Определение № 50045 от 07.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1362/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. М. и приподписана от адв. Цв. Т., срещу въззивно решение № 90 от 29.11.2021 г. по в.гр.д. № 481/2021 г. на Пловдивския апелативен съд. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и не е дал отговор на наведените от нея възражения във въззивната жалба, и необосновано е приел, че извършената през 1992 г. по гр.д. № 1262/1992 г. делба на магазина е нищожна, тъй като в тази насока по делото не са били ангажирани никакви доказателства. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси, за които жалбоподателката твърди да са обусловили крайния резултат по делото: 1. Дължи ли произнасяне въззивната инстанция по всички възражения и доводи, направени във въззивната жалба, с която е сезиран, и по всяко твърдение от страната, като отчете спецификата на конкретния казус, поставен за разрешаване. 2. Може ли да се приеме, че е възникнало първоначално изпълняемо право, ако кредитор черпи права от повторна делба, извършена при пълна идентичност на страни, предмет и основание с първата. Вторият въпрос е изведен и подадената касационна жалба. По първия въпрос се поддържа основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а по втория - по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация И. С. К. изразява чрез своя пълномощник адв. Ст. М. становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260816 от 17.06.2021 г. по гр.д. № 2603/2020 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от В. Д. М. против И. С. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на недвижим имот- самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****, находящ се в [населено място], [улица], ет.4, ап.4 от сграда № 1, с площ 118.13 кв.м, ведно с 20.50 % ид. части от общите части на сградата с идентификатор ****, и за осъждане на ответника да й предаде владението върху този имот. По делото е установено, че с влязло в сила решение по гр.д. № 516/1993 г. по описа на Районен съд-Пловдив, постановено във фазата по допускане на съдебна делба, е допусната делба на недвижим имот, представляващ магазин с площ 125 кв.м, заемащ част от партерния етаж на четириетажната жилищна сграда в [населено място], [улица], разположен на север от пасажа, между В. Д. М., М. А. С. и трети, неучастващи по настоящото дело лица, като правата на ищцата В. М. са определени в обем 1 269/9000 ид. части и също толкова идеални части за съделителя М. С.. В решението по допускане на делбата съдът е обсъждал и сключената на 29.02.1992 г. по гр.д. № 1262/92 г. между В. М. и П. К. съдебна спогодба за делба на магазина с площ 123 кв.м, по силата на която този обект е получен в дял от В. М., и е приел, че тази делба е нищожна, тъй като в нея не са участвали всички съсобственици на магазина. След влизане в сила на решението по допускане на делбата останалите съделители, с изключение на В. М., са прехвърлили на М. С. притежаваните от тях идеални части от имота, в резултат на което квотата му в съсобствеността се е увеличила на 7 731/9000. Поради това делбата на магазина е извършена само между съделителите В. М. и М. С., като по реда на чл. 292 ГПК /сега отм./ обособените от него самостоятелни обекти са разпределени между двамата. В дял на М. С. са поставени магазин № 1, заемащ северозападната част на делбения имот, магазин № 2, заемащ югозападната част, магазин № 4, заемащ средната западна част и магазин № 5, заемащ средната източна част, а в дял на В. М. е поставен магазин № 6, заемащ източната част от делбения имот. Присъдени са суми за уравнение на дяловете между двамата съделители. Установено е също, че с влязло в сила решение № 222 от 31.05.2014 г. по търг.д. № 128/2005 г. на Окръжен съд-Пловдив В. М. е осъдена да заплати на М. С. сумата 90 080.32 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които М. С. е бил лишен поради това, че В. М. е ползвала лично съсобствения имот за периода от 03.12.2002 г. до 26.05.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.04.2004 г. до окончателното й изплащане. Въз основа на това влязло в сила решение М. С. се е снабдил с изпълнителен лист за присъдената му сума, по който е образувано изп.д. 20148210401144 по описа на ЧСИ П. И.. По това изпълнително дело принудителното изпълнение е насочено върху процесния имот, представляващ апартамент – самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****, който безспорно към същия момент е бил собственост на дрлъжника В. М.. Имотът е изнесен на публична продан и с Постановление за възлагане от 26.04.2016 г., влязло в сила на 27.10.2016 г., е възложен на ответника И. С. К.. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че ответникът е придобил правото на собственост върху процесния имот на основание влязлото в сила възлагателно постановление по посоченото по - горе изпълнително дело. Тезата на ищцата, жалбоподател в настоящото производство, поддържана пред съда по същество в двете инстанции е, че публичната продан е била материално незаконосъобразна и не е породила вещноправно действие, тъй като взискателят по изпълнителното дело М. С. бил привиден кредитор. Според жалбоподателката, извършената по гр.д. № 516/1993 г. по описа на районен съд-Пловдив делба е нищожна, тъй като на основание съдебната спогодба по предходното гр.д. № 1262/1992 г. делбеният имот не е бил съсобствен, а е нейна изключителна собственост. Праводателите на М. С. не са били собственици на имота и следователно, не са могли да му прехвърлят съответните идеални части, а след като не е станал съсобственик на магазина, той не е могъл да претендира обезщетение за лишаването му от ползване и такова не му се дължи. Затова публичната продан се явява незаконосъобразна поради първоначална липса на изпълняемо право. Тази теза е обсъдена от въззивния съд и е намерена за неоснователна. Съдът е приел, че жалбоподателката е била страна в производството по гр.д. № 516/1993 г. по описа на Районен съд-Пловдив и е обвързана от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по въпросите между кои страни, на какво основание и при какви квоти съществува съсобственост, поради което тези въпроси не могат да бъдат пререшавани. Не може да бъде пререшаван и въпросът за дължимостта на присъдената в полза на М. С. сума като обезщетение за лишаването му от ползване на магазина от 125 кв.м., която жалбоподателката е осъдена да му заплати, тъй като този въпрос също е разрешен в отношенията между страните със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по търг.д. № 128/2005 г. При така изложените мотиви настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси. Въззивният съд е обсъдил доводите на жалбоподателката и мотивирано е посочил защо намира същите за неоснователни. Становището му, че въпросите относно принадлежността на правото на собственост върху магазина с площ 125 кв.м и относно съществуването и размера на вземането на М. С. за обезщетение за лишаването му от възможността да ползва този магазин, са разрешени в отношенията между страните със сила на пресъдено нещо, съответно по гр.д. № 516/1993 г. на Пловдивския районен съд и търг.д. № 128/2005 г. на Пловдивския окръжен съд, и не могат да бъдат пререшавани, не е в противоречие, а е съобразено с практиката на ВКС по приложението на чл. 297 и чл. 298 ГПК. Спорът относно това поражда ли действие сключената между В. М. и П. К. съдебна спогодба по гр.д. № 1262/1992 г. по описа на Пловдивския районен съд и легитимира ли тя ищцата като единствен собственик на магазина с площ 125 кв.м., е преклудиран от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д. № 516/1993 г., с което действието на съдебната спогодба е отречено и имотът е допуснат до делба между В. М., М. С. и още петима съделители и са определени квотите им в съсобствеността. Константна е практиката на ВКС, че решението по допускане на делбата формира сила на пресъдено нещо по въпросите, посочени в чл. 344, ал. 1 ГПК – между кои лица и за какви имоти ще се извърши тя и каква е частта на всеки съсобственик, както и че споровете между съсобствениците по въпросите с преюдициално значение за изхода на делото в първата фаза на делбата, се преклудират с влизане в сила на решението, с което се допуска делбата. Наличието на трайно установена практика на ВКС в смисъла, в който се е произнесъл и въззивният съд, изключва необходимостта от допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на И. К. С. на основание чл. 78, ал.3 ГПК направените от него разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 3 583 лв., съобразно направеното за това в отговора искане и приложения към него договор за правна защита и съдействие от 30.03.2022 г., който в частта, с която е удостоверено получаване на сумата от адвоката, има характер на разписка, доказваща реално извършеното плащане. Водим от гореизложеното съдът