Определение № 326 от 03.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1453/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1344/27.01.2020 г., подадена от Ц. В. Г., чрез доц. Д-р К. Д. и частна касационна жалба № 1786/04.02.2020 г., подадена от В. В., А. В. и П. В., чрез адв. Г., срещу определение № 88/10.01.2020 г. постановено по ч.в. гр. д. № 13/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което са оставени без уважение подадените от настоящите жалбоподатели частни жалби срещу определение от 25.07.2018 г., с което производството по делото е спряно на основание чл.229, ал.1, т. 3 ГПК.

В частна касационна жалба вх. № 1344/27.01.2020 г., са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, състоящи се в това, че не ставало ясно въз основа на кои обстоятелства съдът е достигнал до извода, че ищецът Ц. Г. е недееспособен по смисъла на чл.5 ЗЛС. Твърди се, че не е налице доказателство по делото, които да поставят под съмнение възможността на ищеца да се грижи за своите работи. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, жалбоподателят твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, както и тези по чл.280, ал.2 ГПК, като поставя следните процесуално и материалноправни въпроси:

1. Кои са необходимите предпоставки за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал.1, т.3 ГПК – следва ли да има висящо производство или респ. влязло в сила решение за поставяне под запрещение на страната и ако не – следва ли преди да установи настъпила недееспособност, съдът да изследва както медицинският, така и юридическият критерий на констатираната „душевна болест“, дали лицето не е способно да се грижи за своите работи и има ли нужда от защита на правата и интересите му или е достатъчно само да предположи, че е налице недееспособност при установено психическо заболяване ? – твърди се противоречие с определение № 226/13.05.2009 г. по ч.гр.д. № 179/2009 г., както и наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, вкл. и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса ? - твърди се противоречие с определение № 311 от 09.06.2017 г. по ч.т.д. № 1178/2017 г. на II т.о. на ВКС; определение № 320 от 06.10.2018 г. по ч.гр.д. № 1316/2008 г. на ВКС.

3. Следва ли да се съобразяват правилата на чл.12 от Конвенцията за правата на човека на хората с увреждания при постановяване на определение по чл. 229, ал.1, т. 3 ГПК за спиране на делото и иницииране от съда на производство по чл. 5 ЗЛС за поставяне на страна под запрещение ? – твърди се противоречие с решение № 226 от 31.10.2016 г. по гр.д. № 4922/2015 г. на IV г.о. на ВКС.

В частна касационна жалба № 1786/04.02.2020 г. са изложени доводите за недопустимост и неправилност на обжалваното определение. Жалбодателите считат, че ищецът по делото е бил недееспособен още през 2017 г., т.е. преди завеждане на исковата молба, поради което последния не е надлежна страна, а това представлявало основание за прекратяване на делото. В изложението за допускане до касационно обжалване се поставя следния правен въпрос: „ когато още преди датата на сезиране на съда с искова молба, ищецът не е могъл да извършва валидни правни действия, за които в самата искова молба има и са налични достатъчно данни, т.е. налице е ненадлежен ищец, следва ли съдът да пристъпи към проверка за редовност на исковата молба или следва да приеме, че липсва процесуална дееспособност на ищеца и да прекрати делото като недопустимо ? “. За така поставения въпрос се посочват допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но без да е посочена или представена практика.

По частна касационна жалба вх. № 1344/27.01.2020 г. е постъпил отговор от В. В., А. В. и П. В., чрез адв. Г.. В него са изложени доводи за недопускане на касационното обжалване, тъй като не били налице твърдените допълнителни предпоставки и обжалваното определение било постановено в съответствие с посочената практика. Изложени са й доводи за неоснователност на частната касационна жалба, тъй като било налице основание за прекратяване, а не спиране на производството.

Върховният касационен съд, състав на трето г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното:

Частните касационни жалби са подадени в срок, от процесуално легитимирани страни, срещу определение, което подлежи на обжалване и при наличието на правен интерес, поради което са процесуално допустими.

Предявени са искове с правна квалификация чл.45 и 48 ЗЗД от Ц. Г., с които се иска В. В., А. В. и П. В. да бъдат осъдени да заплатят солидарно обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., ведно със законната лихва върху посочената сума от деня на увреждането / 05.01.2014 г./ до окончателното и изплащане. В о.с.з. проведено на 29.10.2019 г., Софийският градски съд констатирал, въз основа на представената по делото съдебно-психиатрична експертиза и дадените от вещото лице разяснения, че е налице процесуална пречка за даване на ход на делото, поради което постановил определение, с което на основание чл. 229, ал.1, т.3 ГПК спрял производството по делото до учредяване на настойничество или попечителство на ищеца.

За да постанови обжалваното определение, Софийският апелативен съд приел, че на основание чл. 101 ГПК, съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия, което включвало и предявяването на исковата молба, и ако същите са опорочени, на страната се давала възможност да отстрани тази нередовност. В този контекст, въззивният съд заключил, че докато дееспособността на ищеца не бъде ограничена с влязло в сила решение и назначеният му настойник или попечител, след изрично предоставена от съда възможност, не потвърди действията на ищеца по подаване на исковата молба и упълномощаване на адвокат, липсва основание за прекратяване на делото поради липса на процесуална дееспособност.

Съобразявайки доводите на жалбоподателите и данните по делото, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за този извод са следните:

Въпросът поставен от ответниците по делото и първият въпрос поставен от ищеца са близки по своето значение, тъй като засягат една и съща хипотеза, а именно „ как следва да процедира съдът, след като от събрани по делото данни е установено, че от преди завеждането на исковата молба, ищецът е вероятно недееспособен ?“, поради което следва да бъдат разгледани общо. По отношение на тях обаче, не е налице посоченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното определение е разрешено в съответствие с установената практика на ВКС. Представената противоречива такава - определение № 226/13.05.2009 г. по ч. гр. д. № 179/2009 г., ВКС, ІІІ г. о., е преодоляна с практика, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, която е в съответствие с разрешението прието от въззивния съд- определение № 43/18.01.2017 г. по ч. гр. д. № 67/2017 г., ВКС, ІV г. о., определение № 414/05.10.2012 г. по ч. гр. д. № 423/2012 г., ВКС, ІІ г. о., определение № 382/25.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2758/2017 г., ВКС, ІV г. о., определение № 747/16.10.2014 г. по ч. гр. д. № 4677/2014 г., ВКС, ІІІ г. о., и определение № 53 от 7.03.2019 г. по ч. гр. д. № 303/2019 г., ВКС, II г. о. Процесуалната дееспособност е абсолютна процесуална предпоставка и съдът следва да спре производството по делото, когато страната преди или по време на процеса е станала недееспособна. Фактът на настъпване на недееспособността дори може да не е известен на съда или на страните, подобно на основанието за спиране при смърт на страна. В тези случаи спирането на производството настъпва по силата на закона от деня на събитието. С оглед конкретните обстоятелства и факти по делото, когато е събрана надлежна информация за здравословното състояние на страната, установена е недееспособността, респ. нуждата от назначаване на настойник или попечител, което може да бъде сторено както с влязло в сила решение за поставяне под запрещение, така и въз основа на други писмени доказателства /ако производството за поставяне под запрещение е все още висящо/, съдът следва да спре производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК.

В настоящия случай е поставена основна диагноза "параноидна шизофрения"/, чийто дебют е от октомври 2017 г., но при липса на други доказателства, опровергаващи това заключение, производството правилно е спряно до назначаване на настойник или попечител на ответницата, който наред с него да следи за хода на имущественото дело. Спирането е постановено в защита правата и имуществените интереси на страната и е достатъчно установяването, че страната вероятно не може да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, за да е налице основание за спиране на производството в сочената хипотеза.

Наличието на уеднаквена практика на ВКС по въпроса за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК, изключва ѝ възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По отношение на втория въпрос не е налице противоречие с посочената практика, тъй като въззивният съд е изложил подробни съображение по релевираните пред него оплаквания и възражения, отправени както от ищеца, така и от ответниците. Освен това, въззивният съд, въз основа на събрания по делото доказателствен материал, е заключил, че са налице предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето защо, той е изпълнил своето задължение да обсъди релевираните пред него опалквания, както и служебно да установи дали са налице предпоставките за постановяване на обжалваното определение, и дали същото е съставено по съответния ред и форма.

По третия въпрос също не е налице противоречие с посочената практика. Това е така, защото между настоящия случай и посочената практика е налице разлика във фактическата обстановка, която е установена по делото. В цитираното от жалбоподателя решение, е прието, че ищцата е страдала от „параноидна шизофрения“, но от разпита проведен пред първоинстанционния съд е установено, че тя отлично е ориентирана за място и време, обосновано и последователно изразява мнение, логично е описала състоянито си и трудовата си заетост. В настоящия случай обаче, не са налице доказателства, оборващи заключението на вещото лице, поради което в съзнанието на съда не е внесено съмнение за душевното състояние на ищеца. Що се касае до приложението на конвенцията по конституционно дело № 10/2014 г. на Конституционния съд на Република България, Върховният касационен съд е изразил становище, че поставянето под запрещение на лицето по чл. 5, ал. 2 ЗЛС и приравняването му с недееспособния на основание влязло в сила съдебно решение е предприета от държавата мярка в негова защита и подкрепа по смисъла на чл. 4 К.; че тя признава дееспособността на това лице и чрез приравняването на неговите правни действия с тези на непълнолетните и допускането на възможността да участва в гражданския оборот, подпомогнато от дееспособно физическо лице, го равнопоставя с останалите пълнолетни лица и че следователно правният режим, който се оспорва, е в съответствие с К., включително с принципите в чл. 3 К., и след ратифицирането на К., нейното обнародване и влизане в сила, той остава годен регулатор на тази група обществени отношения като част от вътрешното право на страната. В тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 по въпроса относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, производството за поставяне под запрещение е посочено като пример за хипотеза когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, т. е. и в тълкувателното решение не е поставено под съмнение приложението на уредбата за поставянето на физическото лице под запрещение и изключването или ограничаването на неговата дееспособност след осъществяване на материално-правните изисквания на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗЛС, които се установявават чрез иск, който се разглежда по реда на особеното исково производство в глава Х. ГПК. В решение № 12 от 17 юли 2014 г. по конституционно дело № 10/2014 г. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 61 от 25 юли 2014 г./, с което е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 5, ал. 1 по отношение на думите "и стават недееспособни" и на чл. 5, ал. 3 от Закона за лицата и семейството, К. съд не е установил противоречие на оспорения режим в ЗЛС с К. В решението е изразено становището на съда, че действащата законодателна уредба не отчита изискванията на Конвенцията за правата на хората с увреждания /обн., ДВ, бр. 37/2012 г./ ограниченията за поставените под запрещение лица да бъдат пропорционални на състоянието им, да се прилагат за възможно най-кратък срок и да подлежат на редовно преразглеждане от независим орган; но че привеждането на законодателството в съответствие с Конвенцията за правата на хората с увреждания не може да се постигне с неприлагането на оспорените разпоредби; че защитата на правата на хората с психически увреждания е въпрос от компетентността на Народното събрание, което трябва да приеме съответното законодателство за режима на недееспособността; че обявяването на оспорените разпоредби от ЗЛС за противоконституционни не само няма да реши нито един проблем, свързан с правата на недееспособните, но и ще породи съществена празнота в правния режим на тези лица, ще доведе до отмяна на специалните защити, които законодателството предоставя на недееспособните лица в изпълнение на Конституцията и ще обезсмисли института на поставянето под пълно запрещение.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не е нищожно - постановено е от надлежен съд, в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата от закона форма и е подписано. Не е налице и вероятна недопустимост, тъй като въззивният съд се е произнесъл по редовна частна жалба, в рамките на предмета на образуваното пред него частно производство. Атакуваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о,