Определение № 33 от 20.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2053/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. М., Р. М. Ф., Ф. М. Ф., А. Ф. Л., Б. Ф. Л. и А. Ф. М. срещу решение № 10362/11.05.2021г. по гр.д.№3831/19г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 01.10.2015г. по гр.д.№8115/12г. по описа на Софийски градски съд в осъдителната му част и са отхвърлени предявените от касаторите против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове по чл.284 ал.1 т.1 КЗ/отм./ за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на М. Ф. М., настъпила на територията на Р Чехия на 07.06.2009г., както следва: на Н. М. М. – сумата 62 615 лв., на Р. М. Ф. – сумата 82 615 лв., на Ф. М. Ф. – сумата 82 615 лв. и на А. Ф. Л., Б. Ф. Л. и А. Ф. М., в качеството им на наследници на починалата в хода на производството ищца Равия А. С. – сумата 62 615 лв., ведно със законната лихва от 07.06.2009г., като в тежест на ищците са възложени направените от ответника разноски за всички инстанции. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, основани на твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост. Иска се решението да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, като бъдат уважени предявените от ищците искове в пълния им размер, ведно със законната лихва. Искането за допускане на решението до касационен контрол се обосновава от касаторите с твърдения за наличие на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се твърди,че апелативният съд е разрешил процесуално-правния въпрос за задължителната сила на указанията, дадени в отменителното решение на касационната инстанция, съгласно чл.294 ал.1 ГПК в противоречие с практиката на ВКС – решение №193/04.07.2011г. по гр.д.№ 1649/09г. на четвърто г.о., решение №378/15.01.2016г. по гр.д.№1629/15г. на четвърто г.о., решене №196/16.03.2017г. по т.д.№1887/15г. на второ т.о., решене №143/17.02.2020г. по т.д.№2703/17г. на първо т.о., решене №217/03.07.2012г. по гр.д.№579/11г. на четвърто г.о., решение №294/18.10.2013г. по гр.д.№1276/12г. на четвърто г.о. и решение №85/11.01.2021г. по гр.д.№3851/19г. на второ г.о. Сочи се като предпоставка по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК очевидна неправилност на въззивното решение, която се обосновава с аргументи за несъобразяването на състава със задължителните указания на ВКС, представляващо, според касаторите, нарушение на основополагащи процесуални правила; за прилагане на материалния закон в противоположен смисъл и за допусната от съда очевидна логическа грешка. Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” е оспорил наличието на предпоставки за допускане до разглеждане по същество на касационната жалба, както и основателността на наведените в нея оплаквания, съображения и искания. Претендира разноски. Третото лице помагач ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“АД не е изразило становище по касационната жалба. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Обжалваният съдебен акт е постановен в производство по чл.294 ГПК, след като с решение №377 от 29.07.2019г. по т.д.№520/18г. по описа на ВКС Второ т.о. е отменено въззивното решение по делото, с което след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от ищците искове,а делото е върнато на друг състав на апелативния съд за повторно разглеждане. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците са обичайно пребиваващи на територията на Р България съпруга, деца и майка на М. Ф. М., който е починал на 07.06.2009г. на територията на Р Чехия в резултат на ПТП, настъпило по вина на водача на лек автомобил „Форд Мондео“ с чешка регистрация и валидна към датата на ПТП застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с чешко застрахователно дружество „Кооператива Поищовна А.С.“, чийто представител за България е ЗК“Български имоти“АД, с правоприемник ЗАД“Булстрад Виена иншурънс груп“АД; ищците са предявили претенциите си за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди пред представителя; искането им е удовлетворено, като на 07.01.2011г. чешкият застраховател е определил размери на обезщетения, подлежащи на плащане от по 240 000 чешки крони, които са им изплатени към 25.01.2011г. Прието е от съда,че казусът попада в приложното поле на Регламент /ЕО/ №864/2007г. на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни отношения /Р. II/, а приложимото, съгласно него материално право се определя по правилото на чл.4 ал.1, според мястото,където е настъпила смъртта, от която ищците търпят вреди, като това е чешкото право.Прието е за установено относимото му към случая съдържание, според което към 2009г. е в сила правилото на ал.3 на §444 от Закон №40/1964г. /Граждански кодекс/ на Република Чехия, което определя,че при смърт на близките се изплаща еднократно обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ – по 240 000 чешки крони на всяко дете, съпруг и родител, както и разпоредбата на §13 от същия закон, според която на обезщетяване като неимуществена вреда от непозволено увреждане подлежи и нарушеното „право на защита на личната неприкосновеност“, когато причинената на близък човек смърт може да представлява сериозна неимуществена вреда за развитието на цялостната личност на преживелия, като в този случай близките имат право на по-голямо обезщетение, съгласно §13 ал.2 и ал.3 ГК.Отчитайки посоченото в решението на ВКС и констатирано от СЕС противоречие на чешкото законодателство по отношение на това чия е отговорността за тази „извънредна“ вреда с т.нар.“моторни директиви“ на ЕС – Първа директива 72/166/ЕО и Втора директива 84/5/ЕИО /съотв. Директива 2009/103/ЕО/, въззивният състав е приел,че „извънредните“ вреди по §13 от ГК на РЧехия се покриват от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ и застрахователят, респ. организациите по чл.1 §4 от Втора директива 84/5/ЕИО, каквато е и СНББАЗ, дължат, при наличието на съответните предпоставки обезщетяването на тези вреди в рамките на размерите по чл.1 §2 от Втора директива 84/5/ЕИО, когато последните са по-високи от определените по националното право максимални лимити за обезщетяване. Прието е,че ищците по делото са обосновали претенциите си като обезщетения за „извънредни“ вреди по смисъла на §13 ГК на Р Чехия, като във връзка с доказването им при повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция са допуснати и изслушани свидетелски показания и експертиза.Обсъждането им обаче съдът е намерил за безпредметно, с оглед наведеното във въззивната жалба от ответника СНББАЗ оплакване срещу решението на първата инстанция, че не отговаря за изплащането им. Доколкото това оплакване не е било разгледано от първия въззивен състав и поради това въпросът за пасивната материално-правна легитимация не е бил включен в предмета на разглеждане пред ВКС, нито е бил разрешен с отменителното му решение, въззивният съд е приел,че липсват пречки да основе решението си на съответните съображения за неговата основателност.Намерил е,че в случая нито едно от двете фактически основания за ангажиране отговорността на СНББАЗ, в качеството му на Компенсационен орган, предвидени в чл.284 ал.1 КЗ/отм./ - застрахователят на виновния водач или неговият представител в България да не е изпълнил задълженията си в срока по чл.271 ал.1 или изобщо да липсва назначен от застрахователя на виновния водач негов представител в България, не е налице. Посочено е като безспорно, че такъв представител на „Кооператива Поищовна А.С.“ е третото лице ЗАД“Булстрад Виена иншурънс груп“АД, като правоприемник на ЗК“Български имоти“АД, както и,че чуждестранният застраховател, чрез представителя си в България, е изпълнил задължението си да определи и изплати на ищците застрахователни обезщетения преди подаването на исковата молба. Развити са съображения,че неточното изпълнение от страна на застрахователя не е основание за ангажиране отговорността на Компенсационния орган, предвид липсата на предпоставки да се приеме,че е осъществена хипотезата, предвидена в чл.271 ал.1 КЗ/отм./. Допълнителни аргументи съставът е извел от логическото и систематично тълкуване на разпоредбите на чл.284-чл.286 КЗ/отм./, както и от ролята на бюрото като Компенсационен орган, според четвъртата моторна директива /Директива 2000/26/ЕО/. В случаи като настоящия съдът е посочил,че увредените лица имат право да търсят защита по съдебен път срещу застрахователното дружество, което единствено би могло да отговаря за разликата до пълния претендиран от увредените размер на обезщетението. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая в представеното изложение касаторите не са формулирали конкретен въпрос, а са се задоволили с общо излагане на твърдения за противоречие на решението на въззивния съд с практиката на ВКС относно „задължителната сила на указанията, дадени в отменителното решение на касационната инстанция, съгласно чл.294 ал.1 ГПК“, с което не може да се приеме за осъществена общата предпоставка за извършване на селекцията. Дори да би могъл да бъде направен извод в обратен смисъл, не са налице основания да се счете,че въззивният съд е процедирал в отклонение от установената практика на касационната инстанция относно задълженията му при повторното разглеждане на делото и постановяването на решението. Според данните по делото, ответникът по исковете Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е навел с отговора си на исковата молба възражение, че не е пасивно легитимиран да отговаря по предявените срещу него искове по аргументи от разпоредбата на чл.284 ал.1 КЗ/отм./ вр. чл.271 ал.1 КЗ/отм./ и с оглед извършени от чешкия застраховател на виновния водач произнасяне по претенцията, заявена чрез представителя му за територията на Р България и плащане на застрахователно обезщетение, както и възражение, че, според приложимото към случая чешко материално право, на ищците се дължи еднократно обезщетение в размер от по 240 000 чешки крони, каквото именно им е било определено от чешкия застраховател въз основа на извънсъдебно предявената от тях претенция и изплатено чрез представителя ЗК“Български имоти“АД. Първата инстанция е уважила изцяло исковете, приемайки, че ищците имат право да претендират от Компенсационния орган по чл.284 КЗ/отм./ застрахователно обезщетение, при определянето на което е приложимо българското материално право – чл.52 ЗЗД. В подадената срещу решението ѝ въззивна жалба ответникът СНББАЗ е поддържал аналогични на наведените пред първата инстанция възражения. Въззивният състав е намерил първото от тях за неоснователно, без да изложи съществени съображения, но е приел за приложимо при определяне на размера на претенциите чешкото материално право.Позовал се е на разпоредбата на §444 ал.3 от Гражданския кодекс на Р Чехия, според която, в случаи като процесния, застрахователят дължи на увредените от причинената смърт на близък на територията на Р Чехия еднократно обезщетение в размер от по 240 000 чешки крони за всеки и не отговаря по §13 от Гражданския кодекс, предвиждащ допълнително обезщетение в случаи на възникнала извънредно сериозна неимуществена вреда за развитието и цялостната личност на преживелия, тъй като отговорност за такова обезщетяване носи само прекият причинител. Въпреки констатацията,че този аспект от чешкото законодателство към момента на осъществяване на вредоносния резултат не е бил хармонизиран с правото на ЕС и е бил в противоречие с моторните директиви, установено с решения на СЕС по преюдициални запитвания, въззивният съд е приел,че същото подлежи на прилагане, доколкото директивите не намират пряко приложение в националното законодателство. Наред с това е изложил мотиви и за недоказаност на извънредните вреди по смисъла на §13 ГК на Р Чехия. Поради това и доколкото са били налице данни /и по твърдения на самите ищци/, че застрахователят е изплатил дължимото по реда на §444 ал.3 ГК на Р Чехия обезщетение от 240 000 чешки крони /17 385 лв./ на всеки от ищците, въззивният състав е намерил исковете за неоснователни и, след отмяна на решението на първата инстанция, ги е отхвърлил. Така постановеното от състава на САС решение е било обжалвано от ищците, които са се позовали на допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение и неправилно приложение на чешкия материален закон. Върховен касационен съд е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по поставените във връзка с тези оплаквания два въпроса от процесуално-правен и материално-правен характер.С постановеното от състава на съда решение по чл.290 ГПК по същество е прието,че в решението си въззивният съд неправилно е игнорирал задължителната по своя характер практика на СЕС, като в противоречие с нея е приел,че директивите на ЕС не следва да намерят приложение към разглеждания от него казус, а в нарушение на процесуалните правила, променяйки правната квалификация с приемане за приложимо чуждото материално право, не е дал указания на страните във връзка с фактическия състав на §13 от ГК на Р Чехия относно фактите, за които носят тежестта на доказване и за които не сочат доказателства. Поради това съставът на ВКС е отменил като неправилно въззивното решение и е върнал делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав за даване на съответните указания на страните във връзка с доказването на релевантните за спора факти и съобразно доказателствената им тежест. При повторното разглеждане съставът на въззивния съд е изпълнил дадените му от касационната инстанция указания с определение в закрито заседание преди даване ход на делото, с което е дал възможност на ищците да уточнят дали основават претенцията си на извънреден характер на понесената от тях неимущствена вреда по смисъла на §13 от ГК на Р Чехия, като установят съдържанието на понятието „извънредно сериозна неимуществена вреда“ в контекста на чешката теория и практика по приложението на посочената норма, да посочат конкретните факти, които изпълват това съдържание и да ги докажат. Във връзка с тези указания ищците са представили уточнителна молба и са ангажирали доказателства, които са били приобщени към делото. При тези обстоятелства настоящият състав приема,че не са налице основания за извод,че повторно разглеждащия делото въззивен състав не се е съобразил със задължителните указания, дадени му от Върховния касационен съд. В съответствие с константната практика на касационната инстанция по приложението на чл.269 ГПК, съставът е бил длъжен да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба на СНББАЗ възражения, едно от които е това за ненадлежна пасивна материално-правна легитимация на сдружението да отговаря по предявените искове, поради липса на предвидените в КЗ /отм./ предпоставки за ангажиране на отговорността му в качеството му на Компенсационен орган. Това възражение, доколкото не е било споделено от въззивния състав при първоначалното разглеждане на делото, но постигнатият с решението резултат е бил в полза на сдружението, не е било въведено в предмета на обжалване пред Върховния касационен съд, който се е произнесъл по правилността на решението с оглед мотивите, по които въззивният съд е отхвърлил исковете за неимуществени вреди. Поради това и по това възражение липсват задължителни указания на ВКС, с които да е бил обвързан съставът на САС. Тези указания имат отношение към второто възражение на ответника, свързано с приложимото към спорната хипотеза материално право при определяне размера на обезщетението, но не и към първото му възражение за липса на основание за търсене на отговорност за обезщетяване от сдружението. Доколкото касационната инстанция е констатирала процесуално нарушение при разглеждането на исковете срещу СНББАЗ за обезщетение за неимуществени вреди при променената от въззивния съд при първоначалното им разглеждане правна квалификация, валидно произнасяне по наличието на материално-правна легитимация на ответника по тези искове би било осъществимо само след отстраняването на допуснатото процесуално нарушение, които и е сторено от новия състав на САС. Поради това допускането на касационно обжалване на атакувания въззивен акт не е обосновано в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не са налице и предпоставките за допускане на основание поддържаната в изложението очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 предл.3 ГПК/. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, то следва да страда от такъв съществен порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. В така очертаните рамки настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно по смисъла на въведената с изменението на ГПК /ДВ бр.86/17г./ предпоставка за допустимост по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Аргументите на касаторите в тази насока не биха могли да се преценят като осъществяващи някоя от изброените по-горе хипотези,а се свеждат до излагане на съображения,които са относими единствено към фазата по разглеждане на спора при вече допуснато обжалване на съдебния акт. По изложените съображения следва да бъде постановен отказ за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 9 756 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на касационната жалба, които следва да бъдат възложени в тежест на касаторите, съразмерно на исковете им. Така мотивиран, Върховен касационен съд Второ търговско отделение