Определение № 1948 от 19.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2044/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от М. Б. И. срещу постановеното в производство по чл. 54 ЗКИР решение № 3622 от 06.12.2022 год. по въззивно гр. д. № 6902/2021 год. на Софийския градски съд. Касаторът моли за отмяна на решението в частта му, с която след частична отмяна на решението от 08.03.2021 год. по гр. д. № 13199/ 2020 год. на Софийския районен съд е отхвърлен искът му срещу М. А. Л., Б. В. Л. и Р. В. Л. /конституирани на основание чл. 227 ГПК в качеството им на законни наследници в правата на първоначалния ответник В. С. Л./ за признаване за установено, че М. Б. И. е собственик на претендираната площ от 5 кв. м., представляваща реална част от ПИ с идентификатор *** по действащата кадастрална карта на [населено място], район „Н. И.“, С. о., одобрена със Заповед № РД 18-16/23.01.2012 год. на изпълнителния директор на АГКК, заключена между точки 1-2-4-1 на комбинираната скица към заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице Р. П. /л. 249 от първоинстанционното дело/, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението и, че при одобряване на кадастралната карта е допусната грешка при заснемането на западната граница на неговия имот с идентификатор *** и източната граница на имота на ответниците, като посочената площ от 5 кв. м. погрешно е заснета към техния имот с идентификатор ***. В изложение към жалбата касаторът се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при формулирани в него конкретни процесуалноправни и материалноправни въпроси. Счита, че изложените доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон освен това обосновават и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В писмен отговор ответникът Б. В. Л., представляван от адв. П. И., оспорва жалбата. Излага съображения за отсъствие на релевираните основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Останалите ответници не са взели становище по нея. Върховният касационен съд, състав на II г. о., като извърши проверка намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по предпоставките за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав съобразява следното: Прието е за установено по делото, че ищецът М. И. се легитимира като собственик на УПИ *-* от кв. 34 по плана на [населено място] - [населено място], заснет като имот с идентификатор ***, а ответниците – като собственици на съседния УПИ *-*, заснет с идентификатор ***. В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещото лице Р. П.. Като действащ регулационен план на [населено място] е посочен одобреният с решение № 34 по протокол № 32/10.12.2001 год. на СОС - основен и заповед № РД-09-50-1594 от 06.12.2007 год. на гл. архитект на София - изменение. Направен е извод, че границата между двата имота по кадастралната карта от 2012 год. се различава от границата между имотите по действащия регулационен план, както и че припокриването на процесните имоти е с площ от 5 кв. м., обозначени на изготвената от вещото лица комбинирана скица по цифри 1-2-4-1. В хода на въззивното производство е изслушана втора съдебно-техническа експертиза, която да даде отговор на поставени от съда въпроси, които същият е намерил за неизяснени по делото. В него са изследвани измененията в имотните граници и регулацията от 1930 год. до датата на изготвяне на заключението. Констатирано е, че последното изменение на регулационния план е одобрено със Заповед № РНИ 18-РА50-2/08.01.2018 год. на гл. архитект на район „Нови Искър“ и е инициирано по искане на самия ищец М. И.. Исканата промяна е границата на УПИ *-* да повтори /да остане по/ имотните граници по одобрените кадастрална карта и регистри. Вещото лице е посочило, че според съобщение от район „Нови Искър“ в законоустановения срок не са постъпили възражения срещу така издадената заповед за одобряване на проекта за изменение на плана за регулация за УПИ *- *, *-* и *-* в кв. 34 по плана на [населено място]. С това площта на УПИ *-* е станала 878 кв.м. /6 кв. м. по-малко в сравнение с площта по представената пред СРС скица/, а площта на *-* - 872 кв. м. В заключение е направен изводът, че последният приложен регулационен план е този с изменението от 2018 год., с което се постига повтаряне на границите на двата процесни имота така, както са отразени в кадастралната карта от 2012 год., която от своя страна отразява границите, сградите и оградата между двата имота така, както са ситуирани на място. Към заключението по съдебно-техническата експертиза е представено съобщение от отдел „УТККС“ при СО - район „Нови Искър“, с което се съобщава на заинтересованите лица, че със заповед № РНИ 17-РА50- 2/08.01.2018 год. се одобрява на основание чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ /по съгласие на всички собственици на имоти по чл. 131, ал. 2, т. 1, както и на носителите на ограничени вещни права върху тях, и на концесионерите/ проект за ПУПИПР за УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *-*, кв. 34 по плана [населено място]. В съобщението е отразено, че в законоустановения срок не са постъпили възражения. На база всичко изложено и след като е отчел, че удостоверените обстоятелства не са оспорени в производството, въззивният съд е възприел извода за неоснователност на предявения иск. Съгласно мотивите му, при разглеждане на иск за наличие на грешка или непълнота, съдът проследява регулационните планове на населеното място и изследва как е отразена спорната площ в тях, съответства ли това отразяване на установеното право на собственост, дали има придаваеми места по регулация и дали регулацията е приложена по един от трите възможни начини. Това са относимите факти, които съдът е задължен да изследва, дори да няма доводи на страните във връзка с тях. Поради отпадане на вещно отчуждителното действие на регулационните планове с приемането на ЗУТ, изследването на правото на собственост при разглеждане на иска по чл. 54 ЗКИР не касае минал момент, както е било при действието на старите благоустройствени закони. Следователно, при произнасяне по предявения установителен иск за собственост, съдът следва да вземе предвид всички факти и обстоятелства, настъпили до приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, които пораждат, изменят и прекратяват правото на собственост. В контекста на тези съображения съдебният състав е намерил за необходимо да бъдат съобразени измененията на регулационните граници на процесните имоти според влязлата в сила заповед № РНИ 17-РА50-2/08.01.2018 год. Посочил е, че когато имотът се намира в урбанизирана територия, на изменение съгласно чл. 134, ал. 2, т. 2 ЗУТ подлежи и влезлият в сила ПУП, ако имотните граници не съвпадат с регулационните. Когато същият е изменен по искане и със съгласието на заинтересованите собственици, имотните граници стават граници на парцелите по волята им и не се касае за приложение на регулация. В тази хипотеза регулацията следва да се счита за приложена, ако заповедта за изменение на плана не е била обжалвана. При наличие на несъответствие между имотните граници по предходен кадастрален план с имотните граници в последващия, които съответстват на границите на урегулираните имоти по изменения регулационен план не може да се приеме, че е налице грешка в кадастралната основа по смисъла на чл. 53, ал. 2 ЗКИР /сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР/. Грешка в одобрена кадастрална карта и регистър досежно нанесената граница между два съседни имота, които са урегулирани, е налице само ако регулацията не е приложена, т. е. само ако съществува възможност въз основа на поправянето на грешката в кадастралния план и регистър да бъде извършена промяна и на одобрения и влязъл в сила ПУП по реда на чл. 134, ал. 2, т. 2 ЗУТ. След като заинтересуваните собственици веднъж вече са изразили волята си за начина, по който следва да бъде извършено изменението на регулационния план пред общинската администрация и не са обжалвали издадената въз основа на тяхното искане заповед за изменение на плана, вкл. с твърдението, че същата не съответства на искането или не отразява действително съществуващите на място граници на имота, същите не разполагат с възможност да искат това несъответствие да бъде отстранено по общия исков ред чрез установяване на грешка в кадастралната карта и регистър. Възраженията си срещу извършеното от общинската администрация изменение на дворищнорегулационния план заинтересуваните собственици в такава хипотеза могат да въвеждат само в административно производство по обжалване на административния акт по изменение на регулацията. Тези съображения са мотивирали решаващият извод на съда по предмета на спора, а именно, че е недопустимо ищецът /по чието искане е допуснато изменение на регулационния план през 2018 год./ да иска установяване на грешка в кадастралната карта поради неправилно заснемане на имота. При тези мотиви на обжалваното съдебно решение първият от поставените процесуалноправни въпроси в изложението към жалбата на касатора е обуславящ изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но същият не е разрешен в противоречие с т. 3 на ТР № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК. По смисъла на възприетите в него тълкувателни постановки, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, когато е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В протоколното си определение от 21.02.2022 год. Софийският градски съд изрично е посочил, че допуска съдебно-техническа експертиза на основание чл. 273, вр. чл. 195 ГПК, с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение и предвид обстоятелството, че приложимите материалноправни норми на ЗУТ са императивни. При тези констатации, същият не само разполага с правомощието да назначи съответната съдебно-техническа експертиза, но и е длъжен да го направи по смисъла на възприетото в цитираното тълкувателно решение. Касаторът е поставил въпроса си в контекста на обратната хипотеза, а именно: „Може ли въззивният съд служебно да събере доказателствата, когато не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма?“. В този смисъл повдигнатият въпрос се явява некоректно поставен, доколкото не кореспондира с фактическата и правна рамка на делото, поради което и не обосновава допускане на касационно обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите формулирани в изложението въпроси също не кореспондират на конкретните правни съображения на съда за отхвърляне на предявения иск по чл. 54 ЗКИР. Основният, обуславящ изхода на делото въпрос в случая се свежда до възможността да се иска установяване на грешка в кадастралната карта, когато регулационният план е изменен по инициатива на собствениците при действието на ЗУТ и заповедта за неговото изменение е влязла в сила. За да се произнесе по този въпрос, въззивният съд се е позовал на вече установена практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решения № 2 от 29.01.2014 год. по гр. д. № 5313/ 2013 год., I г. о. и № 222 от 04.05.2010 год. по гр. д. № 136/2009 год., II г. о. Същите от своя страна препращат към дадените принципни разрешения в решение № 389 от 30.08.1990 год. на ВС по гр. д. № 1778/1992 год. на IV г. о., а именно – когато дворищнорегулационният план е изменен на основание съгласие на заинтересованите собственици, не може да се търси установяване на грешка в кадастралната основа между съседните имоти, тъй като регулационната граница на имота получава автоматично значение на имотна граница, като новите регулационни линии стават кадастрална основа на имотите, а местата, заключени между новите и старите граници, се придобиват от собствениците на парцелите, към които се придават, без да се считат придаваеми по регулация. Настоящият съдебен състав споделя напълно така установената съдебна практика. Ето защо, поради тяхната неотносимост към решаващите изводи на съда по предмета на спора, останалите поставени въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК – същите както следва: „При действието на ЗУТ регулационните планове имат ли пряко отчуждително действие?“; „Планът не може ли да се счита приложен, независимо дали е влязъл в сила, при неизвършени нотариални сделки по уреждане на сметките по регулационните придавания?“; „Отразяването на един имот като териториална единица отразява ли се на правото на собственост, когато новият регулационен план няма пряко отчуждително действие?“; „При действието на ЗУТ подробните устройствени планове, с изключение на плана по чл. 16 ЗУТ, имат ли пряко отчуждително действие?“; „Следва ли действителната имотна граница да се определя по последния приложен регулационен план?“; „Може ли да се счита за приложен план, когато не са настъпили условията за превръщане на парцелните граници в имотни линии?“. Същите са неотносими, а такава е и сочената по тях съдебна практика. Наличието на съобразената в решението цитирана съдебна практика обосновава липсата и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивното решение не разкрива признаците на очевидната неправилност по смисъла на релевираното в изложението основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Изложените към него мотиви не разкриват видимо тежко нарушение на закона – същият да е приложен в неговия обратен смисъл или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Напротив, решаващите правни изводи по предмета на спора логически съответстват на приетите за установени фактически положения, както и на вече установената съдебна практика по решаване на аналогични правни спорове. С оглед изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не се обосновават релевираните предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,