Определение № 50105 от 15.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2924/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 9976/05.05.2022 г. на Б. И. М., подадена чрез адвокат М. С., срещу въззивно решение № 453/31.03.2022 г. по в. гр. д. № 3735/2021 г. на Апелативен съд - София в частта, с която ответникът Б. И. М. е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на ищеца П. В. И. сумата в размер на още 12 000 лева към първоначално присъдната с първоинстанционното решение сума от 8000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В останалата част въззивното решение не е обжалвано, поради което е влязло в сила. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли направено валидно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато то е направено с писмена молба в първото по делото открито съдебно заседание след изтичане на срока за отговор на исковата молба и когато все още няма ясно знание за действията по съпричиняване на пострадалото лице, за които могат да бъдат представени доказателства; 2. До кой момент в първоинстанционното производство може да бъде направено валидно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съобразено с изискванията на чл. 147 ГПК; 3. Съдът, постановявайки своето решение като уважава изключително завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди, без да уважава направеното възражение за съпричиняване и намаляване съразмерно на участието на пострадалия в инцидента присъденото обезщетение, не създава ли предпоставка за неоснователно обогатяване на ищеца от една страна и за допускане на несъразмерност между вреда и обезвреда, от друга страна. Твърди се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 98/29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, I т.о. и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Ответникът по касация П. В. И., чрез процесуалния представител адвокат К. П., е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на сторените по делото разноски. Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 264091/21.06.2021 г. по гр. д. № 13954/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която искът на П. В. И. против Б. И. М. по чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за сумата над 8 000 лева до 20 000 лева. Постановено е друго, с което Б. И. М. е осъден да заплати на П. В. И. 12 000 лева допълнително към вече присъдените от Софийски градски съд 8000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нанесени от Б. М. на П. И. удари с глава и ръка по лицето на 15.06.2016 г., ведно със законната лихва върху присъдената сума от 15.06.2016 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Решението е потвърдено в останалата обжалвана част. Въззивният съд е съобразил влязлата в сила осъдителна присъда по н.о.х.д. № 659/2017 г. по описа на Софийски районен съд, с която Б. И. М. е признат за виновен за това, че на 15.06.2016 г., около 17:40 ч. в [населено място], в.з. „Д.“, чрез нанасяне на удари с глава и ръка в областта на лицето, причинил две средни телесни повреди на П. В. И., изразяващи се в счупване на горната челюст, което е довело до трайно /за срок от 30 дни/ затруднение на дъвченето и говореното, както и черепно- мозъчна травма, довела до намаление на слуха от 40-60 децибела за високите честоти на лявото ухо, представляващо постоянно разстройство на здравето неопасно за живота, както и чрез нанасяне на удари в областта на лицето е причинил лека телесна повреда на В. П. И., като деянията са извършени при превишаване пределите на неизбежна отбрана - престъпление по чл. 132, ал. 2, вр. с, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 129, ал. 2, вр. с, ал. 1 и чл. 130 НК. Ищецът претендира обезщетение от същото деяние, вкл.за болки и страдания от посочените в присъдата травми, поради което въззивният съд е приел, че е обвързан от присъдата и следва да приеме за установено, че на 16.06.2016 г., В. П. И., син на ищеца, пресичал улицата пред дома си с куфар с инструменти в едната ръка и тръба за смяна на гуми - в другата, когато се задал джип с висока скорост, от който щял да бъде блъснат, но в последния момент успял да го избегне и направил забележка на шофьора да кара по-внимателно. Съгласно мотивите на присъдата В. И. е започнал физическата саморазправа, а водачът на автомобила - Б. М. му е отвърнал, след което се е намесил и П. И.. М. нанесъл поредица от удари в областта на цялото тяло и главата на В. П. И.. Тогава бащата на последния дошъл да му се притече на помощ и се опитал да ги разтърве, като застанал зад Б. М.. Последният го ударил с тила си в главата, в областта на скулата и челото, няколко пъти, след което се обърнал и му нанесъл удар с ръка. След прием в УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов" ЕАД П. И. е прегледан от различни специалисти, които установили, че пациентът е в съзнание и адекватен, оплаква се от главоболие и гадене и е повърнал двукратно. Вписано е заключение за наличие на комоцио церебри (мозъчно сътресение). Установен е оток и кръвонасядане по клепачите на ляво око и кръвоизлив в ляво око. Ищецът е постъпил в УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов" ЕАД на 16.06.2016 г., като му е извършено оперативно лечение на фрактура на зигоматична кост в ляво, и е изписан на 20.06.2016 г. за домашно лечение с обезболяващи. Съгласно епикриза, издадена от УМБАЛ "Св. Иван Рилски" ЕАД на 04.10.2016 г., ищецът е постъпил в УМБАЛ "Св. Иван Рилски" ЕАД по спешност, с оплаквания за бурен световъртеж, чувство на потъване, повръщане, сърцебиене, загуба на равновесие, както и че съобщава за леко намален слух на двете уши по-силно в ляво, като след проведена диагностика и лечение е изписан с диагноза лабиринтна дисфункция-левостранна хипофункция в стадий на субкомпенсация. Според изготвената по делото съдебно-медицинска експертиза, от травмата в областта на лявата ябълчна кост ищецът е претърпял болки, страдания и затруднения в храненето за период от около един месец, като в следствие проведеното лечение е възстановена симетрията на лицето, а хематомите са отзвучали за 15-20 дни, като общият възстановителен процес е до 3 месеца, като е налице пълно оздравяване. При ищеца за първи път е констатирано намаление на слуха със загуба ЛУ 40 ДБ за ДУ - 26 ДБ на 06.10.2016 г., като такова намаление на слуха се води възрастово намаление и се счита за социално адекватен слух. Поставената диагноза - лабиринтна дисфункция левостранна хипофункция в стадий на субкомпенсация, представлява увреждане на вестибуларния анализатор и е последица от настъпилата при деликта черепно-мозъчна травма. Това заболяване е с хронично-рецидивиращ ход и може да се лекува с медикаменти и вестибуларна рехабилитация. Преживяното от ищеца при процесния деликт е имало психотравмиращ характер до степен на остра стресова реакция, като след нейното отзвучаване са налице симптоми на посттравматичен стрес. Присъдата има обвързващо гражданския съд значение относно посочените вреди като съставомерен резултат. От приложената по делото медицинската документация се установяват и други вреди вследствие нанесените удари, а именно оток и кръвонасядане по клепачите на лявото око и кръвоизлив в същото око, както и мозъчно сътресение. По делото се установяват и търпените от ищеца болки и страдания - по-силни болки за около месец, затруднение в говора и дъвченето за повече от месец, главоболие и световъртеж в рамките на този месец, нужда от чужда помощ за поне месец, състояние на посттравматичен стрес влошен сън, напрежение, страх от друг инцидент за себе си и за близките на ищеца. Пълното възстановяване на ищеца е продължило около четири месеца, като същият е напълно възстановен, а остатъчното намаление на слуха на лявото ухо е в рамките на социално приемливия слух за възрастта. Предвид настъпилите увреждания и последиците от тях, възрастта на пострадалия към 2016 г. - 69 години, и икономическите условия в страната към 2016 г., въззивният съд е приел, че сумата от 20 000 лева представлява справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Посочил е, че неправилно първоинстанционният съд е разгледал възражение за съпричиняване, тъй като такова не е било своевременно въведено в процеса. Същото не е направено в срока за отговор на исковата молба, като в случая не са налице предпоставките по чл. 147 ГПК. Този извод не се променя от обстоятелството, че престъплението, за което Б. М. е признат за виновен - по чл. 132, ал. 2, вр. с, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 129, ал. 2, вр. с, ал. 1 и чл. 130 НК, включва в състава си поведението и на пострадалия П. И.. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия и втория въпрос от изложението - относно възможността да бъде направено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД след изтичане на срока за отговор на исковата молба. В случая въззивното решение не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС, съгласно която надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението. В този смисъл са и изложените от въззивния съд мотиви, съгласно които ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК /до 12.07.2017г./. Възражение за съпричиняване е направил едва в съдебното заседание на 22.10.2019 г. /което не е първото заседание/, без в случая да са налице предпоставките по чл. 147 ГПК. До приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно, както и да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях. Възражението за съпричиняване в случая е преклудирано и след като не е надлежно въведено в процеса, съдът служебно не може да вземе предвид наличието на принос, установим с присъдата. Следва да се посочи, че решенията на ВКС, на които се позовава касаторът, се отнасят за процесуалната възможност страната да релевира възражение за съпричиняване по реда на чл.147, ал.1 ГПК до края на съдебното дирене в първоинстанционното производство, след като твърди факти и обстоятелства, които не е могла да узнае и на които основава възражението. В случая въззивният съд приел,че не са налице такива обстоятелства, тъй като ответникът е участник в инцидента, а присъдата, на която основава възражението, има доказателствено значение. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по третия въпрос. Същият съдържа касационни оплаквания във връзка с правилността на въззивното решение в частта, с която определено обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД, който според касатора се явява изключително завишен, след като не е уважено направеното от последния възражение за съпричиняване. Въззивният съд е приел за преклудирано възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД. Определеното от него обезщетение за неимуществени вреди е съобразено с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и с постановките на ППВС 4/1968г. и практиката на ВКС. Преценени са всички конкретно установени факти и обстоятелства: характерът и начинът на увреждане, обстоятелствата, при които е извършено, здравословното състояние на пострадалия, претърпените от него болки и страдания, период на лечение и др. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода на делото Б. И. М. следва да заплати в полза на П. В. И. сумата 1500 лева – разноски по делото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.