Определение № 335 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1201/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Л. А. и К. Б. К. против решение № 274 от 06.12.2019 г. по гр.д.№ 389/2019 г. на Шуменски окръжен съд, с което е обезсилено като недопустимо решение №230/15.07.2019г. по гр.д.№1122/2018г. по описа на Районен съд- Нови пазар, в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК, предявен от касаторите да бъде признато за установено, че през 2016 година ответникът М. А. С. е извършил промени в избените помещения на жилищната сграда, находяща се в [населено място] пазар, [улица] представляващи етажна собственост, при неспазване на чл.38 ал.3 от ЗУТ и е потвърдено решението в останалата част, с която е отхвърлил предявеният от същите лица срещу същия ответник иск с правно основание чл.109 ЗС, с искане ответникът да бъде осъден да не им пречи да упражняват своето право на собственост, както и да възстанови конструкцията на сградата, в състоянието, в което е била към началния момент на промените. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 109 ЗС, защото съдът не е съобразил, че е възникнал нов обект на правото на собственост, който отнема от процента общи части, които имат етажните собственици, а не е налице очакване да стане това и не е отчетено, че това се отразява негативно на правото им на собственост, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на довода за неправилно издаване на удостоверение за търпимост в нарушение на чл. 146 АПК и за необоснованост на изводите за неоснователност на негаторния иск.. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК, като се твърди противоречие на възивното решение с решение № 61/08.07.2016 г. по гр.д.№ 4155/2015 г. и решение № 83/15.03.2015 г. по гр.д.№ 229/2010 г. и двете на ВКС, І гр.о., с което е приема, че предвид характеристиката на правото на собственост като абсолютно право, то всички правни субекти следва да се въздържат от действия, с които смущават или увреждат правото на собственост на други лица. Поставен е и въпроса допустимо ли е въззивният съд да се произнася по незаявено възражение за недопустимост на предявения иск и длъжен ли е преди да обезсили решението да даде указания на ищеца или може да прекрати производството и без такива. Установяването на факти, които са извън приложното поле на чл. 542, ал.1 ГПК допустимо ли е по чл. 124, ал.4 ГПК. По последните въпроси се твърди общо основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК Ответникът по касация оспорва жалбата и допускането до касационен контрол. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Касаторите са предявили искове да се прогласи за нищожно Удостоверение за търпимост №85/12.09.2017г. от главния архитект на Нови пазар, да се признае за установено, че преустройствата в процесната сграда са извършени от ответника през 2016г., в нарушение на чл.38 от ЗУТ и на основание чл.109 от ЗС, ответникът да бъде осъден да преустанови действията си, с които им пречи да упражняват правото си на собственост и да възстанови конструкцията на сградата, в състоянието, в което е била към началния момент на промените. С влязло в сила определение №583/15.08.2018г. е прекратено производството по първото искане. РС е квалифицирал първият иск като такъв по чл. 124, ал.1 ГПК и го е отхвърлил като недоказан и неоснователен. Въззивният съд е обезсилил решението в тази част, като е приел, че се цели установяване на факт – съществуването на преустройствата и момента на извършването им и предвид съдържащото се органичение в разпоредбата на чл.124, ал.4 от ГПК да се предявява иск за установяване на факти само в случаите, предвидени в закон, е приел, че тази претенция е недопустима. В тази част решението е постановено в съответствие с ТР № 1/2009 г. и № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които изрично е посочено в съответствие с нормата на чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК сега, че за допустимостта на съдебният акт, съдът следи служебно и без да има заявен довод във въззивната, респективно касационна жалба. Произнасянето по недопустим иск води до постановяване на недопустимо решение, което горната инстанция е длъжна да констатира дбужебно независимо от това дали е заявено оплакване в жалбата за това. В този смисъл, по въпроса „допустимо ли е въззивният съд да се произнася по незаявено възражение за недопустимост на предявения иск и длъжен ли е преди да обезсили решението да даде указания на ищеца или може да прекрати производството и без такива”, въззивната инстанция не е действала в противоречие със задължителната съдебна практика, което сочи на липса на предпоставките по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, а наличието на такава е основание да не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По въпроса „установяването на факти, които са извън приложното поле на чл. 542, ал.1 ГПК допустимо ли е по чл. 124, ал.4 ГПК” не се сочи съдебна практика. Явно позоваването е на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Нормата на чл. 124, ал.4 ГПК определя изискването фактите, чието установяване се иска по съдебен ред, да бъдат предвидени в закон. Нормата на чл. 542, ал.2 ГПК изброява примерно някои от тях. Кога е извършено едно преустройство не е между фактите, чието установяване е предвидено в закон. Затова въпросът е без значение за изхода на делото и по него не се допуска касационен контрол. Ако подобен факт има значение за производство по негаторен или друг иск, той може да бъде установен в хода на производството, но по него съдът не дължи произнасяне с диспозитива на решението. По искът по чл. 109 ЗС, ищците са твърдяли, че се пречи на правото им на собственост защото е нарушена устойчивостта на сградата, намалели са процентите от общите части към техните обекти на собственост и избите не могат да се ползват по предназначение. Установено е, че страните са етажни собственици в триетажна жилищна сграда, като ищецът К. Б. притежава 1/2 ид.ч. от третия етаж, а ответника – втория етаж от сградата. Собствениците на всеки от етажите притежава по две измени помещения. Сградата е строена 1973 г. и още при изграждането й, вратите на избените помещения са изградени в отклонение от проекта и са разделени помещения № 3 на 3.1 и 3.2 и № 5 на 5.1 и 5.2 и е направен отвор между помещение 5.2 и 6. През 2016 г., ответникът е извършил основен ремонт в неговите избени помещения № 5 и № 6, зазидал отвора от изба 5.1 към изба № 7 и е направил отвор от изба № 5.1 към 6. Зазидал е и непредвидената врата в разделителната стена между 5.1 и 5.2. Издадено му е удостоверение за търпимост № 85 от 12.09.2017 г. В него преустроения обект е определен като „преустройство на избени помещения в ателие за индивидуална творческа дейност”. За издаването му е представена декларация от други етажни собственици, че преустройството е извършено първоначално през 1989 г. От свидетелските показания се установява, че избените стаи на всички етажни собственици са преустроени за живеене с баня и тоалетна. Според СТЕ, нормата на чл. 157 ЗУТ / изисквания за определяне на строителна линия и ниво/ не се прилагат в случая. Няма изготвени и одобрен план на инженер конструктор, каквато била обичайната практика. Становище на инженер-конструктор е изготвено и представено при издаване на удостоверението за търпимост. Вещото лице е заявило, че изменението няма да промени процента от общи части на етажните собственици. Вещото лице не е констатирало пукнатини във втория и третия етаж, а пукнатите плочки в мивката на третия етаж е преценено като резултат от стареене / от 1980 г. били/ В първия етаж вещото лице не е допуснато. Според вещото лице, отворите във вътрешните преградни стени в мазето не влияят на сигурността на конструкцията на сградата При тези изводи на експерта, които не са опровергани, съдът е приел, че на ищците не се създават пречки да упражняват правото им на собственост. Процентът общи части към индивидуалните обекти не се променя. Ако се приеме, че е възникнал нов обект на собственост, то за него общи части ще се придадат като се намалят общите части само на ответника, а няма да се преразпределят общите части на всички етажни собственици. Прието е, че не е доказано и конструкцията на сградата да е отслабена. Съгласно чл. 40, ал.1 изр.2 ЗС, по-късното изменение на помещенията не се отразява на дяловете от общите части в етажната собственост. В този смисъл промяната на предназначението на избените помещения не засяга дела от общите части на ищците, т.е. твърдението за нарушение на правото на собственост, изразяващо се в намаление на дяловете на ищците от общите части не намира опора в закона. Не е доказано и намаляване устойчивостта на сградата. Това е обследвано в процеса по издаване на удостоверението за търпимост и от СТЕ по настоящото дело и е формиран извод, че конструкцията на сградата не е отслабена. Следователно и второто твърдение за смущаване правото на собственост не се подкрепя от доказателствата. Следователно не се засяга абсолютното вещно право на ищците. Предвид установеното, че няма пукнатини в горните етажи и, че отварянето на врата в стена между двете изби на ответника не отслабва конструкцията на сградата, абсолютното право на собственост на ищците не е засегнато, т.е. не се създават пречки да го упражняват. Следователно въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираните съдебни решения в изложението - решение № 61/08.07.2016 г. по гр.д.№ 4155/2015 г. и решение № 83/15.03.2015 г. по гр.д.№ 229/2010 г. и двете на ВКС, І гр.о., с което е приема, че предвид характеристиката на правото на собственост като абсолютно право, то всички правни субекти следва да се въздържат от действия, с които смущават или увреждат правото на собственост на други лица. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на наведените основания. Съобразно този резултат на ответникът по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски до доказания размер 500 лв., посочени в договора за правна помощ, за които е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение