Определение № 2038 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2548/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно решение № 397 от 07.07.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 118 по описа на съда за 2025 г. Ищецът в производството „ИНЖЕНЕРИНГ ЗА МЕХАНИЗАЦИЯ В ЖИВОТНОВЪДСТВОТО-2000“ ООД, ЕИК:[ЕИК] обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 41 от 25.07.2024 г., постановено от Окръжен съд – Перник по т.д. № 78 по описа на съда за 2023 г., в неговата част, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от този касатор срещу А. М. Б., ЕГН: [ЕГН], в качеството й на земеделски производител, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, за връщане на дадено на отпаднало основание - в изпълнение на договор от 23.03.2015 г., допълнен с оферта с изх. № АМБ-01/16.03.2015 г., развален поради неизпълнение, техническо оборудване, както следва: доилна инсталация - централен млекопровод за доене до 50 крави, марка IMPULSA, модел М624 и индивидуални поилки за крави марка SUEVIA, модел IDEAL, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че в хода на производството се установила една безспорна и непротиворечива фактическа обстановка; изнесените твърдения в исковата молба са изцяло доказани; представените писмени доказателства не влизат в противоречие с гласните такива; допуснатата и назначена експертиза като способ за проверка на доказателствата е потвърдила и доказала основателността на исковата претенция по размер. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, отмяната му в същата и уважаването на предявения иск и в тези му части, със законните последици, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, и при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК - очевидна неправилност. Излага се, че апелативният съд е приел, че е налице частична доставка по договора, въпреки че с влязлото в сила решение № 50140/14.03.2023 г. по т.д. № 1658/2021г.на ВКС, I т.о. е прието, че ищецът не е доставил цялото оборудване и договорът е надлежно развален. Твърди се, че решението противоречи на чл. 298 ГПК и на практиката по чл. 55 и чл. 57 ЗЗД. Поставя се въпрос от значение за развитието на правото: „Какви са последиците от разваляне на договор за доставка и монтаж по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, когато едната страна е върнала получената сума, а насрещната страна не е доказала пълна доставка на вещите?“ Сочи се, че въпросът е от значение за еднаквото прилагане на закона, като решението противоречи на решение № 189/04.02.2014 г. по т.д. № 141/2012 г., ВКС, I т.о. и Постановление № 1/1979 г.на Пленума на ВС. Твърди се и че решението е очевидно неправилно поради вътрешно противоречие между мотивите и диспозитива, игнориране на влязло в сила решение и неправилно прилагане на чл. 55 и чл. 57 ЗЗД. Касаторът – ответник в производството обжалва същото въззивно решение в частта му, с която след частична отмяна на постановеното по делото първоинстанционно решение, предявеният срещу него иск за връщане на техническо оборудване, дадено на същото отпаднало основание, е частично уважен, като този касатор е осъден, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, да върне на ищеца - „ИНЖЕНЕРИНГ ЗА МЕХАНИЗАЦИЯ В ЖИВОТНОВЪДСТВОТО–2000“ ООД, ЕИК:[ЕИК], следните движими вещи: 1. вътрешна обиколна верижна торова лента марка ТСН, модел 160А; 2. външна наклонена торова лента марка ТВПН, модел 9.2 и 5. млекоохладителен танк Milkplan, модел MPP - 1500 (номерация по исковата молба), поради отпадане на основанието за получаването им - развален договор от 23.03.2015 г. В касационната жалба също се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че съдът: Не е формирал вътрешното си убеждение при условията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК - на база всички събрани по делото доказателства и основаните на тях доводи на страните, като е основал решението си изцяло и единствено на собствена интерпретация (която според касатора е произвола и погрешна), на мотивите на предходно постановеното между страните решение № 50140/14.03.2023 г. по т.д. № 1658/2021 г. на ВКС, I Т.О., с което противната страна е осъдена да му възстанови сумата 89 500 лв., с всички последици; не е обсъдил в цялост представените писмени доказателства на касатора и не е взел предвид доводите и възраженията му, а се е доверил изцяло на твърденията на ищцовото дружество, без да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, без да съпостави двете групи доказателства - тези на ищеца с тези на ответника; изрично е отказал да обсъжда в цялост представените в производството доказателства; обсъдил е повърхностно показанията на разпитаните по делото свидетели, но не ги е взел предвид по никакъв начин при формулиране на правните си изводи и при постановяването на решението; не е извършил собствен анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а избирателно е коментирал само някои от доказателствата, изопачил е други доказателства и е вложил в тях смисъл, какъвто те нямат, което е довело до невярно установена фактическа обстановка по делото; неправилно не е взел предвид и не е обсъдил представените по делото документи от преписката от Държавен фонд „Земеделие“. Твърди се, че въззивното решение е и необосновано, тъй като съдът хем е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване доставката на процесното оборудване, като, общо взето е дискредитирал всички ангажирани от ищеца доказателства, хем е достигнал до крайния си извод за частична основателност на исковата претенция. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната от този касатор част и отхвърляне на предявените искове срещу него в цялост. В изложение на основания за допускане на касационно обжалване се поддържат такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставят се въпросите: Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като ги съпостави едно с друго и съпостави установените факти от всяко едно доказателство с останалите и посочи ясно кои от фактите приема за установени и въз основа на кои доказателства, съответно кои обстоятелства приема за неустановени? Твърди се противоречие с ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1953 г., решение № 65/30.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 1656/2013 г., II ТО, решение № 63/24.06.2020 г. на ВКС по гр.д. № 2763/2019 г., I ГО, решение № 76/22.06.2020 г. на ВКС по т.д. № 771/2019г., II ТО и с многобройна константна практика на ВКС. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните? Твърди се противоречие с формирана по реда на чл. 290 ГПК многобройна константна практика на ВКС, материализирана в: решение № 815 от 15.02.2010 г. по гр.д. № 1713/2009 г. на IV г.о., решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на III г.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на II т.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 76 от 12.06.2012 г. по т.д. 377/2011 г. на II т.о., решение № 68 по т.д. № 78/2010 г. на II т.о.; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на I т.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на I т.о.; решение № 42 по гр.д. № 5488/2013 г. на IV г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на IV г.о., решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на IV г.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т.д. №3734/2013 г. на 1т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на II т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на II т.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 2184/2015 г. на III г.о., решение № 157 по т.д. № 3638/2014 г. на 1т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на II т.о., решение № 271 от 08.02.2017 г. по гр.д. № 1368/2016 г. на IV г.о., решение № 178 по т.д. № 1340/2015 г. на I т.о., решение № 202 от 25.01.2018 г. по т.д. № 1826/2016 г. на I т.о., решение № 192 от 29.01.2018 г. по т.д. № 44/2017 г. на I т.о., решение № 19 от 07.08.2018 г. по т.д. № 2124/2016 г. на II т.о., решение № 139 по т.д. № 2377/2016 г. на II т.о., решение № 302/03.12.2018 г. по т.д. № 2764/2017 г. на II т.о., решение № 184 от 17.12.2018 г. по т.д. № 2781/2017 г. на I т. о., решение № 28 от 06.03.2019 г. по т.д. № 205/2018 г. на II т.о., решение № 12 по т.д. № 606/2018 г. на I т.о., решение № 141 от 14.10.2019 г. по т.д. № 2839/2018 г. на II т.о., решение № 92 от 06.11.2019 г. по т.д. № 2100/2018 г. на I т.о. и др. За доказателствената сила на мотивите на съдебните решения и има ли тя задължителен характер за съдилищата? Твърди се, че за да се позове в случая изцяло и единствено на мотивите на предходно постановеното между страните решение № 50140/14.03.2023 г. по т.д. № 1658/2021 г. на ВКС, I Т.О., въззивният съд в настоящото производство напълно произволно е цитирал, че „със СПН се ползва решението, а с доказателствена сила – мотивите“, като се е позовал на практика по чл. 290 ГПК - решение № 57/26.02.2018 г., гр.д. № 2736/2017 г., на ВКС, IV ГО, без обаче да отчете задълбочено какво всъщност се приема в това цитирано решение и в противоречие с приетото в него. Посочва се, че това, че мотивите на влязлото в сила решение не са обвързващи друг съдебен състав, разглеждащ спор между същите страни, се приема и в решение № 458 от 29.06.2010 г на ВКС по гр.д. № 1526/2009 г., IV г.о., ГК, а относно доказателствената сила на мотивите на влязъл в сила съдебен акт е даден отговор в т. 18 от TP № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се материалноправен въпрос, по който, според касатора, въззивният съд се е произнесъл и който е обусловил крайния извод на въззивния съд за частична основателност на предявения иск: Може ли да бъде предмет на осъдителен иск за предаване движима вещ, описана с родови белези, които не позволяват същата да бъде отграничена от всички останали от същия вид? Посочва се, че принцип в правото е, че предмет на ревандикация може да бъде индивидуално определена вещ - вещ, описана с основни и индивидуализиращи белези, които следва да са такива, че да са достатъчни за отграничаването й от всички останали от същия вид, в какъвто смисъл е решение № 81/24.07.2019 г. по гр.д. № 3752/2018 г. на ВКС, II Г.О., на което въззивното решение противоречи. Евентуално се счита, че този въпрос покрива квалификационния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и е годно основание за допускане до касационно обжалване, като се сочи, че до настоящия момент Върховният касационен съд не се е произнасял по така формулирания въпрос /или не е известна такава публично достъпна практика/, поради което с допускането до касационен контрол на въззивното решение и произнасянето от страна на ВКС по този въпрос ще се допринесе за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл. 5 ГПК принцип на законност, в изпълнение на конституционната функция на ВКС да осигури точното и еднакво прилагане на закона от съдилищата у нас (чл. 124 от Конституцията), а от своя страна подобно произнасяне от страна на ВКС би имало значение и за развитието на правото, защото изясняването на точния смисъл на закона винаги е от значение за развитието на правото и осигурява неговото върховенство. Страните взаимно оспорват жалбите си, претендират разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими. За да постанови решението си в обжалваните му части, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационните жалби и твърденията в изложенията на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: По делото са представени договор от 23.03.2015 г., оферта изх. № АМБ-01/16.03.2015 г., анекс от 08.10.2015 г. и допълнение към оферта от 08.10.2015 г., от които се установява, че между страните е било налице валидно облигационно правоотношение, по силата на което ответницата е възложила, а ищецът е приел да достави и монтира в кравеферма, находяща се в [населено място], обл. П., следното оборудване: 1. вътрешна торова лента марка „TCH“, модел 160А; 2. външна торова лента марка „ТВПН“, модел 9.2; 3. доилна инсталация - централен млекопровод марка „IMPULSA“, модел М 624; 4. индивидуални поилки марка „SUEVIA“, модел „IDEAL“ и 5. млекоохладителен танк Milkplan, модел MPP, 1500 л. За оборудването страните договорили цена в размер на 99120.00 лв., с ДДС, от които под формата на авансово плащане следвало да бъдат заплатени 90 %, след издаване на данъчна фактура от изпълнителя. Представено е решение № 50140/14.03.2023 г., по т.д. № 1658/2021 г., на ВКС, I ТО, с което настоящият ищец е осъден да заплати на настоящата ответница сумата 89500.00 лв. - дадена на отпаднало основание по договор от 23.03.2015 г., ведно със законната лихва от 19.04.2019 г., както и сумата 3057.91 лв., мораторна лихва за периода 23.11.2018 г. - 25.03.2019 г., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Влизането в сила на посоченото решение не е спорно между страните, както и че ищецът е възстановил на ответницата платеното по договора. Представен е договор за монтаж от 01.06.2017 г., по силата на който ищецът възложил на Л. Щ. и Р. С. да извършат монтаж на вътрешна торова лента, външна торова лента, централен млекопровод и поилки, който следвало да бъде извършен в срок до един месец след подписване на приемо-предавателен протокол за монтираното оборудване. Страните посочили, че срокът зависи от доставката на оборудването и готовността за монтаж, но е не по-дълъг от 20.06.2018 г. Представен е договор за монтаж от 01.06.2017 г., от който се установява, че ищецът е възложил на И. И. монтажа на млекоохладителен танк марка „Milkplan“. Страните се договорили срокът за изпълнение на монтажа да е един месец след подписване на предавателно-приемателен протокол за монтираното оборудване и зависи от доставката на танка и готовността на ответницата да предостави указано помещение, но е не по-дълъг от 20.06.2018 г. От страна на ответницата е представен договор от 07.08.2012 г., сключен между Р. К. и ищеца, от които се установява, че К. е възложил на ищеца да достави и монтира в кравеферма, находяща се в [населено място] следното оборудване: вътрешна торова лента; външна торова лента; доилна инсталация; централен млекопровод, млекоохладителен танк и индивидуални поилки. Представен е и договор № 139/08.03.2019 г., сключен между ответницата и „Сезер Груп“ ООД за доставка и монтаж на оборудване, идентично като позиции с това по исковата молба, но с различна търговска марка. За установяване твърденията на страните по делото са събрани гласни доказателства, посредством разпит на по двама свидетели на всяка от страните. На страната на ищцата са разпитани И. Г. И. и Л. В. Щ., а на страната на ответника - Р. С. К. и С. К. И.. Съдът посочва, че показанията на свидетелите се ценят в частите, които са резултат на непосредствени възприятия и не противоречат на останалите възприети за установени факти, а тези на св. К. и Ст. И. – и при отчитане на възможната им заинтересованост от изхода на делото, с оглед свързаността им с ответницата. Св. Ил. И. заявява, че знае и двете страни и че между него и ищеца през 2017 г. бил сключен договор за монтаж на хладилна вана във фермата на ответника. Заявява, че след доставката на ваната ходил във фермата в края на 2017 г., за да види какъв е размера на тръбите. Ваната била във фермата, под навес, неразопакована. Впоследствие през пролетта на 2018 г. отново отишъл, за да уточни кога да бъде извършен монтажа. Преди 2017 г. е посещавал фермата, за да монтира предходна вана. Св. Щ. заявява, че през 2017 г. подписал договор с „ИМЖ- 2000“ ООД за монтаж на доилна инсталация, на торопочистваща техника, включваща торова лента и поилки за животни. На място монтирал централния млекопровод и поилките. Била доставена и наклонената лента, която сглобил, но не монтирал, защото ответникът не го допуснал до обекта. Св. К. заявява, че знае кравефермата, защото я стопанисва с ответницата. Разказва, че знае ищеца, защото през 2012 г. сключил с него договор за оборудване на фермата с поилки, торова лента и наклонена външна лента. Излага, че свидетелите, доведени от ищеца са идвали във фермата, св. И. - два пъти - през 2015 г. и през 2016 г. е идвал, за да пълни ваната с фреон, а св. Щ. заварявал поилки, по договора сключен от свидетеля с ищеца. Свидетелят излага, че по договора, сключен между ищеца и ответницата не са извършвани никакви дейности и не е доставяно оборудване. Отрича да е препятствал наети от ищеца изпълнители да осъществят действия по монтаж на доставено оборудване. Сочи, че договорът с ищеца бил сключен във връзка с подадено от ответницата заявление до ДФ „Земеделие“ за отпускане на финансиране за закупуване на техническо оборудване. Неизпълнението на договорните задължения от ищеца щяло да стане причина за отказ за финансиране, което наложило промяна на доставчика, с разрешение на ДФ „Земеделие“. Така се стигнало до сключване на договор със „Сезер Груп“ ООД. Това дружество доставило и монтирало в срок оборудването, а ответницата получила финансиране от ДФ „Земеделие“. Св. Ст. И., баща на св. К. заявява, че познава ответницата, тъй като съжителства със сина му. Заявява, че познава кравефермата, тъй като помага там и тя е оборудвана от фирма „Сезер“ от Р., през пролетта на 2018 г. Заявява, че знае ищеца, но че това дружество не е доставяло нищо във фермата. Свидетелите Ил. И. и Щ. заявява, че познава, тъй като са идвали във фермата през 2015 и 2016 г., заедно с Ф., за да вземат размери. Съдът посочва, че в хода на производството е изслушано заключение на ВЛ по ССЕ, което заключение, неоспорено от страните, е приобщено към доказателствата по делото. От заключението се установява, че експертът след извършен оглед е установил монтирано оборудване с марка Sezer, което е различно от оборудването по исковата молба. Експертът сочи, че пазарната стойност, без ДДС на движимите вещи по исковата молба към м. март 2015 г., възлиза общо на 82600.00 лв. Посочва стойности за всяка от вещите. Посочената е и стойност на оборудването към м. ноември 2023 г. Останалите представени от страните писмени доказателства, според въззивния съд са неотносими към спора и няма да бъдат обсъждани. При така приетото от фактическа страна, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи по съществото на спора в частта му – предмет на касационните жалби на страните: Посочва се, че разпределението на доказателствената тежест при иск, като процесния, се определя от въведените в процеса твърдения на страните, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. В общия случай, когато искът е предявен от престиралото лице, ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на престирането, а ответникът следва да докаже основанието за получаването или за задържане на полученото (така Р № 189/04.02.2014 г., по т.д. № 141/2012 г., ВКС, I ТО). Според съда в конкретния случай ищецът следва да докаже, че е доставил движимите вещи, представляващи оборудване на твърдяното основание - договора от 23.03.2015 г. и твърденията си за разваляне на договорната връзка с ответницата, а ответницата от своя страна следва да установи твърденията си. Съдът сочи, че обвързаността на страните от облигационното правоотношение основано на процесните договор, оферта, анекс към договор и допълнение към оферта, не е било предмет на спор. Безспорно се установява и че по силата на постановеното решение № 50140/14.03.2023 г., по т.д. № 1658/2021 г., на ВКС, I ТО, след като съдът /съставът на ВКС, който е разрешил предходния спор между страните по същество в касационната инстанция с решение, постановено в производство по чл. 290 от ГПК – бел. на докладчика в касационната инстанция /, е констатирал, че правоотношението е било валидно развалено от изправната страна - настоящата ответница, настоящият ищец е осъден да върне сумата 89500.00 лв. - представляваща 90 % от дължимото по договора възнаграждение, като дадена на отпаднало основание, ведно със законната лихва от 19.04.2019 г., както и сумата 3057.91 лв., мораторна лихва за периода 23.11.2018 г. - 25.03.2019 г., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според въззивния състав безспорно е, че развалянето на договора има обратно действие и една от последиците му, съобразно чл. 55, ал. 1 ЗЗД е, че всяко от страните следва да върне всичко, което е получила във връзка с отпадналото основание. Така в зависимост от предмета на разваления договор, реституцията може да се осъществи и чрез предаване на дадената вещ. По тази причина и в мотивите на постановеното решение на ВКС, след като съдът е приел за установено частично изпълнение от страна на настоящият ищец - доставени само три от общо пет части от оборудването, което е било приравнено на пълно неизпълнение, е достигнал до извод, че договорът е развален. В резултат от това съдът е постановил, че настоящият ищец следва да върне полученото по договора възнаграждение, а от своя страна настоящата ответница следва да върне полученото във връзка с разваления договор част от оборудване. Според съда също безспорно е, че мотивите на съдебния акт представляват формираната воля на съда, а диспозитива - външното й изразяване. Сами по себе си мотивите на съдебния акт не отразяват волята на съда по съществото на повдигнатия пред него правен спор, а отразяват само начина на формирането на тази воля, поради което и не се ползват със сила на присъдено нещо и не са задължителни за страните. За последните е задължително решението на съда относно спора между тях. Мотивите като част от съдебния акт нямат задължителна сила, каквато притежава решението, докато диспозитива, който е и същинското решение по см. на чл. 236, ал. 1 ГПК, представлява изрично изразената воля. Силата на пресъдено нещо и доказателствената сила на мотивите на решението се различават. Докато СПН важи само относно спорното право между страните по делото и не може да се оборва инцидентно, то доказателствената сила важи относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите, противопоставима е и на трети лица и може да се оборва инцидентно. Със СПН се ползва решението, а с доказателствена сила - мотивите (така решение № 57/26.02.2018 г., гр.д. № 2736/2017 г., на ВКС, IV ГО). Въззивният състав излага, че в настоящото производство представените от ищеца доказателства не са достатъчни да оборят по категоричен начин доказателствената сила на мотивите на постановеното между страните предходно решение и да установят твърдяното от ищеца доставяне на цялото оборудване, предмет на разваления договор между страните. В показанията на свидетелите на ищеца се съдържат данни, които потвърждават извършването на частична доставка на оборудване - две торови ленти и вана за мляко, както това е установеното с мотивите на предходното съдебно решение. По отношение на останалите движими вещи обаче показанията на свидетелите не са категорични във времеви диапазон, а отделно от това се установява от показанията на свидетелите на ответницата, че ищцовото дружество е имало сключен със св. К. договор за доставяне на същите позиции оборудване в същия обект, но през 2012 г., когато същите свидетели на ищеца са посещавали кравефермата, а впоследствие през 2015 и 2016 г. са били викани отново за извършване на ремонти по доставеното предходно оборудване. Според съда други доказателства, освен гласните такива, за извършена доставка на оборудване ищецът, в чиято тежест е това, не е ангажирал. Що се касае до представените два договора за извършване на монтаж на оборудване от 01.06.2017 г., съдът посочва, че същите като частни диспозитивни документи не се ползват с материална доказателствена сила. Те не носят подписи на ответницата и не могат да й бъдат противопоставени, съобразно правилото на чл. 181 ГПК, а отделно от това датирането им е било предмет на оспорване. Освен другото, те от своя страна също не удостоверяват доставянето на цялото оборудване. Крайният извод, който се налага според въззивния съдебен състав е, че въпреки дадената процесуална възможност ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване да е доставил цялото оборудване, предмет на разваления процесен договор за доставка. Съдът е намерил, че доказано се явява само доставянето на вътрешна торова лента марка „TCH“, модел 160А, външна торова лента марка „ТВПН“, модел 9.2. и млекоохладителен танк Milkplan, модел MPP, 1500 л., които подлежат на връщане, поради отпадане на основанието за задържането им от страна на ответницата. Ето защо предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД подлежи на частично уважаване за посочените по-горе позиции. Посочено е, че по отношение на тях отхвърлителното първоинстанционно решение следва да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен. В останалата му част искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен, а постановеното първоинстанционно решение - потвърдено. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. Очевидната му неправилност е заявена от касатора – ищец с общи оплаквания за вътрешно противоречие между мотивите и диспозитива му, игнориране на влязло в сила решение и неправилно прилагане на чл. 55 и чл. 57 ЗЗД, без конкретни твърдения в насоките, разяснени в практиката на ВКС по прилагането на нормата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК и в рамките на правомощията си в настоящото производство по чл. 288 от ГПК настоящият касационен състав намира, че въззивното решение не разкрива белези на такава. Не са налице поддържаните от страните основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По жалбата на касатора – ищец: Основание по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, въобще не се обосновава. Оплакването, че апелативният съд е приел, че е налице частична доставка по договора, въпреки че с влязлото в сила решение № 50140/14.03.2023 г.по т.д. № 1658/2021 г.на ВКС, I т.о. е прието, че ищецът не е доставил цялото оборудване и договорът е надлежно развален, е вътрешно противоречиво - точно защото приемането на наличието на частична доставка означава, че е прието /от страна на съда/, че не е доставено цялото оборудване. Поставеният въпрос с твърдение, че е от значение за развитието на правото и е от значение за еднаквото прилагане на закона /част от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – срв. т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., наличието на което не се обосновава с конкретни твърдения/, не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същият няма конкретна връзка с мотивите на въззивния съд и действителния им смисъл, който е в насока точно на това, че този касатор, предявил процесния иск, не е доказал по делото пълна доставка на вещите, поради което и искът му е само частично, а не изцяло основателен. В допълнение, решението на въззивния съд не противоречи на цитираната практика на ВКС /постановено по предходен спор между страните по друг, процесуалноправен въпрос/, и на ВС. По жалбата на касатора – ответник: Първите два въпроса на този касатор са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда /включително и на въззивния съд, като такъв по съществото на спора/ да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на въпросите обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда, включително и на въззивния такъв, като инстанция по съществото на спора да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си и да мотивира актовете си - особено тези, приключващи производството в съответната инстанция, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Това му задължение следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, само частично възпроизведени и в настоящите мотиви, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставените от касатора процесуалноправни въпроси. В мотивите на въззивния съд в достатъчна степен за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му досежно спорните по делото факти и тяхното правно значение, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по тези въпроси на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. Третият въпрос на този касатор не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответен на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и доколкото отговорът му не е обусловил самостоятелно този изход. Видно от действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, решаващите за изхода на делото изводи на въззивния съд са основани главно на доказателствената сила на мотивите на предходното решение между страните само в частта им досежно това, че в настоящото производство представените от ищеца доказателства не са достатъчни да оборят по категоричен начин доказателствената сила на същите мотиви - на постановеното между страните предходно решение, и да установят твърдяното от ищеца доставяне на цялото оборудване, предмет на разваления договор между страните, което приемане е изцяло в полза на ответника, поставил обсъждания процесуален въпрос. В частта им, в която е прието, че същият касатор – ответникът, е получил частта от процесните вещи, по отношение на които искът срещу този касатор е приет за основателен, изводите на съда са основани на първо място на кредитираните от съда показания на свидетелите на ищеца, в които според съда се съдържат данни, потвърждаващи извършването на частична доставка на оборудване - две торови ленти и вана за мляко, и само в допълнение е посочено, че това е установеното с мотивите на предходното съдебно решение. Последният въпрос на този касатор не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото няма конкретна връзка с която и да било част от мотивите на въззивния съд към решението му, съдът не му е отговарял, нито пък такъв въпрос досежно конкретния вид на част от процесните вещи, въобще е бил повдиган от ответника в производството своевременно, в съответните преклузивни процесуални срокове. При този изход на делото страните принципно имат право на разноски за адвокатско възнаграждение само за защита срещу съответната касационна жалба на противната страна. В договора за правна защита и съдействие, представен от процесуалния представител на касатора – ищец, е уговорено заплащане на дължащото се адвокатско възнаграждение за защита в настоящото производство по банков път, доказателства за каквото заплащане не са представени, поради което и такова не следва да се присъжда. В представения такъв договор от противната страна /касатора – ответник/, с отбелязване, че същото е заплатено в брой при сключването на договора, уговореното възнаграждение е общо такова в размер на 4000 лв. - за изготвяне и подаване на касационна жалба срещу обжалваното въззивно решение и процесуално представителство, защита и съдействие в образуваното съдебно производство пред въззивна инстанция /явно става въпрос за грешка, доколкото договорът е датиран, като сключен след постановяване на обжалваното въззивно решение/, поради което касационният състав намира, че на този касатор, само за изготвянето на отговор на касационната жалба на противната страна, без явяване в открито съдебно заседание, следва да се присъди сума в размер от 1000 евро. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение