Определение № 2223 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2805/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Л. Г., представляван от адв. София Николова, срещу решение № 973 от 16.09.2024г. по в.гр.д. № 2319/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2509 от 17.05.2023г. по гр.д. № 3277/2022г. на СГС, I ГО, 20-ти състав. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” иск за заплащане на сумата 30 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от влошено здравословно състояние /ексцес/, настъпило в резултат на ПТП, реализирано на 23.05.2009г. в [населено място], и касаторът е осъден да заплати разноски в размер на 700 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и е необосновано. Твърди, че в ситуации като процесната се приема за първоначален момент на възникване на правото на вземане за допълнителните неимуществени вреди моментът на извършване на операцията и че тази операция е била необходима поради здравословното му състояние, налагащо подмяна на тазобедрената става. Сочи, че 5-годишната давност за претърпените нови вреди е започнала да тече, считано от датата на ексцеса – 03.11.2021г., а не от момента на ПТП. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, прави искане за допускане на касационно обжалване, като се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и сочи материалноправния въпрос относно приложението на чл.51, ал.1 ЗЗД. Сочи, че съгласно т.10 на ППВС № 4/1968г. на обезщетяване подлежат както вредите, които са настъпили, така и вредите които ще настъпят, стига да са пряка и непосредствена последица от деликта. Поддържа, че тъй като вземането за обезщетение за влошаване на здравословното състояние е изискуемо от момента на влошаването съобразно т.10 от ППВС № 4/75г. и формираната трайна практика, в конкретния случай за начален момент на влошаване на състоянието следва да се приеме 03.11.2021г., когато е извършена операцията за подмяна на лявата тазобедрена става. Ответникът ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” не представя отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск, е приел, че вземането за обезщетение за вреди от ексцес е изискуемо от деня, в който е настъпило влошаването, според указанието в т.10 от ППВС № 4/1975г. и от деня, в който е проявена вредата - според задължителната съдебна практика – т.4 от ТР № 1/2014г. на ОСТК по тълкуването на чл.197 КЗ (отм.). Посочил е, че правилото на чл.378, ал.4 КЗ изрично урежда, че при ексцес, който произтича от застрахователни събития по застраховките по ал.2, сред които е и гражданска отговорност за вреди, свързана с притежаването и използването на моторно превозно средство, давността е петгодишна и започва да тече от настъпването или узнаването на ексцеса и не може да надхвърли давността по отношение на отговорното за вредите лице, когато вредите са причинени от непозволено увреждане. Съобразил е, че съгласно епикриза от МБАЛ „Полимед“ ООД, Отделение по ортопедия и травматология, предприетата на 02.11.2021г. операция – тотална смяна на тазобедрена става - е по диагноза: Други посттравматични коксартрози, постравматична артроза на тазобедрената става. Посочил е, че това е състоянието, което твърденията в исковата молба въвеждат като основание на иска за обезщетение за вреди. Намерил е, че съгласно двете експертни заключения то е резултат от прогресивно развитие на аваскуларна некроза на ставата в двугодишен срок от травмата и на сегментен колапс на костта; аваскуларната некроза е без особена клинична изява (има клинични белези като болка, ограничени движения, куцаща походка ) и е със сравнително късно настъпващи рентгенографски белези, докато сегментният колапс е късна последица на травматичното увреждане и има характерни рентгенови белези и клинична изява с болка. Взел е предвид, че според вещото лице не може да се определи точната дата на влошаването на състоянието на ставата, поставило индикации за оперативното лечение по замяна на ставата с изкуствена - допълнение на въпрос № 3 от допълнителното заключение, но е съобразил, че съгласно експертно решение № 1216 от 29.05.2015г. на ТЕЛК, общи заболявания I МБАЛ, III състав основание за определената на ищеца 58% трайно намалена работоспособност е общо заболяване: състояние след фрактура на главата на лявата бедрена кост и луксация на лява тазобедрена кост, вторична тежка посттравматична левостранна коксартроза, аваскуларна некроза на главата на лявата бедрена кост, състояние след открита фрактура на костите на лява подбедрица и РСОМ, скъсяване на ляв долен крайник с 3 см., тораколумбална сколиоза. Взел е предвид и заключението, че аваскуларна некроза на главата на лявата бедрена кост, вероятно 3-4 стадий, с изразена коксартроза е доказано с компютърнотомографско изследване от 28.05.2015г. на двама лекари в МБАЛ „Света София“, както и че същото общо заболяване е посочено като основание за определяне на същия % трайно намалена работоспособност и в следващото ЕР на ТЕЛК от 06.06.2018г. Поради това въззивният съд е приел, че оперативното лечение на 02.11.2021г. е проведено след повече от 6 години от диагностицирането на новото заболяване, но за началото на давността е релевантен моментът на диагностицирането, към който са проявени клинично неговите белези и то е доказано рентгенографски. Посочил е, че тъй като давността е започнала да тече от 29.05.2015г. при действието на КЗ (отм.), приложимо съгласно §31 от ПЗ на КЗ, в сила от 01.01.2016г., е правилото на чл.378, ал.4 КЗ, според което давността е петгодишна. Достигнал е до извод, че давностният срок е изтекъл на 28.05.2020г. - преди подаването на исковата молба на 30.03.2022г., поради което вземането за главницата е погасено по давност, а с това и вземането за лихва – чл. 119 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният от касатора въпрос се отнася до началния момент, от който започва да тече погасителната давност по отношение на вземането за неимуществени вреди от ексцес. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса е формираната постоянна практика на ВКС – т.4 на ТР № 1 от 23.12.2015г. по тълк.д. № 1/2014г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решение № 60140 от 09.02.2022г. по т.д. № 875/2020г. на ВКС, I т.о., решение № 180 от 31.10.2024г. по т.д. № 2010/2023г. на ВКС, I т.о. и др. Прието е, че съгласно чл.51, ал.3 ЗЗД правото на обезщетение при ексцес се проявява значително по - късно и макар да е свързано с вземанията по чл.51, ал.1 ЗЗД и чл.52 ЗЗД е ново самостоятелно право. За него погасителната давност започва да тече не от момента на непозволеното увреждане, а от деня на проявление на новите вреди в пълния им обем, т.е. от деня на влошаване здравето на увредения спрямо първоначалната му увреда, както е приетото и в т.1 на действащото и понастоящем ППВС № 1/81 год. Съобразена е формираната съдебна практика, както и т.6 на ППВС № 7/77 г., че при задължителната застраховка “Гражданска отговорност” застрахователното събитие е самото непозволено увреждане, поради което е прието, че без всички елементи от фактическия състав на същото – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка между деянието и вредата и вината да са напълно осъществени, няма непозволено увреждане и застрахователното събитие не е настъпило. Дадено е разрешение, че независимо кога се проявява вредата – в момента на извършване на деянието или след него, едва от деня на нейната проява за третото лице възниква правото да иска обезщетяването и в границите на чл.51 ЗЗД и затова от този момент започва да тече и погасителната давност за прекия иск срещу застрахователя, вкл. за обезщетяване вредите от ексцес. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС. Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса с определение № 3064 от 06.04.2022г. по гр.д. № 3277/2022г. на СГС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение