Определение № 1691 от 20.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1915/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Банка ДСК“ АД и Д. С. Р. срещу решение № 1055 от 01.08.2023г. по в.гр.д. № 2546/22г. на САС, 12 състав.

Касаторът - ищец „Банка ДСК“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 262189 от 30.06.2022г. по гр.д № 5475/2020г. на СГС, I-18 състав е отхвърлен предявеният от него против Д. С. Р. иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК за възнаградителна лихва по т.7 от договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г. за разликата над 15 112,05 лева за периода от 12.06.2012г. до 12.04.2013г. до размера от 18 449,55 евро за периода от 12.06.2012г. до 05.03.2018г. като погасен по давност.

Касаторът - ответник Д. С. Р., представляван от адв. К. С., обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че касаторът дължи на ищеца „Банка ДСК“ АД сумата 46 350,63 лева – предсрочно изискуема главница по договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г., както и възнаградителна лихва в размер на сумата 15 112,05 лева за периода от 12.04.2013г. до 05.03.2018г.

Касаторът – ищец „Банка ДСК“ АД излага доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част, тъй като изводът на съда за погасяване по давност на вземането за договорна лихва за сумата от 3337,50 евро противоречи на материалния закон и практиката на ВКС. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следния материалноправен въпрос: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи от кога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 5 от 21.01.2022г. по т.д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС и решение № 50173 от 13.10.2022г. по гр.д. № 4674/2021г. на ВКС, III т.о.

Постъпил е отговор на подадената от касатора - ищец касационна жалба от Д. С. Р., в който се прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол в обжалваната от тази страна част поради липса на формулиран правен въпрос.

Касаторът - ответник Д. С. Р. излага оплакване за недопустимост на въззивното решение поради наличие на формирана сила на пресъдено нещо с решение от 12.02.20216г. о гр.д. № 11816/2013г. на СГС, I-13 състав, постановено по спор между същите страни и на същото основание. Поддържа още, че въззивният съд не е съобразил, че претендираните от ищеца вземания са погасени по давност. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Относно силата на пресъдено нещо на влязло в законна сила съдебно решение.

2. Относно правното основание на предявения установителен иск по чл.422 ГПК за установяване съществуване на парично вземане по договор за банков кредит.

3. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит?

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по първите два въпроса в противоречие с ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 44 от 07.02.2012г. о гр.д. № 1188/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 133 от 26.10.2011г. по т.д. № 133/2011г. на ВКС, II г.о., решение № 472 от 12.01.2012г. по гр.. № 1712/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 610 от 09.12.2008г. по т.д. № 391/2008г. на ВКС, I т.о., а по третия въпрос – в противоречие с решение № 45 от 17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 161 от 08.02.2016г. по т.д. № 1153/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 90 от 31.03.2014г. по гр.д. № 6629/2013г. на ВКС, IV г.о.

Постъпил е отговор на касационната жалба на ответника от „Банка ДСК“ АД, с който прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, преди да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:

Поради създадена от отделни състави на ВКС противоречива съдебна практика по въпроса: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“, по този въпрос е образувано тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като посоченият въпрос, предмет на разрешаване по образуваното тълкувателно дело, е от значение за произнасяне по подадените касационни жалби, производството по делото следва да се спре на основание чл. 292 ГПК до приключване на тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение