Определение № 2857 от 16.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1485/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ДФ „Земеделие„ против решение № 114/11.03.2026г. по т.д.№ 789/2025г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1017/12.06.2025г. по т.д.№ 2269/2024 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касатора искове, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, против „Хепс Агро„ ЕООД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ДФ „Земеделие„ възстановяване на сумата от 28 608,64 лева, предоставена като субсидия, поради неизпълнено задължение за реализиране на доброволно поети ангажименти по т. 5.5 от Договор № 27/601092/0065796 за предоставяне на държавна помощ „Помощ за реализиране на доброволно поети ангажименти за хуманно отношение към птиците„ от 21.05.2018г., както и сумата от 7 361,69 лева – лихва за забава върху част от претендираната главница, в размер на 13 789,44 лева – дължима за 2018 г., за периода 25.05.2018г. - 16.08.2023г., сумата от 6 380,13 лева – лихва за забава върху друга част от главницата, в размер на 14 819,20 лева – дължима за 2019г., за периода 07.06.2019 г. -16.08.2023г., за които суми в производството по ч.гр.д.№ 1857/2023 г. на Районен съд - Шумен е издадена заповед № 814/18.08.2023г. за изпълнение на парично вземане въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон - чл. 20 ЗЗД и необосновано. Оспорва правилността на извода, че ответникът е изправна, а ДФ „Земеделие„ неизправна страна във възникналото помежду им правоотношение. Позовава се на неправилно тълкуване на т. 3.4 от сключения договор, според която „ земеделският стопанин се задължава да прилага мерките, за които е получена помощта, за период от 5 години, считано от датата на първото кандидатстване по съответната мярка“. Не са съобразени Указанията за предоставяне на държавна помощ - т. 3. Акцентира на обстоятелството, че помощта в конкретния случай няма компенсаторен характер, а с нея се стимулира прилагане на мерки, които са над задължителните стандарти съгласно глава І, дял VІ от Регламент /ЕС/ № 1306/2013г. и други приложими законодателни изисквания, установени в националното законодателство / посочени в т. 8 от Указанията /. Намира за безспорно доказано по делото неизпълнение на ответното дружество на задълженията по т.1.1 вр. с т.3.4, т.4.1, съответно - на основание за ангажиране на отговорността му, съгласно т.5.5 от договора. Насетне касационната жалба възпроизвежда съдържанието на събраните по делото доказателства. Сочи се наличие на противоречива практика, докато въззивният съд е цитирал само тази в унисон със собствените му решаващи мотиви – в противен смисъл решение по гр.д.№ 3377/2020 г. на ІІІ г.о. на ВКС. Изводът, че санкционният характер на клаузата на т.5.5 от договора за пълно възстановяване на получените от земеделския стопанин средства по мярката, се отнася само за помощта, предоставена за периода на неизпълнението, според касатора е в противоречие с целта на мярката и предполага злоупотреби със същата. Ответната страна - „Хепс Агро„ЕООД - оспорва касационната жалба и обоснованост на основание за допускане на касационното обжалване. Позовава се на актуалната практика на Върховен касационен съд по аналогични спорове, видно от която, разрешението по гр.д.№ 3377/2020 г. на ІІІ г.о. на ВКС е изоставено. Наличието на непротиворечива практика на касационна инстанция по формулираните въпроси, основана на решения на СЕС / по дела С-361/19 и С-6/23 / изключва допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Оспорва се и установима очевидна неправилност, като самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване,в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивния акт, настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел за безспорно установено, че между страните е сключен Договор № 27/601092/0065796 от 21.05.2018г. за предоставяне на държавна помощ „Помощ при реализиране на доброволно поети ангажименти за хуманно отношение към птиците“, по силата на който ищецът се е задължил да предостави държавна помощ на ответника „ за реализиране на доброволно поети ангажименти за хуманно отношение към птиците „, в качеството му на земеделски стопанин, а последният поел да изпълнява тези доброволни ангажименти за период от 5 последователни години - от 20.03.2018г. до 20.03.2023г.., по мярка „използване на фуражи, съдържащи диоксиниваленол не повече от 2,5 мг./кг.„. Средствата по помощта се изплащат годишно, срещу подадено от земеделския стопанин заявление. Целта на мярката е покриване на разходи и пропуснати ползи за договорения период за доброволно поети ангажименти за хуманно отношение към птиците, които надхвърлят задължителните стандарти по действалите в процесния период Регламент /ЕС/ № 1306/2013г. на Европейския парламент и Съвета от 17.12.2013г. относно финансирането, управлението и мониторинга на общите селскостопански политики, Регламент № 1305/2013г. на ЕП и Съвета от 17.12.2013г. за подпомагане развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и други задължителни изисквания, наложени чрез националното законодателство. Ответникът е кандидатствал за 2018г. и 2019г. и е получил съответно сумите 34 820,97 лева / за първата / и 34 067, 76 лева / за втората година / или общо 68 888,73 лева. При всяко следващо заявление земеделският стопанин е дължал и представяне на доказателства за изпълнение на ангажиментите по съответната мярка за предходната година. Съдът приема, че установеното частично неизпълнение на задължението за поддържане на заявения брой птици, за които е получена помощта за 2019г., е вече санкционирано с влязло в сила съдебно решение и ответникът е възстановил сума в размер на 19 248,56 лева / каквото впрочем твърди и ищецът /, а друго неизпълнение за 2018г.- 2019г. ищецът не сочи. Приел е, че по същество неизпълнението, което ищецът визира е за неподадени заявления и неизпълнение на мярката за остатъка от петгодишния период – до 20.03.2023 г.. Установено е, че ответното дружество е поддържало два животновъдни обекта - птицеферма в [населено място] / удостоверението за регистрация на която е обезсилено със заповед на Директора на ОДБХ Шумен от 30.09.2019г., последващо отменена, с влязло в сила на 31.01.2020г. решение на Административен съд - Шумен / и птицеферма в в [населено място] / удостоверението за регистрация на която също е обезсилено, но административният контрол на заповедта за това не е приключил /. Съдът приема за безспорно установено, че земеделският стопанин не е кандидатствал за помощ по мярката за следващите три години, съответно такава помощ не му е отпускана. Съгласно т.5.5 от основния договор между страните, при констатиране на неизпълнение на мерките по схемата, в срока по т.3.4 / за период от 5 последователни години, считано от датата на първото кандидатстване по съответната мярка /, независимо от неговия характер и времетраенето на извършването му, земеделският стопанин възстановява всички получени средства по мярката, ведно със законната лихва от датата на получаването им. Съдът е тълкувал клаузата на т. 5.5 – в съответствие с останалите разпоредби на договора, уреждащи периодичния й характер, предоставяне на помощта след задължителен отчет на изпълнението за предходния период, предоставянето и на траншове, както и в съответствие с целта на мярката и принципите на добросъвестността и за забраната на неоснователното обогатяване. Счел е, че предвидената в нея санкция за бенефициера следва да бъде съобразена в духа на нормите, установени в регламентите, както и на принципа за защита на оправданите правни очаквания, като се държи сметка на пропорционалността между целта, за която се предоставя държавната помощ и използваните за постигането й средства. В резултат на това тълкуване съставът е приел, че не би съответствало на целите на мярката и принципите на добросъвестността тъкуване, според което всички разходи за годините, в които са отглеждани птици, според стандарти надхвърлящи задължителните, по договорената мярка, следва да останат в тежест на земеделския стопанин, заради неприлагането й за остатъка от договорения 5-годишен период, в който същият не е предявил и получил помощ. След като за 2018г. и 2019г. ответникът е подавал заявления за кандидатстване по мярката и отчел изпълнение / като частичното неизпълнение за 2019г. е безспорно санкционирано предходно на настоящото производство / и след като компетентните органи не са констатирали по надлежния ред друго неизпълнение за същия период / 2018г. – 2019г. /, неизпълнението на задължението за кандидатстване и прилагане на мярката за остатъка от 5 - годишния период не следва да се приеме за основание за връщане на всичко получено. Съдът се позовава на казуална практика на ВКС – решение по гр.д.№ 574/2022 г. на ІІІ г.о. и определение по т.д. № 999/2024г. на І т.о., както и на практика на СЕС по приложението на Регламент / ЕС / № 1306/ 2013г. на Европейския парламент и Съвета от 17.12.2013г. относно финансирането, управлението и мониторинга на общите селскостопански политики / дело С- 361/19 и С - 6/23 /. В тези решения СЕС изрично отбелязва, че ангажиментите поети от земеделския стопанин по такива програми за подпомагане, обхващат многогодишен период, но същевременно се изпълняват на годишни етапи. За всяка година се извършна отделна проверка за спазване на условията, въз основа на която се изплащат последващо суми. Поради това, в съответствие с принципа за пропорционалност е санкцията за неизпълнение да бъде ограничена само до средствата, изплатени за годината, през която е извършено нарушението. В противен случай би се стигнало до прекомерна и несправедлива последица, надхвърляща целта да се осигури спазване на условията за подпомагане. Според СЕС всяка година от действието на договора следва да се разглежда като отделен, самостоятелен етап на изпълнението. Връщането на всички получени средства след еднократно или ограничено във времето нарушение би нарушило баланса между целите на подпомагането и защитата на бенефициера от прекомерни санкции. Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния, вкл. относимостта на цитираната от него казуална практика на ВКС и решения на СЕС. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Решение № 114/11.03.2026 г. на Апелативен съд – София, в частта му в която е прието - „Спазването на декларирания за осъществяване на дейността период от 5 години е съществено условие на сключения договор. Само по себе си, обаче, неизпълнението му не води до задължение за връщане на цялата получена сума. „ - в противоречие ли е с практиката на ВКС, формираната с решение № 120/13.07.2021г. по гр.д.№ 3377/2020г. на ІІІ г.о. на ВКС ?; 2/ Следва ли земеделският стопанин да не търпи санкции, след като е налице неизпълнение на дейностите, за които е поел ангажимент за пет последователни години и след като такава санкция е регламентирана както в Указанията за предоставяне на помощта, така и в договора?; 3/ Следва ли нормата на т. 12.4 и т. 13.8 от Указанията за прилагане на схемата за държавна помощ, утвърдени на 16.01.2018 г., както и от Указанията за 2019г., 2020г. и следващите години, транспонирана в текста на т. 5.5 от договора / съответно възпроизведена във въпроса / да бъде тълкувана в смисъл, че на възстановяване от земеделския стопанин подлежи само тази помощ, която му е била отпусната за периода на неизпълнението или на възстановяване подлежат всички получени суми през годините на ангажимента ?; 4/ Предвид характера на държавната помощ - обхваща само онези ангажименти, които надхвърлят съответните задължителни стандарти на Съюза, съгласно Регламент /ЕС/ № 1305/2013г. и Приложение ІІ към него и други приложими задължителни изисквания, установени от националното законодателство - следва ли помощта да бъде предоставяна на земеделски стопанин, който не прилага и не изпълнява задължителните минимални стандарти и което неизпълнение е обективирано в акт на единствения компетентен в областта на хуманното отношение към животните орган ? Допълнителният селективен критерий по всички въпроси е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, със значение на отговора на настоящата инстанция, в случай че би бил позитивен за касатора, за дисциплиниране на земеделските стопани и въздържането им от злоупотреби със средствата по мярката, при яснота, че ще подлежат на санкциониране. Отговор на въпросите би бил от полза и за защита на финансовите интереси на Европейската общност и в частност на Република България, тъй като ще внесат яснота по изключително важни обществени казуси. Първият въпрос не удовлетворява изискването за правен, тъй като не предполага отговор по приложението на правна норма или принцип, на която/който са основани решаващите мотиви на въззивното решение, а отговор за правилността му / въз основа на цитат, който и не съставлява решаващ мотив за правния резултат /, какъвто отговор се дължи в друга фаза на касационното производство, след преодоляване на селективната фаза по чл. 288 ГПК. При това, касаторът основава неправилността на противоречие с решение на ВКС, възприетото в което очевидно се явява преодоляно от автора му / решение по гр.д.№ 574/2022г. на ІІІ г.о. е постановено от същия докладчик и от 2/3 идентичен съдебен състав /. Аналогично, втори и трети въпроси изискват директен отговор за правилността на извършеното от съда тълкуване на т. 5.5 от договора, а не са формулирани в относимост към принципи на тълкуването, съгласно чл. 20 ЗЗД, по приложението на които е формирана богата и непротиворечива практика на касационна инстанция, годна да обоснове допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Четвъртият въпрос не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд, които не обосновават недължимо възстановяване на получената помощ за 2018г. и 2019г., въпреки констатирано неизпълнение за същите тези години, а приемат, че възстановяването й не се дължи за неизпълнено от земеделския стопанин задължение да кандидатства и съответно да изпълнява мярката и за остатъка от 5 - годишния период, за който не е бил и подпомогнат.Това е напълно достатъчно да се изключи обоснованост на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Дори да биха удовлетворили общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, въпросите не биха били обосновани в поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, предвид наличието на непротиворечива до момента практика на касационна инстанция, в съответствие с разрешенията в практиката на СЕС. Настоящият състав вече е имал повод да сподели / определение по т.д.№ 999/2022г., цитирано и от въззивния съд /, че тълкуването, възприето и от настоящия въззивен състав, съответства на казуалната практика на ВКС по сходен случай (решение № 50223 от 16.01.2023г. по гр.д. № 574/2022г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.). и на практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на Регламент (ЕС) № 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общите селскостопански политики (т. 49 - т. 52 от решение на Съда от 27.01.2021г., Der Ruitre vof (С-361/19), ECLI:EU:C:2021:71, т. 69 - т.70 от решение на Съда от 11.04.2024г., Х срещу Agrarminiszter (С-6/23), ECLI:EU:C:2024:294). Касае се за предоставена държавна помощ по чл. 12, ал. 1, т. 2 от ЗПЗП с финансиране от бюджета на Държавен фонд „Земеделие“ в рамките на общата селскостопанска политика на Съюза, поради което следва да бъдат съобразени принципите на равно третиране, пропорционалност, правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение