Определение № 5063 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1567/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Р. М. Л., М. Г. Л. и С. Г. Л., чрез адвокат А. Д., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив №206/01.12.2025 г., поправено с решение №211/04.12.2025 г. по в.гр.д. №513/2025 г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на решението, а в условие на евентуалност за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът М. Г. Л. с писмен отговор, чрез адвокат С. А., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице предвидените в ГПК основания за допускане на касационното обжалване, тъй като част от поставените въпроси са неотносими към мотивите на въззивния съд и предмета на производството, а въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив, постановил друго, с което прогласил недействителността на сключения с нотариален акт №, т., нот. д. № г. на нотариус Н. Б. договор за покупко-продажба, с който Г. С. Л. и Р. М. Л. продали при равни квоти на С. Г. Л. и М. Г. Л. собствения си недвижим имот, придобит в СИО, представляващ: дворно място, находящо се в [населено място], [улица] площ от 325 кв. м., съставляващо УПИ IV -.., ведно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда с площ от 75 кв.м. и всички подобрения, за сумата от 14 000 лв., като привиден на основание чл. 26, ал. 2, вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Признал за установено по предявения иск от М. Г. Л. срещу Р. М. Л., С. Г. Л. и М. Г. Л., че сключеният с нотариален акт №, т., нот. д. № г. на нотариус Н. Б. договор за покупко-продажба, ПРИКРИВА договор за дарение. За да постанови този резултат, въззивният съд приел за установено, че ищецът М. Г. Л., [дата на раждане] бил син на Г. С. Л., починал на г., от връзката му с Д. Т. П.. Констатирал, че Г. С. Л. бил съпруг на Р. М. Л., от чийто брак били родени ответниците С. Г. Л. и М. Г. Л.. Съдът посочил, че с договора за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №, т., нот. д. № г., Г. С. Л., лично и като пълномощник на съпругата си Р. М. Л., прехвърлили на С. Г. Л. и М. Г. Л. правото на собственост върху придобития от тях в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот – дворно място, находящо се в [населено място] с площ от 325 кв. м., съставляващо УПИ IV –, ведно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда с площ от 75 кв.м и всички подобрения, като продавачите запазили правото на ползване на имота до края на живота им. В договора било отбелязано, че прехвърлителите получили продажната цена от 14 000 лв. преди сключването му. Въззивният съд приел, че показанията на допуснатите по делото свидетели за установяване на симулацията в изявленията на страните по оспорената сделка са допустими, тъй като ищецът по делото бил наследник на прехвърлителя Г. С. Л. и по отношение на него било неприложимо ограничението по чл.165, ал.2, изр.1 ГПК. При преценка на същите, съдът кредитирал показанията на А. Т., Т. К., Й. Д., Д. П. (по реда на чл.172 ГПК, като майка на ищеца), както и на Т. К.. Приел за установено, че ищецът М. Л. бил роден от извънбрачната връзка на прехвърлителя Г. С. Л. със свидетелката Д. П.. Констатирал, че след неговото раждане отношенията между родителите му се влошили поради отказа на бащата да го припознае, което довело до окончателната им раздяла през 2000 г. Приел, че свидетелката Д. П. завела дело за установяване бащинството на Г. С. Л., което приключило с уважаване на иска и осъждането на Г. Л. да заплаща месечна издръжка в полза на детето М.. Отказът за изпълнение на решението на съда принудил Д. П. (майка на ищеца) да поиска принудителното му изпълнение през 2023 г. Съдът установил още, че съпругата на Г. Л. – Р. М. Л. през г., заедно с детето М. Л., се установила да живее постоянно в И. при по-големия им син – С. Л.. Отношенията между съпрузите се обтегнали, след като Р. Л. научила за извънбрачното дете на съпруга си, но не прекратили сключения помежду им граждански брак. Съдът приел още, че Р. Л. не приела детето на съпруга си М. Г. Л. като част от семейството и не искала то да получи дял от наследството на своя баща. Кредитирал показанията на свидетелката Д. П., съвпадащи с тези на свидетелката Й. Д., относно обтегнатите отношения между Д. и Г., който й казал, че тя и детето ще бъдат наказани, както и за изразеното от последния съжаление пред свид. Д., че ощетил сина си М., тъй като синовете му от Р. Л. не му помагали. Въззивния съд установил противоречие в показанията на свидетелите относно причините за процесната продажбата и нуждата на прехвърлителя Г. Л. от пари. Отбелязал, че според свидетелката Й. Д. Г. нямал финансови проблеми, тъй като работил до последните си дни, в който смисъл били и показанията на свидетелката Д. П.. В противовес със същите били показанията на А. Т., според които Г. имал нужда от средства, за да започне бизнес и да заплаща издръжката, за която бил осъден, поради което вземал заеми. При преценка на показанията, съдът кредитирал тези на свидетеля А. Т., тъй като съответствали на представения по делото договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт №, т., д. № г., с който на г., няколко месеца преди процесната сделка, Г. С. Л. и Р. М. Л. продали притежавано от тях жилище в [населено място]. Направил извод, че след тази продажба прехвърлителят Г. Л. нямал финансови проблеми, поради което същите не са били мотив за сключване на процесния договор. По отношение подбудите на майката Р. Л. за извършеното разпореждане, съдът приел, че местоживеенето й в И., заедно със синовете си (купувачи) и добрите им отношения, изключвало намерението й за продажба на притежаваната от нея идеална част от процесния имот. Допълителен аргумент в тази посока съдът намерил и в запазеното в полза на продавачите право на ползване върху имота, което било пречка за използването му от приобретателите до смъртта на родителите им и или поне до смъртта на техния баща. В допълнение към изложеното, съдът отбелязал и обстоятелството, че според записванията в нотариалния акт, при изповядване на процесната сделка присъствал лично единствено Г. Л., а останалите страни (неговата съпругата Р. Л. и синовете му С. Л. и М. Л.) се представлявали от пълномощник, тъй като по това време били в И.. Посоченото обстоятелство, заедно с това, че необходимите за сключване на сделката декларации и пълномощни били нотариално заверени в консулството на България в И., обосновали извода на съда, че по делото не било установено кога купувачите С. Л. и М. Л. са били в България преди сключване на сделката, за да заплатят продажната цена на имота. Заключил, че това обстоятелство разколебавало в значителна степен отразеното в нотариалния акт плащане на цената преди подписване на договора, при липса на доказателства за плащането й по банков път и съответствало на изразеното от Г. пред свид. Д. съжаление за ощетяването на най-малкия му син – М. Л.. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че отразеното в нотариалния акт удостоверително изявление за плащане на продажната цена преди подписване на договора било опровергано. Приел, че същото имало за цел да прикрие действителната воля на страните за безвъзмездно прехвърляне на собствеността. Отбелязал, че представената по делото разписка от 15.01.2025 г., според която ответницата Р. М. Л. получила от своите синове/купувачи нейната част от цената в размер на 7000 лв., не била достатъчна за опровергаване на направения извод, тъй като била съставена след образуване на делото и удостоверявала изгодни за издателя й факти. В заключение съдът приел, че действителната воля на страните по атакуваната сделка била за сключване на договор за дарение, което съглашение било прикрито с уговорка за плащане на продажна цена. Изложил, че страните по сделката имали интерес от увреждане на правата на ищеца с прикриване на действително постигнатото между тях съглашение за дарение с външно обективираната воля за сключване на договор за покупко-продажба, за да му попречат да получи част от процесния имот съгласно чл.29, ал. 3 ЗН. Тези съображения обосновали крайния извод на съда за основателност на предявените искове за прогласяване нищожността на привидната сделка (договор за покупко-продажба) и за разкриване на прикритата сделка (договор за дарение). Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: В хипотезата на чл.280, ал.1 т.1 и т.3 от ГПК: 1/ Следва ли да се счита, че когато има запазване на право на ползване и доказване на симулативност на плащането, т.е. изпълнението на задължението за плащане по покупко-продажба, но не и на симулативност на уговорката за запазено право на ползване, от това следва че е осъществено пълно и главно доказване на дарението и това достатъчно ли е да докаже елементите и основанието на дарението; 2/Индицира ли за друг договор, в т.ч. за гледане и/или издръжка, когато има запазено право на ползване от продавачите, единият от които е наследодател на ищеца, като не е доказан никак един дарствен акт в полза на купувачите по сделката; 3/Представлява ли непроизнасяне по императивна правна норма – липсата на диспозитив по чл.17 от ЗЗД относно разкриване изцяло на симулацията, при положение че съдът не се е произнесъл относно целия предмет на договора за покупко-продажба, в частта за запазване правото на ползване, както и при липса на петитум в исковата молба за прогласяване нищожност на явния договор в неговата цялост; 4/Липсва ли абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск по чл.26 от ЗЗД във вр. с чл.17 от ЗЗД, при положение че в обстоятелствената част на исковата молба, а и в петитума на исковата молба липсва искане за произнасяне по всички съществени елементи на явния договор, в т.ч. по отношение на всички вещни права, предмет на прехвърляне, респ. запазване на същия, в т.ч. правото на собственост и право на ползване; 5/ Налице ли е редовна искова молба, когато липсва искане за произнасяне по целия предмет на явното съглашение, както и по целия предмет на прикритото съглашение, съответно относно валидността на всички съществени елементи на същите, отнасящи се до притежание на вещни права. Навеждат доводи за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №3/15.03.2016 г. по гр.д. №2526/2015 г. на ІІІ г.о.; решение №65/30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г. на ІІ т.о.; определение №674/14.09.2022 г. по гр.д. № 88/2022 г.; решение №452/25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г. на ІV г.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 касаторите са поставили и следния правен въпрос: „Налице ли е правен интерес и допустим ли е иск с правно основание чл.26, ал.2 от ЗЗД вр. чл.17, ал.2 от ЗЗД за недействителен като привиден договор за покупко-продажба и признаване за установено, че сключеният договор за покупко-продажба прикрива договор за дарение от лице – ищец против ответник, който ответник не е наследодател на ищеца, а е съпруг на наследодателя на ищеца, тъй като ищецът е дете на съпруга на ответника, от друга майка, предвид на обстоятелството, че спрямо такъв ответник, лицето – ищец не разполага с право на иск за възстановяване на запазената част и допълване на размера на запазената си част, предвиден в ЗН, тъй като не е негов наследник (чл.28-30 от ЗН), когато ответникът се явява продавач на имот заедно с наследодателя на ищеца по сделка покупко-продажба, който имот е бил в режим на съпружеска имуществена общност (и като такава тя е бездялова) и към датата на сделката, която се атакува в момента с посочения иск, съпружеската имуществена общност между съпрузите не е била прекратена“. Направили са искане за допускане на касациионното обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване за проверка евентуалната недопустимост на въззивното решение постановено по предмет извън обема на притежаваното от ищеца субективно материално право, с оглед приложението на чл. 26, ал.2 от ГПК. Поставените от касаторите въпроси, ще бъдат разгледани по същество, според произнасянето на съда и въведените касационни оплаквания. Жалбоподателите Р. М. Л., М. Г. Л. и С. Г. Л. следва да представят доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размери, както следва: от 70,33 евро за Р. М. Л. и от по 14, 07 евро за М. Г. Л. и С. Г. Л.. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,