Определение № 60354 от 04.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1126/2020 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от “АЕРОПАК ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД, чрез адв. Ю. Н., срещу определение № 69/09.01.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 6203/2019 г. от Софийски апелативен съд. С него е потвърдено определение на Софийски градски съд, с което исковата молба е върната поради неотстраняване на нередовностите й, като делото е прекратено. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Насрещната страна – Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез юрисконсулт В. Б., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В евентуалност развива съображения за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира разноски за инстанцията. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимно лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил определението на първостепенния Софийски градски съд, върнал исковата молба на “АЕРОПАК ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД, като приел, че ответник по същата е Държавата, представлявана от министъра на финансите. Приел за установено, че с исковата молба се претендира обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 700 000 лева и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 300 000 лева, претърпени от дружеството, вследствие незаконосъобразно действие и бездействие на държавата, нейни институции и тяхната администрация. Ищецът е поддържал, че са извършени противоправни деяния от състави на СРС и СГС във връзка с конкретни дела - гр. д № № 18325/2013 г., 18326/2013 г., 18327/2013 г. на СРС; гр. д. № 3871/2014 г., СГС, I-16 с-в.; ч.гр. д. 8434/2016 г., СГС, ЧЖ, VI с-в. и ч.гр. д. № 11938/2016 г., както и нарушения, извършени от ЧСИ У. Д. по изп. дело № 20138580401150. Въведена е и претенция за неимуществени вреди, изразяващи се в уронен авторитет на дружеството, невъзможност да упражнява дейност в продължение на години и загуба на клиенти, както и негативни преживявания на собствениците на капитала на дружеството. Съдът приел, че ищецът основавал исковата си претенция и на твърдени нарушения на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и чл. 13 ЕКПЧ. По исковата претенция са налице и твърдения за настъпили вреди в резултат наличието на разпоредбите на чл. 417 и чл. 47 ГПК. Твърди се, че със същите се обезпечава интереса на едни частно-правни субекти, за сметка на други и така се нарушава правото на Общността. Съдът установил, че с указания от 28.02.2018 г., 02.08.2018 г., 15.11.2018 г., 11.02.2019 г. и 31.05.2019 г. първоинстанционния съд е дал възможност на ищеца да уточни и конкретизира исковата си претенция, като е изискано да се посочи дали исковете се основават само на съществуващата законодателна уредба, или се твърди незаконосъобразно действие или бездействие на съд, като се посочи какви са твърдените вреди за всяко от основанията, вкл. каква част от 5 700 000 лв. са претърпени загуби, пропуснати ползи, респ. в какво се изразяват те, да се посочи в какво се изразяват щетите, дали се претендират вреди от забавено правосъдие и по кое дело, кой е сочения ответник. Първоинстанционният съд е дал указания за внасяне на такса от 4 % по иска, свързан с дейността на НС и 10 лв. по иска, касаещ забавеното правосъдие. Указано е да се прецизира иска и като се заяви дали ответниците са няколко, като при това положение се уточни дали са твърди разделност, съответно солидарност, размер на претенциите спрямо всеки от тях и пр. Въззивният съд приел, че ищецът не е внесъл в срок необходимата яснота в предявената искова претенция. Приел, въз основа на изложеното в исковата молба и молбите в изпълнение на дадени указания, че една част от претенциите на ищеца подлежат на разглеждане по реда на ЗОДОВ, а друга част – по реда на чл. 49 ЗЗД. Приел, че дадените от ищеца пояснения в изпълнение на указанията по отстраняване на нередовности на исковата молба са вътрешно противоречиви – в частната жалба срещу първоинстанционното определение се сочат като ответници СРС, СГС, НС, докато исковата молба е насочена срещу Държавата. Съдът приел още, че част от претенцията се явява искане за обезщетение за вреди от незаконосъобразност на влезли в сила актове на съдилищата. Приел, че при така заявена искова претенция не може да се прецени от съда от кой от ответниците какво обезщетение се претендира, на какво основание, в какво съотношение. Приел, че за съда е невъзможно да определи вида на производството, по което ще се разглежда всяка от претенциите и дължимата за всяко производство държавна такса. Като установил, че дадените от първоинстанционния съд указания за отстраняване на нередовности на исковата молба не са изпълнени в срок, потвърдил определението на първостепенния съд за връщане на исковата молба. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Поставил е следните въпроси относно процесуалния ред и ответниците по предявените от него искове - по кой приложим закон следва да бъде процедирана искова молба по граждански искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, съответно по кой ред, определящ и държавната такса по исковата молба, следва да бъде разгледана нейната допустимост – по реда на чл. 49 ЗЗД, по реда на чл. 4/чл. 2в ЗОДОВ или, при непълно или спорно законодателство – от съдиите, тълкувайки и прилагайки директно принципите на ЕС – на равностойност (еднакво благоприятни условия за поправяне на вредите с тези по други искове) и ефективност (получаване на обезщетение да не практически невъзможно или прекомерно трудно), заложените в ЕКПЧ принципи и действащите в ЕС регламенти; кое е юридическото лице – ответник по гражданско дело по реда на чл. 2 в ЗОДОВ, предвид, че съгласно чл. 31 ГПК Държавата се представлява от Министъра на финансите – дали ответник е Министерство на финансите, Министерство на правосъдието или всеки един районен, градски, окръжен и върховен съд – юридическо лице, като се съобрази, че страна в последващ иска по ЗОДОВ процес пред съдилища на ЕС е отново Държавата, представлявана от неин принципал, т.е следва да има идентичност между ответниците по тези искове, като същото следва да се отнася и по отношение цената на иска, която не следва да бъде раздробена на отделни части спрямо различни обстоятелства, събития, актове и юридически лица, каквито разпореждания за допустимост на исковете се правят от съдилищата; ако държавата, в лицето на Министерство на финансите е надлежен ответник по иск с правно основание чл. 2 в ЗОДОВ, по какъв начин следва щети, понесени в резултат на вредоносни действия на конкретни актове на конкретни съдилища и Народното събрание да се считат за причинени от Министерството на финансите, като ответник по искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС; кое е юридическото лице – ответник по гражданско дело по реда на чл. 49 ЗЗД, предвид, че съгласно чл. 31 ГПК Държавата се представлява от Министъра на финансите – дали ответник е Министерство на финансите, Министерство на правосъдието или всеки един районен, градски, окръжен и върховен съд – юридическо лице, като се съобрази, че страна в последващ иска по ЗОДОВ процес пред съдилища на ЕС е отново Държавата, представлявана от неин принципал, т.е следва да има идентичност между ответниците по тези искове, като същото следва да се отнася и по отношение цената на иска, която не следва да бъде раздробена на отделни части спрямо различни обстоятелства, събития, актове и юридически лица, каквито разпореждания за допустимост на исковете се правят от съдилищата; кои са приложимите закони относно размера на държавната такса и определянето на юридическото лице – ответник като въпроси от значение за допустимостта на исковата молба по граждански дела. Поставени са и следните въпроси относно цената на иска и дължимата държавна такса – при условие, че ищецът по гражданско дело по искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС на основание чл. 4, пар. 3 ДЕС е платил държавна си такса по ЗОДОВ, отправил е до съда и особено искане за спиране на производството до приключване на дело С-571/16 Кантарев, образувано по преюдициално запитване пред СЕС, обжалваното от него определение е издадено след произнасянето на СЕС по дело С-571/16 Кантарев срещу БНБ по направено от Република България преюдициално запитване до съда по ТД 2/2015 г. ОСГТК на ВКС и Първо и Второ отделение на ВАС за процедурния ред, по който следва да бъдат гледани тези дела и по размера на дължимата по тях държавна такса, и е подал частната си касационна жалба след влизането им в сила, на 29.11.2019 г., с промени в ЗОДОВ, потвърждаващи внесения от него размер на проста държавна такса, то следва ли ВКС, по спор между ищеца и САС за недопустимост на ИМ по причина за неплатен незаконосъобразно искания от съда размер на ДТ – 4% пропорционална такса върху цената на иска в размер на 240 000 лева, да се произнесе по спора, като отмени издаденото от САС определение в частта му за недопустимост поради неплатена ДТ в размер на 4 % от иска и се съобрази с влезлите преди определението на САС препоръки на СЕС и с влезлите към момента на подаване на ЧКЖ промени в ЗОЗОВ за дължимата държавна такса по граждански искове; как и кога следва да се дефинира цената на иска по чл. 2 в ЗОДОВ – като посочени цели суми за претърпени материални щети, материални щети от пропуснати ползи и претърпени нематериални щети, при подаване на исковата молба, разбити по суми, като причинно-следствени връзки между самостоятелни юридически лица, които не са ответници по делото или – чрез съдебна експертиза, допусната по делото, която да има задачи, като установяване, при представени за това доказателства от страните по делото: размерът на претърпените материални (от пропуснати ползи) или нематериални щети, в парични единици, към всеки един конкретен орган на държавата, относно негов конкретен акт, с обяснена причинно-следствена връзка между акта и материалната щета и размер от цената на иска, отнасящ се до този съдебен акт, от всеки един ответник; доказването и приемането истинността на материални или нематериални щети предмет на едностранното производство по допустимост на исковата молба ли е или е двустранен процес при процедиране на доказателствата по самото дело; с оглед възможността за иск пред съдилищата на ЕС, последващ иска по ЗОДОВ, следва ли да има идентичност между ответника по тези искове – държавата и начина на посочване цената на иска към нея – т.е. следва ли цената да бъде раздробена на отделни части спрямо сочени други, различни ответници – юридически лица, техни актове, техни причинно-следствени връзки и обстоятелства, каквито разпореждания за допустимост на исковете се правят от съдилищата. Поставен и е въпрос - представлява ли нарушение на правото на ЕС възможността да се издаде изпълнителен лист, респ. да се пристъпи към принудително изпълнение, преди да е приключило установително исково производство за съществуване на вземането, т.е. преди същото да се станало изискуемо и ликвидно. Касаторът твърди и очевидна неправилност на обжалваното определение относно извода на въззивната инстанция, че при липса на надлежно заявени ( с ясно очертани фактически твърдения и петитум) искови претенции за съда е невъзможно да предприеме съответните действия като определи вида на производството, по което ще се разглежда всяка от претенциите, дължимата държавна такса и т.н. Поставените въпроси, обобщени и уточнение от състава на Върховния касационен съд, са за приложимия закон при искове за заплащане на обезщетение срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, по кой ред и в какъв размер е дължимата държавна такса, кой е надлежен ответник; как се индивидуализират претенциите за вреди. Въпросите са от значение за постановения резултат, като разрешението им е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което обуславя допускане на касационно обжалване. Към датата на постановяване на въззивното определение е в сила чл. 2в ЗОДОВ (обн. ДВ бр. 94/2019 г.), съгласно който исковете за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз се разглеждат от съдилищата по реда на АПК – за вреди по чл. 1, ал. 1 от закона, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и на Върховния административен съд, и по реда на Гражданския процесуален кодекс – в останалите случаи, като ответникът се определя по реда на чл. 7 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. За дължимите такси и разноски по искове за нарушение на правото на ЕС на основание чл. 4, пар. 3 ДЕС законодателят определя приложимост на чл. 9а и 10 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Отговорността за вреди е имуществена. Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред пострадалия, нито по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните предпоставки за това. В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (Нов – ДВ, бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Всъщност, когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна – в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. При действието на чл. 19 ГПК (отм.), когато в процеса участва процесуален субституент, държавата има възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез министъра на финансите. Такава възможност не е предвидена при действието на ГПК от 2008 г. Съгласно чл. 7 на Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. Съдът следи служебно за процесуална легитимация (тя се определя от твърденията на ищеца), а материалноправната установява при разглеждане на материалноправния спор, което става с решението. Когато в исковата молба има противоречия в твърденията, обуславящи претендираното и защитавано от ищеца субективно материално право и петитума, вкл. посочения ответник, тогава е налице нередовна искова молба. В този случай съдът дава конкретни указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК за отстраняване на това противоречие и насочване на иска против насрещната страна по твърдяното правоотношение. Ако съдът приеме, че насрещна страна по процесуалното правоотношение е процесуален субституент, то трябва изрично да посочи на ищеца, че искът му е насочен против носителят на материалното право, вместо срещу надлежно определен според закона субституент. Ищецът няма задължение да сочи кой е процесуалният представител на Държавата в случаите, когато е предявил иск против нея. Това е така, защото процесуалното представителство на държавата е законово определено, не зависи изобщо от това дали е посочен или не процесуалният представител в исковата молба, съответно правилно ли е определен от ищеца. Процесуалният представител също така не е самостоятелна страна в исковия процес и по никакъв начин уредбата за процесуалното представителство на държавата няма отношение към участието на коя да е страна по делото. Съгласно чл. 31 ГПК държавата се представлява от министъра на финансите, а по дела, които се отнасят до недвижими имоти – държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Изключенията са предвидени от закон. Процесуалният субституент на държавата не е неин процесуален представител по делото, а самостоятелна страна, чието процесуално представителство е според устройствените й правила. В случаите, когато се търси обезщетение за вреда, за които в исковата молба се твърди, че е причинена от деяния на различни субекти, вкл. от различни държавни органи, имащи положението на процесуален субституент на държавата, не е налице противоречие в петитум и обстоятелствена част или друга нередовност, ако искът е предявен само срещу един от посочените деликвенти, защото пострадалият има право да търси цялото обезщетение от един от причинителите. Ищецът индивидуализира предмета на иска/исковете чрез правопораждащи юридически факти, петитум и страни. При търсене на обезщетение за причинени вреди последните трябва да бъдат ясно посочени поотделно по вид и по размер, както и всяка вреда в резултат на поведението на кого е (при гаранционнообезпечителната отговорност е достатъчно твърдение, че деликтът е осъществен от субект, за който ответникът отговаря) и в какво се изразява деликтното поведение. Цената на иска/исковете (при повече от една вреда, чието парично обезщетяване се търси), трябва да се посочи от ищеца с исковата молба, а дали това е размерът, който се дължи се установява в хода на процеса, при очертан ясен предмет на спора, ако е необходимо и със съдебна експертиза. Когато вредата е причинена от повече от един субект, отговорността им по естеството си е солидарна и няма задължение за ищеца да сочи поотделно каква сума търси от всеки от солидарните длъжници. Достатъчно е да е уточнил размера на търсеното обезщетение и неговия вид. Въззивното определение е постановено в противоречие с дадените разяснения, а още и в противоречие със задължителните указанията в Тълкувателно решение № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, следва самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. Това значи, че трябва ясно да изясни предмета на произнасяне, да вземе становище по всички обстоятелства, да се обоснове ясно, пълно и точно, като извърши цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност. Разпоредбата на чл. 278, ал. 2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл. 278, ал. 4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр. второ ГПК в производството по частна жалба. В мотивите въззивният съд така и не е уточнил за кои искове е приел, че са с неясна и съответно неуточнена цена, за кои, че са с неясно, съответно неуточнено основание (като твърдения за правопроаждащи юридически факти, а не като правна квалификация, последната е задължение на съда), за кои, че са с неясен, съответно неуточнен ответник; за коя част е приел, че са за обезщетяване на вреди поради нарушение на общностното право, коя е онази „една част“, която била изначално недопустима, за претенции на обезщетение на вреди от незаконосъобразност на съдебни актове и допуснати процесуални нарушения в приключили съдебни производства. Общите мотиви за „част от исковете“, „някои от исковете“ не отговарят на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и на практика лишават странните от възможност за ефективна защита – да изложат конкретните си съображения и възражения във връзка с фактическите изводи и правни заключения на съда относно всеки от предявените искове – той редовно ли е бил предявен, по отношение на него има ли законосъобразни и точни указания по чл. 129, ал. 1 ГПК, съответно последвало ли е пълно и своевременно уточнение. По всяка отделна претенция, с която е сезиран съдът, се преценява наличието на процесуалните условия и липсата на процесуални пречки за съществуването и за надлежното упражняване правото на иск. При нередовност на исковата молба, съдът дава указание до ищеца да я отстрани. Ако нередовността касае само част от заявените искове, указанията са конкретно за съответните претенции и неизпълнението им в срок има за последица връщане на исковата молба само в частта по нередовните искове. Няма законово основание по чл. 129, ал. 2 ГПК да се върне, съответно да се прекрати образувано вече съдебно производство по надлежно предявен иск. В случая въззивният съд е прекратил производството и по отношение на претенции, за които няма мотиви, че са нередовни или недопустими поради други съображения. Възможно е, връзката между отделните искове, заявени за разглеждане в едно и също производство да е такова, че връщането на исковата молба по отношение на единия иск, да обуславя недопустимост на другите претенции /напр. връщането на исковата молба в частта й по чл. 62, ал. 2 СК за оспорване бащинството на детето от съпруга на майката прави недопустим иска по чл. 69 СК против трето лице за установяване, че е биологичния баща на същото дете/. В подобни случаи, обаче връщането и на редовно предявената искова претенция няма да е по чл. 129, ал. 2 ГПК а по чл. 130 ГПК (поради недопустимостта й). По настоящото дело не се установява подобна зависимост. Принципно невярна е и постановката, че има пречка в едно исково производство да се разгледат претенции, част от които са по ЗОДОВ, а други по ЗЗД, щом са налице предпоставките по чл. 210 ГПК за обективно съединяване на искове, съответно по чл. 215 ГПК за субективно съединяване на искове. Участието на прокурор по делата по ЗОДОВ не води на обратното заключение. В случая всички искове, които са предявени, подлежат на разглеждане по един и същи съодроизводствен ред – по общите правила на исковото производство от общите граждански съдилища. Незаконосъобразно съдът е посочил, че ищецът е бил длъжен да разграничи кои от претенциите заявява по ЗОДОВ и кои по ЗЗД, защото ищецът е този, който очертава в предмета на иска чрез фактически твърдения, петитум и страни, а съдът е този, който определя приложимото право, като квалифицира служебно, независимо от страните, претенциите, с които е сезиран. Неправилно е прието за нередовност на исковата молба наличието на твърдение, че и друг субект, извън законодателният орган и националните юрисдикции, с поведението си е допринесъл за увреждането на ищеца. Той не е длъжен да насочи исковете за обезщетение срещу всички съделиквенти, като може да търси цялото вземане само от един от съпричинителите. Отделно относно ЧСИ У. Д. твърденията са за действия във връзка с приложение на чл. 47 и чл. 417 ГПК по изп. дело № 20138580401150, като няма съображения, че съдия-изпълнителят е имал задължение и е трябвало да съобрази вместо това правото на ЕС, но не го е сторил. При така изложените съображения, обжалваното определение следва да бъде касирано и касационната инстанция да се произнесе по допустимостта на исковете и в частност относно редовността на исковата молба. Ищецът „Аеропак Инженеринг“ ООД е предявил искове срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 5 700 000 лв. и неимуществени вреди в размер на 300 000 лв. Исковата молба е подадена в Административен съд – София град, който е изпратил делото по компететнтност на СГС. В исковата молба няма изложени фактически твърдения в какво се изразяват имуществените и неимуществените вреди. Твърди се, че те са настъпили общо в резултат от действия на Народното събрание във връзка със законодателната му дейност, от Софийски районен съд и Софийски градски съд във връзка с администрирането и воденето на гр.д. № 18327/2013 г. на СРС, гр.д. № 3871/2014 г. на СГСС, ч.гр.д. № 8434/2016 г. на СГС, ч.гр.д. № 11938/2016 г. на СГС. Исковата молба действително е неподредена и с хаотично изложение, но задължение на съда е да изясни, при необходимост обобщи изложените съображения и искания и така да определи предмета на исковете, а от там да им даде правна квалификация, да прецени предявени ли са срещу надлежен ответник предвид фактическите твърдения, съответно допустими ли са, както и налице ли са нередовности по см. чл. 129, ал. 2 ГПК. Обобщени, твърденията на ищеца са за нарушения на законодателния орган, който с чл. 47 ГПК, чл. 417 ГПК нарушил чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Заповедното производство било поставено от националната правна система с приоритет, което било недопустимо съгласно европейските норми; държавата предпочела да обезпечи с предимство интереса на банките, пред други частни субекти - фирми и граждани, а съдът издавал направо заповед за изпълнение и изпълнителен лист, без да е доказана – по действителен размер ликвидност и изискуемост претенцията на ищеца – банка. Липсвала норма в ГПК, с която законодателят да е дал възможност да се обжалва отказът на съдебен изпълнител за конституиране като взискател лице, в чиято полза е сключен договор за особен залог – така е нарушен чл. 13 от ЕКПЧ. Призоваването „чрез залепване“ също не гарантирало ефективна защита в заповедното производство. Действията на съда по чл. 47 и чл. 417 ГПК били в нарушение на „правото на общността“; длъжниците били поставени в неравностойно положение, като банките имала възможност да отнеме имуществото на гражданите, без провеждане на двустранно исково производство; дори при наличие на исково производство, възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение не спирала принудителното изпълнение; нарушен бил справедливият баланс между интересите на банковата система и общите интереси на обществото, в съответствие със стандартите за защита на правата на собственост по ЕКПЧ; изпълнителното производство давало превес на заповедното производство, което е едностранно, което ставало водещо пред исковото производство, ако длъжникът, поради приложението на чл. 47 и чл. 417 ГПК пропуснел възможностите да се защити в рамките на заповедното производство; Съдилищата също така са причинили вреда на ищеца от допуснали забава при администрирането и воденето на делата. При обжалване действията на съдебния изпълнител по изпълнително дело № 1150/2013 г. пред съда, последният не е изследвал изложеното от търговското дружество в жабата, с което е нарушил чл. 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС. По конкретни дела съдилищата са действали и в противоречие с българското законодателство – СРС е нарушил закона, тъй като банката не е представила доказателства, че предявила установителен иск, но въпреки това, съдът не е отменил заповедта за изпълнение; образувани са три отделни дела по една и съща жалба; не е „прекратил“ издадената заповед за изпълнение. Съдът, като не е изследвал изложеното в жалбата на дружеството против действията на съдия – изпълнителя по изпълнително дело № 1150/2013 г., е нарушил и националното законодателство – чл. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12 и 13 ГПК. В последващи уточнителни молби, във връзка с дадени от първостепенния съд указания по чл. 129, ал. 2 ГПК, ищецът въвежда и нови твърдения за противоправни действия на държавни органи, но това е резултат на неточните и неправилни указания на първостепенния съд. Отделно, изменение и промяна на иска по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК е недопустимо. Искове за вреди, причинени на ищеца в резултат на допуснати от съдилищата нарушения на националното законодателство при администриране и разглеждане на посочените дела, са недопустими. Пороците на съдебните актове се отстраняват по реда на инстанционния контрол. Веднъж влезли в сила те не могат инцидентно да се проверяват. Недопустими са и исковете срещу СРС за допуснати нарушения на правото на ЕС. Районният съд не е последна инстанция по спора, поради което и не отговаря за вредите, причинени от националния съд от очевидно нарушение на приложимото право на ЕС ( в този см. и решение от 9 септември 2015 г., Ferreira da Silva e Brito и др., C-160/14, EU:C:2015:565, т. 47; решение от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 20). По отношение на исковете в посочената част, като краен резултат, въззивното определение е правилно. Първостепенният съд е следвало още с постъпване на исковата молба да прекрати в тази част производството по делото, а не да го оставя без движение. Без значение е дали в тази част исковата молба е и нередовна, защото и след отстраняване на недостатъците, исковете са все недопустими. Исковете за вреди от бавно правосъдие са по чл. 2б ЗОДОВ. Ответници по тях са процесуалните субституенти на държавата– в случая СРС и СГС, и дължимата държавна такса е по чл. 9а, ал. 1 ЗОДОВ, като в съдебното производство участва прокурор. Съдът е следвало да укаже на ищеца да насочи иска срещу СРС и СГС, които, според изложеното в исковата молба се явяват процесуално легитимирани ответници, а не държавата. Исковете за вреди от нарушение на правото на ЕС от законодателния орган и от националните юрисдикции са по чл. 49 ЗЗД. Законодателят, с изменението на ЗОВОД с Държавен вестник брой 94/29.11.2019 г., е приел, че те са идентични по своя характер с исковете за отговорността на държавата за вреди, осъществявани по реда на ЗОДОВ. По реда на ЗОДОВ ищецът разполага с право да избере местната подсъдност, като едната възможност е настоящият адрес (седалището) – чл. 7, за делата по този закон се дължи проста държавна такса – чл. 9а, ал. 1, разноските по делата и по изпълнението не се внасят предварително – чл. 9а, ал. 2, съществуват специални правила за съдържанието и дължимостта на разноските – чл. 10, ал. 2 и 3, производството е винаги с участието на прокурор – чл. 10, ал. 1, ответник по иска е държавата, представлявана от процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия се претендира вредата. Принципите на равностойност, ефективност и най-вече на правната сигурност в исковете за отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Съюза, разглеждани от гражданските съдилища, предпоставят и по тях пасивно легитимиран по иска да бъде държавният орган, който е причинил вредите или държавният орган/юрисдикция, който отговаря за поведението на длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Това разрешение е в съответствие с приетото от самата държава нейно представителство чрез процесуален субституент – чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 203, ал. 1 във вр. с чл. 205 АПК. Кумулативната преценка на принципите на равностойност и ефективност и на принципа на правната сигурност предпоставят приложимост на процесуалните правила на ЗОДОВ относно изборна местна подсъдност, дължимост на проста държавна такса, освобождаване от такси и разноски, от авансовото внасяне на разноски, обективна отговорност на държавата и при исковете за вреди от нарушение на правото на Съюза разглеждани от гражданските съдилища спрямо субектите и дейностите, които не са визирани в ЗОДОВ. Това разбиране е и изрично законодателно закрепено с § 2 от Закона за изменение и допълнение на Закона за отговорност и на държавата и общините за вреди, обнародван в Държавен вестник брой 94/29.11.2019 г., с който се създаде чл. 2в ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата исковете за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз се разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс – за вреди по чл. 1, ал. 1 от закона, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и на Върховния административен съд, и по реда на Гражданския процесуален кодекс – в останалите случаи, като ответникът се определя по реда на чл. 7 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. В алинея 2 законодателят регламентира, че когато искът е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод на административна дейност. За дължимите такси и разноски законодателят определи приложимост на чл. 9а и 10 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. С новата алинея 2 на чл. 4 регламентира солидарната отговорност на ответниците. С алинея 2 на чл. 7 регламентира изключение от регламентираната в алинея 1 местната подсъдност и функционалната подсъдност на върховните съдилища. Следователно по предявените по настоящото дело искове по чл. 49 ЗЗД срещу държавата, за вреди, причинени от националния законодател и от Софийски градски съд поради нарушение на приложимото право на ЕС, легитимирани ответници, предвид фактическите твърдения в исковата молба, са процесуалните субституенти на държавата – Народното събрание и СГС. Дължимото указание на съда в този случай е ищецът да съобрази чл. 7 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, като предвид изложеното в исковата молба, насочи иска си срещу посочените по-горе ответници. Дължимата държавна такса е по чл. 9а, ал. 1 ЗОДОВ - проста държавна такса в размер, определен с чл. 2а, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, приета от Министерския съвет, а именно 25 лв. Твърдението за причинени вреди от нарушение на правото на ЕС е от съвместните действия на държавните органи – в случая НС и СГС (СРС като първостепенен съд не отговаря), което сочи на солидарност, поради което не е трябвало съдът да указва на ищеца да уточнява за всяко отделно действие и от всеки отделен субект какви вреди и в какъв размер претендира. Дали действително Народното събрание като законодателен орган поддържа национален закон – чл. 47 и чл. 417 ГПК, който противоречи на правото на ЕС, дали СГС е допуснал нарушение на приложимото право на ЕС, като е съобразил националното – чл. 47 и чл. 417 ГПК; дали нарушената правна норма предоставя права на частноправни субекти, нарушението особено съществено ли е, настъпила ли е вредата, тя в пряка причинно-следствена връзка ли е с нарушението, са въпроси по съществото на спора. Правилни са указанията за уточняване в какво се изразяват имуществените и неимуществени вреди на ищеца. Той е уточнил, че неимуществените вреди са общата несигурност, възникнала във финансовите дела на фирмата, както и чувството на безсилие и липсата на сигурност, изпитана от управителя и собствениците на дружеството; накърнената репутация на дружеството в резултат на проведения от ЧСИ опис на подадените имоти, като на фасадите на трите обекта на дружеството са лепени множество съобщения и обяви във връзка с продажбата им. Вярно е, че в подадената молба с изпълнение се припокриват и смесват правни съображения, нови твърдения и уточнения, но е възможно отделянето на частта, съставляваща изпълнение на указанието по чл. 129, ал. 2 ГПК. Относно имуществените вреди, за които изложението също не прецизно, е посочено, че това е пазарната стойност на имотите, които са продадени от ЧСИ чрез публична продан. Заповедта за изпълнение и последвалото изпълнително производство са резултат от законодателство, с което се нарушава правото на ЕС, както и от действия на национални юрисдицкии, които прилагайки това законодателство също нарушават правото на ЕС. С извършената продан е намаляло противоправно имуществото на ищеца с действителната пазарна цена на вещите. В резултат, фактически твърдения за причинени имуществени вреди по иска, предявен по чл. 2б ЗОДОВ, няма. Имуществените вреди се претендират солидарно от СГС и НС и, предвид уточнението, са за реално настъпила вреда. Липсват твърдения за имуществени увреждания, които да бъдат квалифицирани като пропусната полза. Последното само по себе си не прави исковете нередовни, защото дали вредата е реално претърпяна или съставлява пропусната полза, е квалификация, а даваната от страните не задължава съда, нито определя вида и броя на действително предявените искове. Последващите разпореждания на СГС, с които оставя отново и отново исковата молба без движение с еднотипни и все така неточни указания, водят до това, че ищецът в стремежа си да удовлетвори изискванията на съда, започва да въвежда нови твърдения, да смесва доводи с искания, вкл. да променя първоначално заявения и уточнен с молбата от 16.03.2018 г. предмет на спора. От изложеното следва, че субективно съединените искове по чл. 49 ЗЗД, предявени солидарно против НС и СГС, за нарушение на правото на ЕС, са за причинени реално имуществени вреди в размер на 5 700 000 лв. – съставляващи пазарната оценка на имотите, продадени от съдия-изпълнителя по изпълнително дело № 1150/2013 г. Сумата от 300 000 лв. се претендира за причинени неимуществени вреди от горните субекти по чл. 49 ЗЗД за нарушение на правото на ЕС, както и за причинени неимуществени вреди от СРС и СГС по чл. 2б ЗОДОВ по повод гр.д. № 18327/13 г. на СРС, гр.д. № 3871/2014 г. на СГС, ч.гр.д. №№ 8434/2016 г. на СГС и ч.гр.д. №№ 11938/2016 г. на СГС. Съдът е трябвало да даде указание на ищеца да уточни каква част от 300 000 лв. търси за вредите, причинени му от бавно правосъдие, което не е сторено. Неправилни са указанията на първостепенния съд за уточняване в какво се изразява забавата, допусната от съдилищата. Достатъчно е твърдение, че производството по дадено дело е продължило в неразумен срок. Съдът, при постановяване на решение, взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Относно тези обстоятелства страните излагат твърдения и доводи, но те не съставляват условие за редовност на исковата молба. В заключение, обжалваното определение следва да бъде потвърдено като резултат в частта, с която производството е прекратено по исковете, предявени от „Аеропак инженеринг“ ООД, [населено място] против Държавата за заплащане на обезщетение за причинени на ищеца вреди от действия на Софийски районен съд от нарушение на правото на ЕС във връзка с приложението на чл. 47 и чл. 417 ГПК по гр.д. № 18327/2013 г., както и за причинени на ищеца вреди от действия на Софийски районен съд по гр.д. № 18327/2013 г. и от СГС по ч. гр.д. № 3871/2014 г., по ч.гр.д. № 8434/2016 г., по ч.гр.д. № 11938/2016 г. поради нарушение на националното законодателство. Определението следва да бъде отменено в останалата част и делото върнато на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия – оставяне на производството без движение: 1/ по иска с правно осн. чл. 2б ЗОДОВ за уточняване размера на претендираната сума от общата в размер на 300 000 лв., за изясняване цитираните граждански дела части от едно дело ли са или не, като във втория случай се уточнят конкретните размери на търсеното обезщетение по всяко отделно дело; да насочи исковете си срещу процесуалнолегитимирания ответник – процесуален субституент на държавата – СГС, СРС или солидарно срещу СРС и СГС, ако посочените дела са части от общо производство, за събиране на държавна такса в размер на 25 лв., ако такава не е платена или да доплати, ако има частично плащане; 2/ по исковете с правно осн. чл. 49 ЗЗД с указание да се насочат срещу процесуално легитимираните ответници – Народно събрание и Софийски градски съд и да заплати дължимата държавна такса от 25 лв., ако същата не е платена или да доплати, ако има частично плащане. Разноските, сторени от страните в производството по чл. 274 ГПК се дължат според изхода по материално правния спор и се присъждат от съда при постановяване на съдебното решение, евентуално при прекратяване на производството. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение МОТИВИРАН от горното, съдът