Определение № 75 от 13.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника М. М. Р., чрез адв. Е. Г. против решение № 159/09.07.2012 г.по в.гр.дело № 208/2012 г. на Видинския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 615/16.01.2012 г. по гр.дело № 996/2011 г. на Видинския районен съд, с което е осъден жалбоподателя да освободи собствеността и предаде владението на Е. А. Й. на недвижимия имот с идентификатор *-търговско помещение с обща площ от 44.50 кв.м., находящо се в [населено място], [улица]/сега № */ на първия етаж от масивна двуетажна сграда и представляващ реална част в сградата от бившите две търговски помещения, описани в т.1 и т.2 по пункт първи на нот. акт № 065/2003 г., а именно: 1. магазин за облекло и спортни обувки със застроена площ от 22.80 кв.м., 2. компютърна зала за електронни игри със застроена площ от 21.70 кв.м., ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху общинско място, представляващо парцел * от кв.371 по плана на [населено място]. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на процесуални правила. В изложението към касационната жалба са поставени въпросите: 1. според жалбоподателя за да потвърди решението на Видинския районен съд въззивният съд механично е приел и възпроизвел както мотивите, така и правните изводи на първоинстанционния съд, без да обсъжда оплакванията във въззивната жалба, с което е допуснал съществено процесуално нарушение, 2. че жалбоподателят ответник под формата на възражение твърди, че осъществява владението по силата на приватизационен договор за покупко-продажба по реда на чл.35 от ЗППДОП/отм./, освен това под формата на възражение се е позовал на придобивна давност и присъединяване на давностно владение от праводателя, че това е съществения материално правен въпрос решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. че е налице противоречива практика на съдилищата в случаите, когато се коментира давностно владение и присъединяване на давностен срок, като оригинерен способ за придобиване на вещни права, решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решение № 336/15.07.2010 г. по гр.дело № 322/2009 г. на ВКС I г., решение № 649/01.07.93 г. по гр. дело № 477/92 г. на ВС I г.о., решение № 555/28.02.1969 г. по гр. дело № 2052/68 г. на ВС I г.о. Ответницата по жалбата Е. А. Й., чрез адв. Д. К. в писмен отговор е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на II г.о. като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.ос.чл.108 ЗС от ответницата по жалбата Е. А. Й. за недвижимия имот, представляващ имот с идентификатор *-търговско помещение с обща площ от 44.50 кв.м., находящо се в [населено място], [улица]/сега № */ на първия етаж от масивна двуетажна сграда и представляващ реална част в сградата от бившите две търговски помещения, описани в т.1 и т.2 по пункт първи на нот. акт № 065/2003 г. – 1. магазин за облекло и спортни обувки със застроена площ от 22.80 кв.м., 2. компютърна зала за електронни игри със застроена площ от 21.70 кв.м., ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху общинско място, представляващо парцел * от кв.371 по плана на [населено място]. С решението на Видинския районен съд предявеният ревандикационен иск е уважен и въззивният съд, потвърждавайки го е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на осн. чл. 272 ГПК. От фактическа страна е прието, че общият наследодател Г. Й. е признат за собственик на празно място в кв.90а, парцел III от 143.36 кв.м. по плана на [населено място] с нот. акт № 34/1917 г. на основание замяна на отчуждени му недвижими имоти. Дворното място е застроено за времето до 1945 г. с масивна сграда на един етаж, състояща се от тухлени дюкяни с четири входа. Имота е отразен в кадастралния план на [населено място] от 1948 г. като пл. № *, кв.90а, а в разписния лист към кадастралния план са отразени като собственици общите наследодатели на ищцата З. и А. х.Й.. Съдът е приел, че сградата и дворното място са одържавени по реда на ЗОЕГПНС през 1949 г. Към момента на одържавяването в акта за заземане на недвижим имот ½ ид.част от него е записана на З. х.Й. и ½ ид.част на А. х.Й.. Към същият момент сградата е представлявала масивна едноетажната сграда, състояща се от три дюкяна и две стаи и незастроено място. Прието е, че собствеността върху одържавения имот е възстановена на наследниците на братя З. и А. х.Й. с влизане в сила на ЗВСОНИ. Прието е, че с влязло в сила на 24.06.98 г. решение № 353/17.04.96 по гр.дело № 243/95 г. на Видинския районен съд ищцата Е. Й. е призната за съсобственик заедно с В. М. Й. по отношение на О. [населено място] на основание наследство и реституция по реда на ЗВСОНИ и [община] е осъдена да отстъпи собствеността и предаде владението върху първия етаж от масивна двуетажна сграда, находящо се в [населено място], [улица], състоящ се от три дюкяна и складово помещение и дворно място от 148 кв.м. в което е изградена сградата, представляващо УПИ *от кв.371 по действащия регулационен план на [населено място]. Прието е, че в хода на висящо изпълнително дело № 71/97 г. по описа на СИС при В., образувано възоснова на издаден изпълнителен лист на основание влязлото в сила съдебно решение в полза на ищцата без съгласието на съсобствениците от [община] е одобрен на 22.08.2000 г. архитектурен проект за преустройство на първия етаж от сградата на [улица] книжарница, магазин, компютърна зала и офис и е издадено разрешение за строеж № 126/2000 г. Преустройството е реализирано и е издадено разрешение за ползване № 122/17.10.2000 г. Строителните книжа са издадени на ЕТ”М.-90-Р. М., на лицето Р. М. Г.. Прието е, че с констативен нот.акт № 152/99 г. [фирма] е признат за собственик на магазин, находящ се на целия първи етаж в двуетажна масивна сграда на [улица]/сега */. С констативен нот.акт № 89/2000 г. [фирма] е признат за собственик на магазин за облекло и спортни обувки със застроена площ от 22.80 кв.м., находящ се на първия етаж от масивна двуетажна сграда в [населено място], [улица]/сега */, книжарница и компютърна зала за електронни игри, заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху общинско място, съставляващо парцел * от кв.371 по плана на [населено място]. Въззивният съд е приел, че с влязло в сила на 03.07.2004 г. решение по гр.дело № 718/2001 г. на Видинския районен съд предявеният отрицателен установителен иск от [фирма] против Е. А. Й., З. М. М. и [община] е отхвърлен като неоснователен и на осн.чл. 431,ал.2 ГПК/отм./ са отменени констативни нотариални актове № 152/99 г. и № 89/2000 г. Прието е, че жалбоподателят ответник М. Р. придобил на основание дарение, извършено с нот. акт № 065/2003 г. от [фирма] недвижимите имоти, находящи се в [населено място], [улица]/сега 33/на първия етаж от масивна двуетажна сграда – магазин за облекло и спортни обувки със застроена площ от 22.80 кв.м. и компютърна зала за електронни игри със застроена площ 21.70 кв.м. Съобразно Кадастралната карта на [населено място] двата описани обекта от първия етаж на процесната жилищна сграда са заснети като един самостоятелен обект на първия етаж с обща площ от 44.50 кв.м. на името на М. Р.. Относно регулационния статут на спорния имот съдът е изслушал заключение на СТЕ. Възоснова на същото е установено, че процесния имот – магазин за облекло и спортни обувки и компютърна зала за електронни игри от архитектурния проект за преустройство в книжарница, магазин, компютърна зала и офис, одобрен на 22.08.2000 г. и разрешение за строеж № 126/2000 г. на [община], описани в т.1 и т.2 от нот.акт № 065/2003 г. с обща застроена площ от 44.05 кв.м., находящ се в [населено място], [улица] представлява част от имота, одържавен по ЗОЕГПНС от наследодателите на ищцата, съответно от имота, актуван като държавна собственост към 1949 г., както и от имота, описан с влязлото в сила решение № 353/17.04.1996 г. по гр.дело № 243/1995 г. на В.. От правна страна съдът е приел, че са налице предпоставките, визирани в чл.108 ЗС за основателност на предявения иск. Прието е, ищцата е собственик на процесния имот на основание наследяване и реституция по ЗВСОНИ и че ответникът-сега жалбоподател владее имота без да има основание за това. Прието е също, че спорния имот е придобит от праводателя на ответника-жалбоподател в хода на висящ процес между собствениците на имота и [община] и влязлото в сила съдебно решение е задължително и за правоприемниците. Прието е за неоснователно възражението на жалбоподателя-ответник за изтекла в негова полза придобивна давност. Според съда не е установено ответникът да е владял имота постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнително с намерение да го свои за себе си в изискуемия от чл.79,ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок. Съдът е приел за установено по делото наличието на знание от страна на жалбоподателя-ответник, че праводателят му не е собственик на спорния имот. С оглед на това съдът е направил извода, че изискуемия давностен срок за да придобие собствеността върху имота на това основание е 10 години и, че не е установено този срок да е изтекъл в полза на жалбоподателя. При тези съображения съдът е уважил предявения ревандикационен иск. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите, поставени в п.1-ви и п.2-ри от изложението. Същите касаят правилността на обжалваното въззивно решение и са основание за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Въпросите следва да се преценяват ако се допусне касационно обжалване при наличие на основание за това, предвидено в чл.280,ал.1,т.1,2 и/или т. 3 ГПК при разглеждане на касационната жалба. В настоящото производство съдът преценява само дали са налице или не предпоставките за допускане на касационно обжалване, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК при ясно и конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда. Поставените въпроси от жалбоподателя по п.1-ви и п.2-ри не представляват такъв правен въпрос. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 и т. 2 ГПК по поставения въпрос по п.3-ти от изложението. С решение № 336/15.07.2010 г. по гр.дело № 322/2009 г. на ВКС I г.о., постановено по чл.290 ГПК по предявен положителен установителен иск за собственост на недвижим имот е прието, че владението на купувача по договор за продажба на чужда вещ е добросъвестно, защото е получено на правно основание – действителна сделка. С въззивното решение правният въпрос не е разрешен в отклонение от това разрешение, тъй като съдът се е произнесъл по различна хипотеза. В случая съдът е обосновал правните си изводи и от установеното обстоятелство по делото – наличието на знание от страна на жалбоподателя като купувач, че купува имот от несобственик. С оглед на различните факти правните изводи на въззивния съд са различни от посочените в цитираното решение на ВКС. С решение № 649/01.07.1993 г. по гр.дело № 477/92 г. на ВС, I г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ е прието, че добросъвестният владелец, придобил имота на правно основание от несобственик става собственик ако упражнява фактическата власт върху него постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно в продължение на давностния срок, предвиден в закона. С въззивното решение правният въпрос не е разрешен в противоречие с това разрешение, тъй като както се посочи хипотезата, по която се е произнесъл въззивния съд е различна от разрешената с цитираното решение на ВС. Поради това не се установява предпоставката на чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос от изложението. Цитираното е решение № 555/28.02.1969 г. по гр.дело № 2052/68 г. на ВС I г.о. Със същото е прието, че праводател по смисъла на чл.82 ЗС следва да се разбира този, който прехвърля фактически права по предвидения в чл.18 ЗЗД или по друг предвиден в закона ред вещно право върху недвижим имот, че задължилият се по предварителен договор-обещание за продажба на недвижим имот не е праводател по смисъла на чл.82 ЗС и затова получилият владението по договор-обещание за продажба на недвижим имот не може да присъедини владението на този, който му е предал владението с договора. Поставеният правен въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение с разрешението на правния въпрос в първата му част в посоченото решение на ВС. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя. С оглед изхода на спора в полза на ответницата по жалбата следва да се присъди сумата 1500 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение