на страната и не е обсъдил всички доказателства по делото или е дал неправилна правна квалификация на предявения иск. Това са твърдения, които биха могли до доведат до неправилност на акта на основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но в този случай се изисква от касатора да обоснове по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК наличието на материалноправен или процесуалноправен въпрос въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, и по него е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1-3 ГПК, разяснени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Само за пълнота следва да се отбележи, че във въззивното решение са обсъдени всички наведени доводи и възражения, очертани с въззивната жалба, както и е направена самостоятелна преценка на всички доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, както и са изложени самостоятелни мотиви по съществото на спора. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК се дължат разноски на ответната страна по касационната жалба и следва да се присъди сумата от 1 440лв.- направени разноски за адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.