Определение № 3168 от 11.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1638/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. Ц., И. Х. Ц., Д. М. К. и С. И. Т. срещу решение №369 от 02.04.2025 г. по гр.д.№2674/2024 г. на ОС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №3114 от 10.07.2024 г. по гр.д.№515/2022 г. на РС Пловдив, в частта, с която са уважени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу В. Б. Ц., И. Х. Ц., Д. М. К. и С. И. Т. искове по чл.422 ГПК за установяване дължимостта на сумата от 8682.11 евро, просрочена и непогасена главница по договор за кредит от 02.08.2010 г. и анекси №1/27.12.2011 г. и №2/06.02.2012 г., на сумата от 6607.33 евро, договорна лихва, начислена за периода 05.07.2012 г. - 05.08.2020 г. и на сумата от 74.89 евро, непогасени разноски за подновяване на ипотека, обезпечаващи вземанията по договора за кредит. В жалбата са наведени доводи, че решението е нищожно, евентуално недопустимо, тъй като въззивният съд е „оставил в сила“ първоинстанционния съдебен акт, което е в изключителна компетентност на касационната инстанция. Евентуално се поддържа, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил наведените във въззивната жалба доводи и възражения и не е съобразил дадените в ТР №3/2023 г. от 21.11.2024 г. по т.д.№3/2023 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, относно началния момент на течение на давностния срок на погасителните вноски по договор за банков кредит. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит. 2. Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни. Ответникът по касация „Първа инвестиционна банка“ АД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че между страните е сключен процесният договор за кредит, ведно с приложените към него анекси, като кредитополучателите В. Б. Ц. и И. Х. Ц. и поръчителите Д. М. К. и С. И. Т., се позовават на недействителност на договора и на отделни негови клаузи. Приел е, че нито една от разпоредбите на договора за кредит не противоречи на закона и на добрите нрави, както и не е уговаряно във вреда на жалбоподателите - напротив, същите към момента на сключването на договора са били запознати с ГПР и с ГЛП, които са били в рамките на допустимото. В този смисъл е намерил, че при положение, че няма клаузи в договора, противоречащи на императивните норми на закона, не е налице недействителност на договора за кредит. По отношение наведеното основание за унищожаемост на договора поради крайна нужда, е изразил становище, че такава не се установява по делото, а и няма доказателства в тази насока, които да навеждат на мисълта, че договорът е сключен при крайна нужда. Във връзка с наведеното възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането е изложил съображения, че същото не е периодично (уговорено е връщане на части и срок за връщането - десет години) и връщането на полученият заем представлява еднократно задължение, поради което не може да се приеме, че за всяка от вноските започва да тече погасителна давност, респективно давността е петгодишна и същата започва да тече от момента на крайната дата, на която следва да се върне кредита. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.2 и 3 ГПК не може да бъде допуснато, тъй като формулираният от въззивния съд диспозитив на решението, с който обжалваното първоинстанционно решение е оставено в сила, вместо да бъде потвърдено, не води до вероятна нищожност или недопустимост на решението. Същото е валидно, тъй като е постановено от компетентен съд, действащ в надлежен състав, в пределите на предоставената му правораздавателна власт, съставено е в писмен вид, подписано е от членовете на състава и е разбираемо. От друга страна съдебният акт на въззивния съд е постановен по допустим иск в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените фактически твърдения и искания отправени до съда, предмет на делото. С оглед изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав намира, че следва да допусне касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Необсъждането от въззивния съд на наведените от ищеца във въззивната жалба доводи относно: 1. Липсата на уговорен начин за плащане на кредита, нито размер на същия към датата на сключване на анекс №2, с оглед непредставяне на Приложение №3/погасителен план към посочения анекс и 2. Приложимото право по отношение процесния договор за кредит, както и възприетият от съда извод за началния момент на течението на давността, са обусловили уважаването на исковете, поради което въпросите отговарят на общото изискване, предвидено в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК. В случая е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като съобразно дадените в ТР №3/2023 г. от 21.11.2024 г. по т.д.№3/2023 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Също така съобразно формираната константна практика на ВКС, обективирана в множество актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения /вкл. и правните доводи по тълкуване значението на факт или приложението на норма, съобразяването на които не предпоставя необходимост от промяна в защитната позиция на другата страна, нито събиране на нови доказателства или проверка на събраните/, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Тъй като въззивното решение противоречи на посочената практика, е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Мотивиран от горното и на основание чл.292 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на Второ отделение,