Определение № 50777 от 01.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1324/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. В. А. срещу решение № 30 от 08.01.2022 г. по в. гр. дело № 2799/2021 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 261956 /13.07.2021 г. по гр. дело № 9523/2018 г. на Пловдивски районен съд в частта му, с която е отхвърлена като неоснователна молбата на касатора с правно основание чл. 59, ал. 9 СК за изменение на постановените с решение № 536 / 22.02.2017 г. по гр.д. № 9442/2014 г. на Пловдивски районен съд мерки относно упражняването на родителските права спрямо детето Г. А. А., род. на 05.10.2006 г., режима на лични отношения на детето с родителя, който няма да упражнява родителските права и по отношение на издръжката за детето. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е допуснал относими доказателства за факти, настъпили след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция и не е изслушал непълнолетното дете под предлог, че е било изслушано в първата инстанция. Счита също, че са нарушени императивни материалноправни норми, закрилящи интереса на детето, довели до неправилни изводи за отсъствие на промяна в обстоятелствата, при които упражняването на родителските права е предоставено на майката. Моли атакуваното решение да бъде отменено, а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски окръжен съд за извършване на допълнителни процесуални действия, а именно изслушване на непълнолетната Г. или решението да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което молбата му с правно основание чл. 59, ал. 9 СК да бъде уважена. Претендира направените съдебно-деловодни разноски за трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът релевира основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?“, по който поддържа разрешаването му от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГТК и в множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК: решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ІІ т. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ІІ т. о., решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ІІ т. о., и 2. „Следва ли въззивният съд да допусне изслушване на непълнолетното дете на основание чл. 59, ал. 6 СК при условие, че детето е изслушано от първоинстанционния съд и от социалния работник и е изразило противоречиви желания при кого от родителите иска да живее, като след приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство са настъпили и нови съществени обстоятелства, които са от значение за правилното решение на гражданския спор и интереса на самото дете?“, по който счита, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 717/14.10.2009 г. по гр. д. № 1782/2008 г. на ВКС, I г.о.. Ответницата по касационната жалба – Н. К. К. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по молба с правно основание чл. 59, ал. 9 СК, т.е. тя е допустима. Производството е образувано по молба с правно основание чл. 59, ал. 9 СК за изменение на решение № 536/22.02.2017 г. по гр. д. № 9442/2014 г. на Пловдивски районен съд относно предоставянето на упражняването на родителските права спрямо детето Г. А. А., режима на лични отношения на детето с родителя, който няма да упражнява родителските права и издръжката на детето. С горепосоченото влязло в сила съдебно решение е прекратен сключеният между страните граждански брак на основание чл. 49, ал. 1 СК, по вина на двамата съпрузи, като упражняването на родителските права спрямо децата от брака – В., род. на 03.11.2003 г. и Г., род. на 05.10.2006 г. е предоставено на майката. Въззивният съд след съвкупен анализ на всички приети по делото доказателства /писмени и гласни доказателства, социални доклади, съдебно – психологична и две съдебно – психиатрични експертизи и изявленията на родителите и детето Г. по чл. 59, ал. 6 СК/, е направил извод, че не е налице трайно, съществено изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, при които е било постановено предходното съдебно решение, в частта касаеща възлагане на упражняването на родителските права. Посочил е, че промяната следва да е от такова естество, че съгласно ППВС № 1/1974 г., да сочи на влошаване положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане или да засяга ефикасността на взетите по-рано мерки, или да сочи на нововъзникнали обстоятелства, с които би се подобрило цялостното положение на детето при евентуално ново разрешение. Намерил е за установено по делото, че детето Г. е живяло при своя баща от 04.05.2018 г. до 06.12.2020 г., след което се е върнало при майка си, като докато е живяло при бащата, са настъпили редица промени, квалифицирани като неблагоприятни за детето - промяна в успеха в училище, който се е влошил; промени в поведението към майката в негативна посока; въвличане на Г. и брат й в родителския конфликт; налична тенденция на отчуждаване на детето от майката, за която основна причина е поведението на бащата, който е приел детето Г. да живее при него в разрез с постановеното със съдебно решение упражняване на родителските права от майката, отказвал е участие на детето в социални програми, а и според документите от приетото изпълнителното дело, нито веднъж не е предал детето на майката въпреки многократно определяните за това дати. Горепосоченото поведение на бащата е довело до редуциране на емоционалната връзка майка - дъщеря за кратко след преместването на Г. при бащата, която впоследствие е възстановена, но според заключението на психологическата експертиза, прието от първоинстанционния съд, възстановяването на тази връзка не е заслуга на бащата, който манипулира детето си. Според съдебния експерт самото изготвяне и редактиране от бащата на множество жалби от името на Г., предполага разговори на тази тема с нея и убеждаването й в наличието на основания за подобни твърдения. Въззивният съд е приел, че както от изготвените експертизи, така и от гласните доказателства /свидетелските показания на Д. А. и Г. К./, се установява, че детето изпитва известен страх от баща си, тръгва си от майка си веднага след като той се обади по телефона, спира да общува с близки на майката, отново защото така е поискал бащата. Изразеното от детето на няколко пъти желание да живее при баща си, Пловдивски окръжен съд не е счел за действителното му желание, защото е намерил, че Г. не смее да изрази категорично мнение пред други хора. Обяснение за тази нерешителност и колебливост на детето, според съда, е и неколкократната смяна на местоживеенето му ту при бащата, ту при майката. Самото дете не може да обясни какви са конкретните причини да предпочете да живее при баща си, но е очевидно, че тогава е търсило контакт с майката и често я е посещавало, защото е имало нужда от нея и нейната помощ, каквато не е намирало при бащата. Решаващият съд е заключил, че майката не е загубила родителския си авторитет пред детето в нито един момент, а според заключенията на психиатричните експертизи на двамата родители, родителският стил, налаган от бащата, е твърде либерален и дори вреден за детето, защото с него той на практика оставя Г. на нейните години да прави каквото иска - да се прибира когато поиска, да се храни безконтролно, непълноценно и нездравословно, което е недопустимо за дете на нейната възраст. В тийнейджърските си години децата имат една илюзорна представа за себе си като за вече пораснали, възрастни хора, които могат да взимат самостоятелни решения, но това не е така, и именно родителят следва да бъде коректив на тяхното поведение и да поставя определени ограничения, с които да ги насочва и възпитава в правилната насока. Усилията, положени от майката да осигури по-добро бъдеще на детето си, като го мотивира да учи и му помага в това, благодарение на което е влязло в езикова гимназия, каквото е било неговото желание, са показателни за родителския й капацитет, като от друга страна неглижирането на допълнителните учебни занимания на Г. от страна на бащата, според който ходенето на уроци по математика в 7 клас е безполезно, е индиция за неговия родителски капацитет. Въззивният съд е отчел и факта, че Г. се намира във възраст, в която всяко момиче има нужда от опита, съветите и подкрепата, които само майката може да даде. Желанието на детето да живее при бащата е преценил както въз основа на изявлението на Г. по реда на чл. 59, ал. 6 СК, което не е ясно и категорично, така и при съобразяване със заключението на психологическата експертиза, според което на неколкократно зададения на детето от експерта въпрос при кого иска да живее, то е останало декларативно и прикрито, както и силно притеснено, като според вещото лице, Г. знае, че ако остане по-дълго време при майка си, това може да доведе до нови жалби, до ново напрежение и нов конфликт между родителите й и именно заради това в крайна сметка заявява, че се чувства добре и при двамата и оставя съдът да реши. По отношение на режима на лични отношения между бащата и детето, решаващият съд е посочил, че от приетите доказателства по делото се установява, че майката по никакъв начин не препятства разширения режим на лични контакти с бащата, и той действително има възможност да осъществява един пълноценен контакт с детето, както и да взима активно участие в живота му. Въз основа на всичко гореизложено, Пловдивски окръжен съд е заключил, че не е налице съществено изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, като не е доказано и твърдението на бащата за влошаване на положението на Г. при отглеждането й от нейната майка. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият поставен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства е обуславящ за изхода на конкретното дело, т.е. удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол. Не е осъществено обаче наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като този правен въпрос не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора в касационната жалба. Първият въпрос е свързан с доводи на касатора, че в мотивите на обжалвания акт не са обсъдени всички събрани по делото доказателства, касаещи родителския капацитет на майката и желанието на детето да живее при бащата /във връзка с довод, че на 28.05.2021 г. детето отново се завръща да живее при бащата/. За да направи извода за отсъствие на променени обстоятелства по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, въззивният съд е обсъдил поотделно и в тяхната взаимна връзка всички приети по делото доказателства, вкл. изготвения социален доклад на компетентната дирекция „Социално подпомагане“, гласните доказателства, заключенията на приетите психологическа и психиатрични експертизи, неоспорени от страните и изявленията на родителите и непълнолетната Г. по реда на чл. 59, ал. 6 СК. Поради това, въззивният съд е извел своите фактически изводи след анализ и съвкупна преценка на всички относими към делото обстоятелства и доказателства, въз основа на които е формирал своите правни изводи, излагайки подробни собствени мотиви както досежно липсата на промяна в обстоятелствата по чл. 59, ал. 9 СК, така и досежно защитимия висш интерес на непълнолетната Г., чието поведение и колебливо заявено желание да живее при бащата е съобразено в контекста на всички останали приети доказателства, вкл. социалните доклади и заключенията на психологическата и психиатричните експертизи. По този начин е съобразил изцяло практиката на ВКС, вкл. досежно правомощията си служебно да следи за приоритетния интерес на детето в производството по чл. 59, ал. 9 СК. Вторият поставен въпрос относно това има ли задължение въззивният съд да допусне ново изслушване на непълнолетното дете на основание чл. 59, ал. 6 СК при изразени пред първоинстанционния съд противоречиви желания при кого от родителите иска да живее и настъпване на нови обстоятелства след приключването на съдебното дирене, не притежава характеристиките на правен въпрос. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт, въззивният съд не е констатирал визираната от касатора хипотеза на наличие на променени обстоятелства, изискващи повторно изслушване на детето, поради което отговорът на този въпрос не би бил от значение за изхода на делото. Съгласно дадените в ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания, правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора, обективирани в решението му. Доколкото поставеният въпрос се основава на обстоятелства, които не се съдържат в мотивите на обжалвания акт, същият не е в състояние да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол. Само за пълнота следва да бъде посочено, че повторното изслушване на детето по реда на чл. 59, ал. 6 СК от въззивния съд не е задължително. То се допуска винаги по преценка на съда, при условията на чл. 15 Закона за закрила на детето, по изключение, ако са настъпили нови съществени обстоятелства, които не са били налице при първото му изслушване, и ако е необходимо за личните впечатления на съдебния състав по делото при извършваната преценка по чл. 59, ал. 9 СК, без които не би могъл да бъде защитен интереса на детето. В настоящия случай, горепосочените кумулативни изисквания не са налице, поради което не би било осъществено и релевираното допълнително основание по втория въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са налице и служебно проверяваните основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на настоящото производство, искането на процесуалния представител на ответницата по касационната жалба за присъждане на разноски за възнаграждение за адвокат по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА е основателно за сумата 500 лева, определена съобразно чл. 9, ал. 3 вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение