Определение № 351 от 22.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2396/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. И. Д. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1240 от 23. 05. 2019 г., по т.д.№ 5303/2018 г., с което след частична отмяна на решение на Софийски градски съд № 4579 от 07.07.2018 г., по т.д.№ 8 648/2015 г. е уважен предявения от „ЕВРОПЕЙСКА ЕЛЕКТРОНИКА” ЕООД срещу настоящия касатор, като ответник, осъдителен иск по чл. 145 ТЗ за сумата 242 802.90 лв., представляваща обезщетение за причинени същия, в качеството му на управител на ищцовото търговско дружество, имуществени вреди съизмерими със заплатено му над посочения в договор от 23.02.2009 г. размер възнаграждение в периода 01.01.2012 г. - 01.07.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба - 02.07.2015 г. до окончателното и изплащане. В останалата част, с която исковата претенция е отхвърлена до пълния заявен размер на исковата сума от 269 556.04 лв. е потвърден първоинстанционния съдебен акт на Софийски градски съд, като са присъдени деловодните разноски в съответствие с постановения краен правен резултат. С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост и евентуално за неправилност на обжалваното решение - касационно основание по чл.281,т.2 и т.3 ГПК. Позовавайки се на неизпълнение в срок на дадените от Софийски апелативен съд указания на въззивника „ЕВРОПЕЙСКА ЕЛЕКТРОНИКА” ЕООД за внасяне на следващата се за въззивното производство държавна такса от 5 431 лв. и на допуснатото от въззивната инстанция продължаване на същия при несъобразяване на изискванията на процесуалното правило на чл.63 ГПК, касаторът основно възразява срещу допустимостта на въззивната жалба, по основателността на която въззивният съд се е произнесъл. Счита, че доколкото молбата за продължаване ( евентуално за възстановяване) на първоначално определения срок не е подадена от молителя „ЕВРОПЕЙСКА ЕЛЕКТРОНИКА” ЕООД преди неговото изтичане – т.е. до 22.08.2018 г., а значително по- късно - на 11.09.18 г., процесуална възможност за положителното произнасяне на въззивния съд е отсъствала. Позовавайки се на разпоредената отмяна на наложените запори върху банковите сметки на ищеца в „БАНКА ДСК” ЕАД и „ТБ ИНВЕСТБАНК” АД на 15.06.2018 г. (т.е. към датата на дадените му от въззивния съд първоначални указания) и на извършено на 14.06.2018 г. от ЧСИ Н.П. възстановяване на суми в общ размер от 41 110.78 лв. по същите(л.59) жалбоподателят, чрез пълномощника си адв.И. И., е оспорил и по същество твърдението на молителя за наличие на уважителна причина по см. на чл.63, ал.1 ГПК. Тезата на жалбоподателя е, че по този начин ищцовата страна вместо да получи санкция за собственото си неправомерно поведение - несвоевременно изпълнение указанията на администриращия съд, се е освободила от последиците на неоснователната си забава, което Софийски апелативен съд не само не е съобразил, но е оставил и необсъдено в обжалвания съдебен акт. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1. ”Има ли право съдът да продължава срокове (законни или определени от съда) въз основа на молба, подадена след изтичане на първоначално определения срок?”; 2.” Молбата за продължаване на срока следва ли да бъде мотивирана и подкрепена с доказателства, доказващи наличието на уважителна причина ?”; 3.” Тези доказателства подлежат ли на проверка?; Ако същите се окажат неверни или неистински следва ли съдът да отмени допуснатото продължаване на срока? Може ли да направи това и с решението си?”; 4.” Какво включва в себе си понятието „уважителни причини”? Запорът на банкова сметка представлява ли „уважителни причини” относно невнасянето в срок на определената държавна такса?”; 5. ” Следва ли съдът в решението си да обсъди и да се произнесе по всички въпроси, повдигнати от страните в пода по същество, както и да се произнесе по всички въведени от тях искания и възражения, вкл. и такива, свързани с нарушение на процедурата?” За илюстрация на твърдяното противоречие по въпрос № 1 и № 2 са цитирани ТР на ОСГК на ВС № 127/84 г., решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК: № 212 от 01.02.2012 г., по т.д.№ 1106/10 г. на ІІ т.о. и № 27 от 02.02.2015 г., по гр.д.№ 4265/2014 г. на ІV г.о., както и множество определения на отделни състави на ВКС. Допълнителната процесуална предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е аргументирана с необходимост от обобщаване на обективираната в цитираните определения практика на ВКС в съдебен акт от категорията на решение по чл.290 ГПК, което макар да няма задължителен характер, според задължителните постановки в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ще попада в обхвата на актовете, източник на визираното в т.1 на чл.280, ал.1 ГПК противоречие. Алтернативно касаторът се позовава и на специалното селективно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като твърди „очевидна неправилност” на обжалвания въззивен съдебен акт. Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни правни доводи. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280,ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Производството пред Софийски апелативен съд е образувано по въззивната жалба на „ ЕВРОПЕЙСКА ЕЛЕКТРОНИКА” ООД с вх.№ 102907, подадена на 30.07.2018 г. срещу решение № 4579 от 07.07.18 г., по т.д. № 8648/2015 г. на Софийски градски съд. При постъпването й, администриращият съд е констатирал, че същата е нередовна, поради отсъствие на документ за внесена държавна такса, съгласно изискването на чл.261, т.4 ГПК и с разпореждане от 06. 08. 2018 г., основано на чл.262, ал.1 във вр. с чл. 261, т.4 ГПК, е указал на въззивника в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на Софийски апелативен съд сумата 5 431 лв. Постановеното от СГС разпореждане № 26187/06.08.2018 г., съдържащо дадените от администриращия съд указания, е редовно съобщено на юрисконсулта на „ ЕВРОПЕЙСКА ЕЛЕКТРОНИКА” ЕООД Л. А. на 15.08.2018г. На 11.09.2018 г. от търговското дружество- въззивник, чрез пълномощника му адв. Р.Я., е депозирана молба за удължаване, евентуално възстановяване, на срока за изпълнение на дадените указания, поради наложени, въз основа на незаконосъобразно издаден дублиращ изпълнителен лист по гр.д.№ 56212/15 г. на СРС, запори върху банковите сметки на „ ЕВРОПЕЙСКА ЕЛЕКТРОНИКА” ЕООД. За удостоверяване на твърдяните уважителни причини към молбата е приложено запорно съобщение на ЧСИ Н.П. с рег. № 847 на КЧСИ от 17. 05. 2018 г., у-ние № 03390/23.05.2018 г. на ЧСИ Н.П. и частна жалба срещу разпореждане на СРС за издаване на изп.лист по гр.д.№ 56212/ 2015 г., с вх. №5087992/25.05.2018 г. С разпореждане върху молбата на въззивника (л.33), администриращият Софийски градски съд е уважил искането на „ ЕВРОПЕЙСКА ЕЛЕКТРОНИКА”ООД, по чл.63, ал.1 ГПК и е продължил срока за внасяне на определената държавна такса с 3 седмици, считано от 10. 09. 2018 г. Същата, в указания от съда размер, е внесена по сметка на Софийски апелативен съд на 19.09.2018 г., като с молба вх.на СГС № 120564 от 20. 09. 2018 г. платежният документ, удостоверяващ изпълнение на дадените указания е депозиран в канцеларията на администриращия съд. В срока за отговор, въззиваемия П.Д., на когото препис от въззивната жалба е редовно връчен на 18.10.2018 г., е оспорил основателността на въведените от въззивника оплаквания, излагайки бланкетни доводи за обоснованост и съобразяване на обжалвания съдебен акт със закона и със съдопроизводствените правила. (л.46) С допълнителна молба вх.№ 5530 от 20.03.2019 г., т.е. след срока за отговор, въззиваемият П.Д. е оспорил допустимостта на въззивната жалба, поради процесуалната незаконосъобразност на извършеното от СГС продължаване на срока по чл.63, ал.1 ГПК, излагайки съображения, възпроизведени и в настоящата касационната жалба. За да уважи предявената от „ ЕВРОПЕЙСКА ЕЛЕКТРОНИКА”ООД срещу П. И. Д. искова претенция по чл.145 ТЗ до размера на присъдената сума решаващият състав на Софийски апелативен съд, след самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и въз основа на собствените си фактически констатации за движението на делото е счел, че подадената въззивна жалба е процесуално допустима, а предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл.145 ТЗ за нанесени имуществени вреди на повереното му за управление търговско дружество (т.нар.”управленски деликт”) са осъществени и се изразяват в недължимо платено и получено за исковия период възнаграждение, размерът на който се определя от едноличния собственик на капитала, а не едностранно от управителя на ЮЛ- търговец, комуто изрично правомощие в тази насока не е било възложено. Изложени са съображения, че сключеният договор № 1/23.02.2009 г., независимо от даденото му наименование, по своята правна същност е договор за поръчка (мандат), поради което съобразно правната му природа и уговореното с него възнаграждение от 830 лв., заедно с допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 0.6% за всяка година трудов стаж, придобит на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия, не е трудово по см. на КТ, а такова по граждански договор, независимо името, с което е наречено, от начина на счетоводното му оформяне, както и от отчисленията и удръжките, които са правени по него. Подлагайки на анализ съдържанието на т.6 и т.7, обективирани в учредителния протокол за ТД „ ЕВРОПЕЙСКА ЕЛЕКТРОНИКА” ЕООД от 17.12.2008 г. въззивният съд е извел и правен извод, че в случая волята на едноличния собственик на капитала – чуждестранно ЮЛ -„ ЕЛЕКТРОНИК ХОЛДИНГ ГРУП ЛИМИТЕД” – М.( впоследствие „ ГАЛАНТУС ХОЛДИНГС ЛИМИТИД ”, Кипър) който изрично е упълномощил конкретен адвокат (Р.В. - САК) за сключване на договора за възлагане на управлението на новоучреденото ЮЛ- търговец, изключват да е налице правна възможност персонално определеният в решението на същия и в т.11 от устава на търговското дружество, негов управител П. И. Д., надлежно вписан в Търговския регистър на 10.01.2009 г., да представлява „ ЕВРОПЕЙСКА ЕЛЕКТРОНИКА” ЕООД, като договаря сам със себе си, както при сключване на договор № 1 от 23.02.2009 г. за длъжността „директор на предприятие”, така и за размера на възнаграждението му - първоначално и изменено с конкретните допълнителни споразумения за годините 2012,2013 и 2014 г. Липсата на изрично съгласие на едноличния собственик на капитала, дадено на управителя П.Д., който осъществява органно представителство на дружеството, да договоря от името на последното сам със себе си, в качеството си на физическо лице за размера на следващото му се възнаграждение, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обуславя основателност на твърдяното в исковата молба нарушаване на закона - чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД. Съобразявайки характера на същото, както и задължителните разяснения в т.2 на ТР № 3/15. 11.2013 г. на ОСГТК на ВКС и формираната непротиворечива казуална практика на ВКС, обективирана в решение № 217 от 10.03. 2016 г., по т.д.№ 2296/2015 г. на І т.о. и след разграничаване особеностите на органното и доброволното представителство, решаващият състав на въззивния съд е приел, че неприложимостта на забраната по чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД към органното представителство на търговските дружество следва да е отречена само при т.нар. „множествено представителство” - сключване на търговска сделка от едно и също лице като органен представител на две търговски дружества, но е изцяло приложима в хипотезата на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД – когато управителят на търговско дружество сключва договор от негово име със самия себе си, в качеството си на физическо лице. Поради това и с оглед законовото правило на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД сключеният в сочената хипотеза договор, какъвто характер има и всяко от оспорените допълнителни споразумения, с които последни е уговорен съответен по- висок размер на възнаграждение на управителя, е нищожен. Според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, констатираното нарушаване на забраната по чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД не подлежи на саниране нито чрез счетоводно отразяване на сумите, нито чрез заплащането им на ответника, в каквато насока е възразявал последният, доколкото тези действия са безспорно извършени или от самия него, като лице договаряло само със себе си, или по негово изрично разпореждане, като управител. Предвид въведения с исковата молба предмет на спора Софийски апелативен съд е счел, че в случая е ирелевантно дали от същият порок е относим и към договора от 23. 02. 2009 г., с който е уговорено първоначалното възнаграждение на ответника. Според Софийски апелативен съд обстоятелството, че допълнителните споразумения нямат обратно действие, означава още, че въпросът за тяхната действителност е свързан единствено с размера на заплатеното на ответника възнаграждение за периода след тяхното сключване. Предвид изложеното и с оглед обективните предели на силата на пресъдено, въззивният съд е отрекъл, съдържащите се констатации в мотивите на влязлото в сила решение на СРС между същите страните, относно юридическите и доказателствени факти за договора от 23.02.2009 г., да формират сила на пресъдено нещо и по отношение валидността на процесните допълнителни споразумения, отхвърляйки поради това и основателността на въведеното в сочения смисъл защитно възражение на ответника. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Въззивното решение на Софийски апелативен съд не е евентуално недопустимо, тъй като пропускът да бъде внесена дължимата държавна такса, съгласно чл.77 ГПК, е възможно да бъде отстранен и в хода на делото. В този см. връщането на въззивната жалба поради невнесена в срок държавна такса или внесена такава в непълен размер е правна възможност, но доколкото с процесуалното правило на чл.77 ГПК, аналогично на създаденото с чл.60 ГПК(отм.), законодателят е създал и друга правна възможност – съдът да постанови определение за принудителното й събиране, то е несъмнено, че в сочената хипотеза - разглеждане на въззивната жалба, при внасяне указаната държавна такса извън определения по реда на чл.262, ал.1 във вр. с чл.261, т.4 ГПК, срок на въззивника, дори и да е в нарушение на процесуалния закон, не се отразява на нито на допустимостта й, нито на допустимостта на постановения въззивен съдебен акт, както последователно поддържа в практиката си ВКС. Нещо повече, според трайно непротиворечивата съдебна практика до постановяване на разпореждане по чл. 262, ал.2, т. 2, във вр. с ал.1 ГПК, определеният на страната срок за отстраняване нередовността на въззивната жалба, различен от решителния срок по см. на чл.63, ал.3 ГПК, дори и изтекъл, се счита за мълчаливо продължен от администриращия съд, поради което изпълнението на дадените указания в рамките на същия се явява и надлежно осъществено. За пълнота на изложеното следва също да се посочи, че основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени в т. 9 на ППВС № 1/85 г. и в тях визираното от касатора процесуално нарушение не фигурира. Според съдебната практика от сочения порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, страда само онова съдебно решение, което не отговаря на изискванията, позволяващи делото да се реши по същество - липса на право на иск, ненадлежно упражнено право на иск, десезиране на съда (оттегляне или отказ от иска), липса на заявено искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните,устно предявен иск или изменен устно иск, в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това, или е нарушен принципа на диспозитивното начало – съдът се е произнесъл по предмет, с какъвто не е бил сезиран, респ. разгледал е иск на непредявено основание – определил е спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, каквито данни в случая отсъстват. Неоснователно е и позоваването на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, трябва да се включва в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Същият следва да е от значение за крайния изход на делото, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, защото същинската касационна проверка за процесуалната и материалноправна законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след допускане касационната жалба до разглеждане по същество. В случая поставените от касатора въпроси, дори и важни процесуалноправни, са неотносими към обусловилите изхода на спора решаващи мотиви на въззивния съд. Съгласно горецитираната задължителна практика липсата на общата главна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните от касатора допълнителни селективни основания. Недоказано е и специалното самостоятелно основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Квалифицирана форма на неправилността, „очевидната неправилност” е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания въззивен съдебен акт, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без реална необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол - анализ или съпоставяне на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост. Затова и според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК очевидно неправилен ще бъде само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл("contra legem"), приложена е несъществуваща или отменена правна норма("extra legem"), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, каквато е и сочената от касатора хипотеза, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и на съдопроизводствените правила или от нарушаване правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за „очевидна неправилност” по см. на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК, а допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Само за пълнота на изложеното следва също да се посочи, че възприетото от въззивната инстанция разрешение, свързано с приложението на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД в хипотезата на договаряне на управител на ЕООД(ООД) със самия себе си като физическо лице - значим за изхода на делото правен въпрос, е в пълно съгласие с формираната непротиворечива практика на ВКС, изразена както в цитирания от въззивния съд съдебен акт на ВКС,ТК, така и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение по чл.290 ГПК № 14 / 27.01.2017г. по т.д.№1453/14г. на второ търговско отделение на ВКС. Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само ако е доказал реалното им извършване. Доказателства за направени деловодни разходи за производството по чл.288 ГПК насрещната по касационната жалба страна не е ангажирала в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Липсата им изключва и основателността на заявеното искане. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС