Определение № 2634 от 14.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1290/2023 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Гелд маркет“ ЕООД, [населено място] чрез процесуални представители адвокат Т. Ф. и адвокат С. Б. срещу решение № 95 от 23.05.2023 г. по в. гр. дело № 54/2023 г. на Окръжен съд – Габрово, 2 състав, с което след частична отмяна на решение № 587 от 07.12.2022 г. по гр. дело № 1414/2022 г. на Районен съд – Габрово ответникът „Гелд маркет“ ЕООД е осъден да заплати на [община] следните суми: на основание чл. 59 ЗЗД сума в размер 14 882,40 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване без основание на общински терен ПИ с кадастрален идентификатор № 14218.505.103 по КККР на [населено място], върху който е изграден магазин за хранителни стоки, находящ се на [улица]с кадастрален идентификатор № 14218.505.103.6, за периода 01.08.2017 - 31.07.2022 г., ведно със законна лихва от 12.08.2022 г. до окончателното заплащане; на основание чл. 86 ЗЗД сумата 613,90 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.03.2022 г. - 12.08.2022 г. върху дължима главница от 13 394,16 лв. за периода 01.08.2017 г. - 28.01.2022 г.; сумата 1 998 лв. – разноски по делото за двете инстанции.

Касаторът прави оплакване за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съдебен акт противоречи на чл. 63 и сл. и чл. 79 ЗС, както и че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните, не е обсъдил протокол № 3/16.02.1995 г. на [община], с който се променят инвестиционните предвиждания, и заключението на съдебно-техническата експертиза.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържа, че съдебният състав се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Ако инвестиционните предвиждания са променени и процесният магазин присъства като елемент от ЗРП, това променя ли статута на магазина и придава ли му траен градоустройствен статут?

2. Постройката – магазин, изграден законно, но с временен статут при действието на ЗТСУ /отм./ /съобразно тезата на въззивния съд/ създава ли суперфициарна собственост и този статут от конструкцията на сградата ли се определя или от правния й статут, който й е придаден към момента на промяна на инвестиционните предвиждания?

3. Общината като собственик на терена запазила ли е правото на строеж от момента на промяна на инвестиционните предвиждания в ЗРП – 16.02.1995 г.?

4. От настъпилата промяна на инвестиционните предвиждания в ЗРП – 16.02.1995 г., правото на строеж може ли да бъде придобито по давност чрез осъществяване владение на постройката – магазин?

5. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г., II т. о., решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на I г. о., решение № 341/11.11.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г., I г. о.

Ответникът [община] /ищец в първоинстанционното производство/ оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съдебният акт не е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд на РБ и на Съда на Европейския съюз; първите четири въпроса не само, че не спомагат за точното тълкуване на правните норми, а противоречат на закона, като всички относими правни норми са ясни и непротиворечиви. Подробни съображения са изложени в писмен отговор.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и в нея са изложени касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди направените доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е установил следната фактическа обстановка: Магазинът за хранителни стоки на [улица], [населено място] е преустроен като такъв през 1993 г. съгласно разрешение за строеж № 78 от 12.04.1993 г., издадено на [община]. След извършване на преустройството и издаване на разрешението за ползване магазинът е актуван като общинска собственост с АОС № 66/18.10.1994 г. С договор, сключен на 19.06.1995 г. между [община] като продавач и „Гелд маркет“ ЕООД като купувач, ответникът /настоящ касатор/ е придобил правото на собственост върху магазина за хранителни стоки и към момента на постановяване на въззивното решение е негов собственик. Теренът, върху който е построен процесният магазин, е собственост на ищеца, като е актуван като частна общинска собственост с акт № 1251 на 11.03.2009 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС като ПИ с идентификатор 14218.505.103 по КК на [населено място] /стар идентификатор: кв. 118, парцел 4/. Предвид изричното вписване в договора от 19.06.1995 г., че предмет на продажбата е магазин без земя и без право на строеж върху терена, съдебният състав е заключил, че правото на строеж върху поземления имот /парцел/ не е прехвърлено на „Гелд маркет“ ЕООД с посочения договор за продажба, нито е придобито от дружеството на друго правно основание. Приел е, че е създадена разделна собственост и по делото не е установено съществуването на суперфициарна собственост, на основание на която за ответника като собственик на магазина да е възникнало правото по чл. 64 ЗС през исковия период да ползва общинския терен, върху който магазинът е построен.

Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза във въззивното решение е установено, че процесният магазин е недвижим имот с идентификатор 14218.505.103.6 по КК на [населено място], одобрена със Заповед РД-18-64/26.10.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, разположен в поземлен имот с идентификатор 14218.505.103, на един етаж с предназначение сграда за търговия; по сега действащия регулационен план на [населено място] за УПИ IV, кв. 118, II етап, III част обектът се засяга от уличната регулация на [улица] / [улица]/; по действащия застроителен план на [населено място] за подобен вид обекти не се предвижда застрояване. Прието е, че процесният обект, представляващ масивна сграда, изградена монолитно със смесена конструкция в съответствие с действащите по ЗУТ норми, с търговско предназначение „Магазин за хранителни стоки“, не се запазва по регулационния план на [населено място] и следва да съществува до реализиране на предвиденото по плана мероприятие.

Изводът за основателност на иска по чл. 59 ЗЗД поради това, че теренът под магазина е ползван от „Гелд маркет“ ЕООД без основание през исковия период, е аргументиран с обстоятелството, че процесният магазин е разположен върху общински терен, за него не е установен траен градоустройствен статут в съществуващия му вид при условията на § 50а ПЗР ЗТСУ и § 6а ППЗТСУ, респ. §17 ПР на ЗУТ, нито на ответника /настоящ касатор/ е учредено право на строеж върху общинска земя при условията на ЗДС или ЗОС. Изложени са и съображения, че собствеността на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут с оглед липсата на провеждане на процедура по § 50а ПЗР ЗТСУ и § 6а ППЗТСУ, респ. § 17 ПР на ЗУТ, изключва възможността правото на строеж да бъде придобито въз основа на давностно владение.

Посочено е, че правото на строеж не може да бъде придобито чрез давностно владение, тъй като със законовите промени през 1998 г. във връзка със застрояване на населените места, за постройки без траен градоустройствен статут, изградени върху държавни или общински терени, е създаден специлен режим по § 50а ПЗР от ЗТСУ. Ползвателите могат да придобият правото на строеж за тези постройки при провеждане на процедурата по § 50а ПЗР от ЗТСУ или правото на собственост върху терена, като го изкупят по реда на § 5, ал. 7. След влизане в сила на ЗУТ такъв заварен обект може да придобие траен градоустройствен статут само при условията на § 17, ал. 2 ЗУТ, без значение дали е движима или недвижима вещ. С нормативната уредба е създадено изключение, че когато сградата и земята принадлежат на различни лица, това е възможно само при наличие на право на строеж.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за недължимост на претендираното обезщетение поради това, че обектът е непреместваем, по аргумент, че обезщетението е за ползване на терена, върху който е вещта и от който общината е лишена. Посочил е за ирелевантно плащането от ответника /касатор/ на дължимите данъци за магазина и нанасянето му в КК със самостоятелен идентификатор, тъй като същите не обосновават, че ответникът /касатор/ ползва процесния общински терен като суперфициарен собственик.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените първи, трети и четвърти материалноправни въпроси е неоснователен, тъй като същите не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите не съответстват на мотивите на обжалвания съдебен акт, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващата му воля. Поради неосъществяване на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК не се налага обсъждане на допълнителните критерии, предвидени в т. 1 – 3 на посочената разпоредба.

По отношение на втория материалноправен въпрос настоящият съдебен състав счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Габрово по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 192/16.12.2019 г. по гр. д. № 686/2019 г. на ВКС, ГК, І г. о. Съгласно константната практика на ВКС нормативната уредба е създала изключение от правилото, че когато сградата и земята принадлежат на различни лица, е налице суперфициарна собственост; наличието на специална правна уредба изключва приложението на общите правила на чл. 63-67 ЗС; трайното прикрепване на обекта към терена и укрепване на конструкцията и извършването на ремонти не променят временния характер на строежа и не му придават траен градоустройствен статут; юридическият статут на обекта на собственост се определя от одобрените строителни книжа, въз основа на които той е законно изграден, а не от конструкцията му; временните постройки нямат траен градоустройствен статут, т. е. изграждането им не е предвидено в регулационния план.

Предвид наличието на константна практика по този въпрос, която не се налага да бъде променяна, не е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК също е неоснователен, предвид липсата на формирана практика на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз.

Решението на въззивната инстанция следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочения в т. 5 от изложението процесуалноправен въпрос, относим към правомощията на въззивната инстанция: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, доводи и възражения на страните поотделно и в тяхната съвкупност? Въпросът е релевантен, предвид приетото във въззивното производство заключение на съдебно-техническата експертиза и непълното му обсъждане от съдебния състав, поради което следва да се извърши проверка за съответствието му с Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

По отношение на твърдението за очевидна неправилност на решението на Окръжен съд Габрово по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК преценката дали въззивното решение е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 309,93 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение