Определение № 490 от 15.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3182/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 2078 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 1873/2013 г. Пловдивски окръжен съд е потвърдил решение от 03.04.2013 г. по гр. д. № 1900/2011 г. на РС –Асеновград, с което е признато за установено по отношение на [фирма], [населено място] на основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР, че ищците от В. С., М. С., Х. С., Б. С., Й. К., Б. С., Л. Б., Л. Д., П. Н., И. К., Л. П., В. Т., М. Ц. и С. Р. са собственици на 2124 кв. м., съставляващи част от имот с идентификатор 00702.528.56 по КК на [населено място], който имот е с проектен идентиф. № 00702.528.66 и заключен между точките 1-2-3-4-5-6-7-8 и 1, представляващи координати по гранични точки по скицата към заключението на в. л. инж. Г., който имот е съставлявал имот пл. № 160 в кв. 4 по предходния план, одобрен през 1995 г. както и на построения в него склад, преработвателно помещение и сушилно помещение на площ от 476 кв. м., които имоти не са били нанесени в КК от 2008 г., което съставлява непълнота на данните по кадасатралната карта. Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ответника по иска [фирма], [населено място] с доводи за необоснованост и незаконосъобразност на решението. Като основание за допускане касационната жалба до разглеждане поставя следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдът да се произнася по принадлежността на правото на собственост към момента на предявяване на иска, ако е сезиран с установителен иск за собственост по чл. 53 ЗКИР, за установяване правото на собственост към момента на одобряване на КК – 2008 г.; 2. заплащането на данъците за имота и инцидентно влизане в него представлява ли отблъскване на владението, осъществявано от праводателите на касатора; 3. представлява ли апортирането на имота в капитала на дружество годно правно основание по смисъла на чл. 79, ал. 2 ЗС при позоваване на кратката придобивна давност; 4. налице ли са реституционните предпоставки по чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ ако имотът след национализирането и преди реституирането му е застроен и не съществува реално в размерите, в които е бил преди национализацията. Ответниците по касация в писмен отговор поддържат, че не е налице основание за допускане касационна проверка на въззивното решение по релевираните въпроси, а по същество намират касационната жалба е неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима. При проверка по допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд на РБ, І г. о. намери следното: Срещу касаторът е предявен от В. С., М. С., Х. С., Б. С., Й. К., Б. С., Л. Б., Л. Д., П. Н., И. К., Л. П., В. Т., М. Ц. и С. Р. установителен иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР за установяване че в кадастралната карта и кадастралния план на [населено място], одобрени през 2008 г. е допусната грешка поради незаснемане на реституираният им имот пл. № 160 в п-л І-консервен комбинат (КК) Бригада, по плана на [населено място] от 1995 г., за който с изработения РП е бил отреден парцел, а сега УПИ ХІІ-160, в кв. 13. За да уважи иска съдът е приел за установено от фактическа страна, че ищците са наследници на съдружниците в [фирма], [населено място], което е основано 1941 г. от Х. С., С., С., Д. Ц. и Д. Н.. При учредяването му Х. С. е внесъл в капитала на дружеството недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 5200 кв. м. и сграда с предназначение воденица, построена на площ от 250 кв. м. Дружеството е национализирано на основание ЗНЧИМП от 1947 г. Имуществото му е предоставено е за ползване на държавно предприятие Бригада, [населено място]. В съставения през 1951 г. акт за държавна собственост е посочено, че в имота е имало сгради: - мелница на площ от 286 кв. м., сушилня на 62 кв. м.; склад с преработвателно помещения и сушилня на площ от 476 кв. м. и будка на 6 кв. м.. След влизане в сила на ЗВСОНИ със заповед на кмета на [община] №362 от 22.04.1994 г., поправена със заповед № 1178 от 15.12.1994 г., е разпоредено отписването от актовете за държавна собственост на дворно място с площ от 2074 кв. м. и реално съществуващата сграда склад на 476 кв. м. Възстановеният имот е бил нанесен в кадастъра като имот пл. № 160 в парцел І - КК Бригада, в кв. 4 по плана на промишлена зона (ПЗ) „Север” на [населено място]. По данни от приетата техническа експертиза (л. 388) за имотът е бил отреден парцел ХІІ-160, в кв. 13. Ищците са се снабдили с констативен нот. акт № 34, т. ІV, по н. д. № 1504/1995 г. за собственост на реституирания имот. Нова кадастрална карта и регистър за населеното място са били одобрени през 2004 г., и изменени през 2008 г., като реституираният имот не е бил нанесен. Това е обусловило правния интерес от предявения установителен иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИ за установяване непълнота в кадастралния план. В петитума на исковата молба е направено искане ищците да бъдат признати за собственици на имота както към 2008 г., така и към предявяване на иска. По отношение на касатора е установено, че е учреден през 2002 г. Един от акционерите в дружеството е [фирма], [населено място], а преди промяната на името му – [фирма], [населено място], учредено с държавно имущество, в каквото е била преобразувана през 1992 г. ДФ „Бригада”, [населено място] с имуществото й по баланса към 1991 г. [фирма] като акционер в [фирма], [населено място] е внесъл непарична вноска. Апортирал е недвижими имущества, между които е и УПИ ХІ-21, в кв. 13 по плана на [населено място] от 1998 г. С техническа и икономическа експертизи е установено, че в меморандума, изготвен при приватизацията на дружеството, спорния имот е бил заведен в дебитните сметки 201 – земя и 203- сгради. При проверка по счетоводните документи, съхранявани при касатора и от представения меморандум за [фирма], съставен през м. май 1998 г. и представен в Агенцията по приватизация, е установено направено записване, че теренът на УПИ ХІ-21 се с стои от „две части” – терен с уредена собственост за площ от 83 194 кв. м., а останалата част е с неуредена собственост. Към меморандума е представена и скица, в която е отразен терена с доказано право на собственост и по тези документи е извършена приватизацията. В представената скица е отразен и реституирания на ищците имот, за който с плана от 1998 г. е бил отреден УПИ ІІ-160. От ката установените факти съдът е направил извод, че реституираният имот не е бил част от приватизираното имущество. Също така не е бил и апортиран в капитала на ответника при учредяването му. Приватизацията следва по време реституцията, поради което не е било налице основание за спазване разпоредбата на § 6 ПЗР на ЗППДОП. Реституираният имот е бил нанесен в кадастралния план през 1995 г. и ищците са се снабдили с конст. нот. Акт за собственост върху него на основание чл. 9 ЗВСОНИ. Влезли са във владение на имота и със съгласието на управителя на [фирма] са предприели действия за поставяне на ограда (в този смисъл са събраните гласни доказателства). Постигнали са споразумение дружеството да ползва имота им в продължение на две години. Имотът не е бил част от имуществото на приватизираното дружество, тъй като по данни от действалите кадастрален и регулационен план той е бил със статут на самостоятелен урегулиран имот УПИ ІІ-160, поради което и извън границите на УПИ ХІ-21 в кв. 13. на Същото основание не е и част от апортирания в капитала на ответника имота. При правилно прилагане на ЗВСОНИ е направен извод, че след като една от национализираните сгради съществува реално, то това е основание да бъде реституирана както и част от терена, върху който е построена и който не е необходим за обслужване на новопостроените сгради. Пристрояването на национализираната сграда, не е основание да се приеме, че в резултат на това тя е загубила самостоятелния си статут. С техническа експертиза е установено, че пристроеното има самостоятелен статут, т. е. представлява отделна сграда, което не се променя от факта, че двете имат общ покрив (л. 388-393 по гр. д. № 1900/2011 г.). При наличие на предпоставките за реституция по чл. 2, ал. 1 и 3 ЗВСОНИ съдът е направил извод, че ищците като наследници на съдружниците на национализираното дружество, се легитимират като собственици на имота, предмет на иска. Пропускът да бъде нанесен в одобрения през 2004 г. и изменен през 2008 г. КК и КР съставлява непълнота, поради което предявеният установителен иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР е основателен. Намерил е за неоснователен доводът за придобиване на имота на основание недобросъвестно владение, по съображения, че касаторът не е доказал праводателят му да е установил владение върху спорния имот с намерение да го придобие за себе си и да е противопоставил това владение на собственика. Недопускането на ищците до имота и демонстриране, че той се владее за касатора, ответник по иска, е започнало през 2006 г., когато той е отказал да се проведе процедура по отстраняване непълнотата на КК от 2008 г. с нанасяне на реституирания им имота в нея. Доводът за придобиване на имота на основание кратката придобивна давност също е приет за неоснователен с аргумент, че имотът не е бил предмет на направената апортна вноска през 2002 г., тъй като спорният имот не е бил част от апортирания УПИ ХІ-21 и не е било налице годно правно основание, на което да е осъществявано владението. По изготвената скица, приложена при извършване на апорта, спорният имот е бил отразен като самостоятелен имот – УПИ ІІ-160. Налице е основание за допускане касационна проверка по поставения в т. 1. 1. от изложението процесуален въпрос, допустимо ли е решението в частта, с която съдът, определяйки правната квалификация на предявените искове като такива по иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, е постановил в диспозитива на решението, че ищците са собственици на имота и към момента на предявяване на иска, без да е излагал мотиви в решението, от което да се установи че е формирал воля и по установителени искове по чл. 124, ал.1 ГПК. В мотивите на решението първоинстанционния съд е приел, че е сезиран със субективно съединени искове по чл. 53, ал. 2 ЗКИР. В диспозитива на решението се е произнесъл и по субективно съединени искове по чл. 124, ал.1 ГПК, по които не е излагал мотиви относно установените по делото факти и какви правни изводи формира въз основа на тях. Това е основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационна проверка по допустимостта на решението в тази част. Процесуалният въпрос по т. 1. 2. в изложението е разрешен от съда в съответствие със задължителната практика, която приема, че провеждането на административна процедура за отстраняване на грешка в кадастралния план не е процесуална предпоставка за предявяване на установителния иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР. В този смисъл е налице задължителна практика на ВКС – решения по чл. 290 ГПК, която се споделя от настоящия състав (решение № 15 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 3499/08 г. на ВКС, II г.о., решение № 776/15.11.2010 г. по гр. д. № 982/09 г. на I г. о. на ВКС и решение № 495/30.07.2012 г. по гр. Д. № 494/2010 г. на І г. о. На ВКС). Въпросът не обуславя основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не обуславя общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК формулираното в т. 3 на изложението. То съставлява твърдение за неправилно прилагане на материалния закон в частта за института на придобивната давност, което е касационно основание по чл. 281 ГПК. Това твърдение не представлява изведен разрешен от съда материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, който да е обосновал решаващите му изводи. Позоваването на недобросъвестното давностно владение съдът е намерил за неоснователно, с доводите, че имотът е владян от ищците до 2000 г., праводателят на касатора не е отричал правата им на собственост върху спорния имот на основание реституция. След тази дата до 2006 г. не се установява праводателят на касатора и самия касатор да са установили владение върху имота с намерение да придобият правото на собственост върху него, което да са обективирали и противопоставили на собствениците. Съдът е приел, че не е доказано да са се осъществили елементите от фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС – обективен и субективен, поради което касаторът не е станал носител на правото на собственост върху имота на това оригинерно придобивно основание. Достигнал е до извода, че позоваването на кратката придобивна давност също е неоснователно, тъй като придобивното правно основание – апорт, не е имало за предмет спорния имот. Предмет на апорта е бил УПИ ХІ-21 в кв. 13 по плана от 1998 г., който имот не е включвал спорния имот. Последният е бил със статут на самостоятелен УПИ ІІ-160 от 1995 г., когато с него е бил попълнен кадастралния план, а с изменение на регулационния за него е бил отреден парцел. Факт, който се установява с издадените скици приложени и към меморандума, съставен за нуждите на приватизацията. Решаващият извод на съда е формиран не въз основа на това дали апортът е годно правно основание по смисъл на чл. 790, ал. 2 ЗС, а от това, че спорният имот не е бил предмет на апорта. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.