Определение № 60898 от 16.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4034/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. В. П. от [населено място], чрез процесуалният представител адвокат П. против въззивно решение № 240 от 9.06.2021г. по в.гр.д. № 866 по описа за 2020г. на Окръжен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 255 от 15.10.2020г. по гр.д. № 1100/2019г. на РС Горна Оряховица като е осъден да заплати на Й. С. В. сумата от 6 260лв., обезщетение за ползване без основание на недвижим имот с кадастрален № 599, за който е отреден УПИ ІV-599, кв.45 по ПУП на [населено място], [община], с площ от 885кв.м., заедно с построените в него жилищна сграда на два етажа, със застроена площ от 115кв.м., пристройка със застроена площ от 28.06 кв.м., стопанска постройка със застроена площ от 28 кв.м. и два броя навеси със застроена площ от 98.30 кв.м., за периода от 7.06.2014г. – 7.06.2019г., ведно със законната лихва, считано от 7.06.2019г. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Й. С. В., чрез процесуалният представител адвокат Т., с който изразява становище за липса на посочените предпоставки за допустимост. Отделно счита постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излага доводите си. Претендира разноски без да представя доказателства за реалното им извършване. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за основателен предявения иск поради наличие на предпоставките за уважаването му – ищецът е собственик на процесния имот /собствеността му е установена със сила на присъдено нещо въз основа на влязло в сила на 12.02.2020г. решение по гр.д.№ 711/2017г. на РС Горна Оряховица/, установено е че ответникът е ползвал същия имот за процесния период от пет години от 7.06.2014г.до 7.06.2019г./а и преди това, като е освободил имота на 12.06.2019г., когато ЧСИ е съставил протокол за въвод във владение на ищеца/ и ползването на ответника е без основание. Твърденията на ответника са, че е ползвал имота въз основа на устна договорка. Те са приети от съда за недоказани въз основа на ангажираните гласни доказателства. Показанията на свидетеля Н., за които съдът е посочил, че кореспондират с писмените доказателства, приложени към гр.д.№ 711/2017г. на РС ГО, сочат че имотът е бил на ответника, той го е прехвърлил на трето лице, от което ищецът го е купил и за известен период от време /до уреждане на финансовите им отношения/, действително е имал позволението да ползва имота. Това е обаче е било преди процесния период. В мотивите, въззивният съд е посочил и че ответникът се е домогвал да установи придобиване на собствеността въз основа на давностно владение, но и тази възможност е отречена с влязлото в сила решение по гр.д.№ 711/2017г. на РС ГО, с което е признато за установено между страните, че собственик на имота е ищеца още към датата на сключване на договора за покупко-продажба от 11.03.2005г., сключен с н.а. № 249, т.ІІ, н.д.133/2005г. В представеното изложение, касаторът се позовава на всички основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като поставя множество въпроси, които могат да бъдат раздели на три групи: 1. Допустим ли е иск за неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД при наличие за ищеца на възможност да защити правата си по друг ред, произтичащ от предмета на спора и когато от ангажираните доказателства се установява съществуването между страните на договорно, деликтно отношение или такова на водене на чужда работа без пълномощник?, 2. Налице ли е съставът на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД когато лично собственикът на имота се е съгласил и разрешил на ползвателя да стопанисва имота и налице ли владение без правно основание? В тази хипотеза може ли да се говори за неоснователно обогатяване след като ползвателят е поел всички разходи по поддържането и запазването на имота, вкл.застраховане, СОТ и др.? В тази хипотеза налице ли е неоснователно обогатяване след като собственикът е спестил посочените разходи и неговият патримониум не е намален? Какво е правното значение – при спор за неоснователно обогатяване на признанието, направено пред съд и разследващи органи по време на наказателно и друго съдебно производство от собственика на имота, че е дал изрично съгласие, с което е предоставил право на ползване, стопанисване и обитаване? 3. Длъжен ли съдът да обсъди в съвкупност всички доказателства, относими към правния спор и да посочи защо игнорира едни, а кредитира други? Следва ли при постановяване на решението си да обсъди направените от страните възражения и техните доводи, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата и да изложи съображения защо кредитира определен факт? При решаване на спора по същество, възможно ли е изводите на съда да се основават на произволни избрани от него доказателства, без всички доказателства да се обсъдят поотделно и в съвкупност?, Какви са правомощията на въззивния съд при решаване на спора по същество? Има ли задължения да изложи собствени мотиви с оглед изискванията на чл.235, ал.2 и чл.12 ГПК? Как следва да процедира при наличие на възражения, подкрепи от приети доказателства, оборващи тезата за неоснователно обогатяване? Позовава се на многобройна съдебна практика, която цитира и прилага. Настоящият съдебен състав намира, че по нито един от поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото те не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд /т.е. не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/, а и не са решени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с трайно установената съдебна практика, включително и с цитираната от касатора. Съображенията: Първата група въпроси са неотносими, защото съдържат в съдържанието си условие /че ищеца има възможност да защити правата си по друг ред, произтичащ от съществуването между страните договорно, деликтно отношение или такова на водене на чужда работа без пълномощник/, а подобно обстоятелство не е прието за установено от въззивния съд. Идентични са мотивите и за втората група въпроси, доколкото не отговаря на установените по делото факти твърдението, съдържащо се в тях, че собственикът на имота се е съгласил и е разрешил на ползвателя да стопанисва имота, поради което последният го ползва на годно правно основание. Наличието на предявен иск с правно основание чл.108 ЗС, по който е постановено решението по гр.д.№ 711/2017г. на РС ГО, във връзка с което настоящето производство е било спряно, както и образуването на изпълнително производство пред ЧСИ, въз основа на което е ищецът е въведен във владение на собствения си имот, са достатъчни да опровергаят тезата за наличие на съгласие за ползване на имота. Освен това, този довод на ответника не е установен с ангажираните от него гласни доказателства, доколкото въззивният съд е посочил, че с тях се установяват обстоятелства, които не са отнисими към релевантния за делото петгодишен период. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, поставеният от касатора въпрос следва да е от значение за изхода на конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, а в случая това не е така за поставените от касатора въпроси. По начина, по който е формулирал въпросите си, всъщност, касаторът оспорва извода на съда относно наличието на правно основание за ползване на имота, оспорвайки правния му извод за недоказаност на възражението за наличие на устна договорка за ползване на имота. Когато ищецът е установил правата си върху имота и факта, че същият се ползва от ответника, последният следва да установи основанието за това, а в случая е прието, че това не е направено. Относно третата група въпроси е безспорно, че при постановяване на решението си, въззивният съд следва да обсъди в съвкупност всички доказателства, относими към правния спор, да обсъди направените от страните възражения и техните доводи, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата, като изложи собствени мотиви с оглед изискванията на чл.235, ал.2 и чл.12 ГПК и в случая именно това е начинът, по който е процедирал съда. Мотивите му са подробни и ясни, въз основа на приетите от него за установени обстоятелства, след обсъждане на всички релевантни за решаването на спора доказателства. Поради липса на ангажирани доказателства за реално извършване на разноски и техния размер, такива не могат да бъдат присъдени. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице никое от посочените от касатора основания по чл.280 ал.1 ГПК