Определение № 50009 от 10.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 214/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], срещу решение № 194/22.11.2021 г., постановено по в.т.д.№ 561/2021 г. от Пловдивски апелативен съд, с което частично е отменено решение № 2601123/29.03.2021 г. по т.д.№ 370/2019 г. на Старозагорски окръжен съд и касаторът е осъден да заплати на В. Ц. В., [населено място], допълнително сумата от 13000 лв. (наред с присъдените с първоинстанционното решение 15000 лв.), представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 14.06.2019 г., ведно със законната лихва от 21.06.2019 г., както и е присъдена законна лихва върху обезщетението от 15000 лв. от 21.06.2019 г. (с първоинстанционното решение началният момент на лихвата е определен от дата 06.12.2019 г.). Решението на Старозагорския окръжен съд е потвърдено в частта за отхвърляне на иска до претендирания размер от 35000 лв., предявен като частичен, а в частта за осъждане на касатора да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лв. решението е влязло в сила като необжалвано с въззивна жалба. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът В. Ц. В. оспорва жалбата. Претендира заплащането на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че при ПТП на 14.06.2019 г., причинено от водач на лек автомобил марка „БМВ“ с рег. [рег.номер на МПС] със застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при дружеството касатор, на В. В. са причинени телесни увреждания. Първоинстанционното решение по иска с правно основание чл.432 КТ е влязло в сила в частта за определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лв., поради което не са обсъждани отхвърлените възражения на застрахователя за наличието на вина за настъпване на ПТП от страна на пострадалия и за съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е съобразил вида на уврежданията (фрактура на таза и долния крайник, охлузна рана на главата, множество охлузвания и натъртвания по главата и тялото и психологически стрес), както и средната по обем и сложност оперативна процедура с имобилизация на лонгета на дясна подбедрица и ходило за период от четири седмици, включително и периода на оздравителния процес от около 1,5 – 2 месеца, както и остатъчното минимално ограничаване при свиване в областта на дясната глезенна става и дискомфорт при промяна на климатичните условия. Изложени са съображения, че преди увреждането пострадалият е бил активен, работил е, сам е поддържал дома си, поддържал е гаража и вилата си, а след ПТП се наложило да разчита на близки и съседи, както и предвид краткия период на обездвижване, е определил общ размер на обезщетението от 28000 лв., отчитайки и конкретните икономически условия в страната. Законната лихва е присъдена съобразно искането на ищеца от 21.06.2019 г. на основание чл.493, ал.1, т.5 във връзка с чл.429, ал.2, т.2 и ал.3 КЗ, като уведомяването на застрахователя е направено на 19.06.2019 г. от прекия причинител на увреждането. Началният момент на лихвата е определен съобразно посочените законови норми, тъй като в претенцията е включена лихвата като част от застрахователното обезщетение, а не лихвата, свързана със забавата на застрахователя. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите: 1.“Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания, съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като: размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат на причинените му телесни увреждания при ПТП?“; 2. „При определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или само някои от тях?“; 3. „Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено – икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?“ и 4. „От кой момент застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите отговаря за лихви за забава пред увредените лица при предявен пряк иск срещу него при непредставяне на банкова сметка на застрахователя съгласно чл.380, ал.1 КЗ?“. По първите три въпроса е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по четвъртия – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позоваването на очевидна неправилност е мотивирано с определения от касатора висок размер на обезщетението при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По първия въпрос касаторът излага доводи, че справедливостта е морална категория, като неимуществените вреди се определят в съдебната практика въз основа на свидетелски показания на близки и познати на пострадалия, отразяващи субективни възприятия и са емоционално наситени, което не е обективен фактор за определяне на действителните вреди. Преценката за икономически принос на пострадалия за семейството и обществото, респ. загубения доход/принос за тях, е счетен от касатора за обективен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Касаторът намира, че е налице законодателен пропуск, тъй като разпоредбата на чл.52 ЗЗД е остаряла и обезщетенията могат да се ползват от лица, които не са трудово ангажирани, като източник на доходи, поради което следва да се създаде съдебна практика, съобразена с икономическите условия в страната. Тези доводи, от друга страна, са свързани и разрешенията в ППВС № 4/1968г. и основанието за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Съставът на I търговско отделение на ВКС намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелствата, като създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. В случая по поставения правен въпрос съществува задължителна за съдилищата практика на ВКС по ППВС № 4/1968г. Прието е, че по силата на чл.45 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като вредите могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени. При причиняване смърт на пострадалия неговите близки, които са били издържани и са имали правото на издръжка, търпят имуществени вреди поради лишаването им от такава издръжка. В постановлението подробно са дадени насоки на съдилищата за определяне на имуществените вреди. В този смисъл по поставения правен въпрос съществува съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. С формулирания въпрос касаторът цели обстоятелствата, относими към определяне на обезщетението за имуществени вреди, да се счетат за релевантни и за неимуществените вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на загубата на близък на увредените лица. Задължителната и непротиворечива практика на съдилищата разграничава имуществените от неимуществените вреди с оглед засегнатите от увреждането блага на пострадалия и съответно при определяне на обезщетенията се отчитат различни факти и обстоятелства, относими към размера и вида на конкретните вреди. Вторият и третият въпроси са свързани с приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента. По въпроса е формирана задължителна съдебна практика на ВС - ППВС № 4/23.12.1968 г., както и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадалото от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия, намаляването на работоспособността. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая, въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Изследвал е тежестта и вида на уврежданията и как същите са се отразили върху физическото и психическото здраве на пострадалия, върху неговия емоционален и социален живот; съобразил е възрастта му, както е отчел и икономическата конюнктура в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на деликта. Следва да се отбележи, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент; същите служат само за ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди /в този смисъл решение № решение № 28/09.04.2015 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о. и други/. Изразеното чрез поставените въпроси несъгласие с фактическите изводи на съда по своята същност представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение. Касаторът изисква директен отговор относно правилността на обжалвания акт по отношение на приетия за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, но такъв отговор се дължи по съществото на спора във фазата на касационното производство по чл.290 ГПК. При наличие на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По поставения четвърти въпрос е дадено тълкуване в решение № 128/04.02.2020 г. по т.д.№ 2466/2018 г. на ВКС, І т.о., според което в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ лихвите за забава се включват в застрахователното обезщетение по силата на нормата на чл.429, ал.2, т.2 КЗ, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл.429, ал.3 КЗ, като това са тези лихви, които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на основание чл.430, ал.1, т.2 КЗ, или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение. След предявяване на претенцията по чл.498 КЗ за застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл.496 КЗ, като непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение е свързано с:1/ изпадане на застрахователя в забава – чл.497, ал.1, т.1 и т.2 КЗ, в който случай той дължи лихва за собствената си забава, и 2/ с възможност увреденото лице да предяви пряк иск срещу застрахователя в съда на основание чл.498, ал.3, във връзка с чл.432, ал.1 КЗ. Обжалваното въззивно решение съответства на практиката на ВКС, което изключва и въведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 1400 лв. за адвокатско възнаграждение по договор от 30.12.2021 г., представен с отговора на касационната жалба, в което е отразено плащането на сумата „в брой“. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд