Определение № 3060 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 362/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадени от Прокуратурата на Р.България и от П. С. А. касационни жалби: С касационната жалба на Прокуратурата на Р.България се обжалва постановеното от АС – Велико Търново решение № 202/31.10.2023 г. по гр.д. № 317/2023 г., в частта, с която е изменено решение № 40 от 13.02.2023 г. по гр.д. № 356/2022 г. на ОС - Русе, и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. С. А. сумата от 60 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Твърди, че в обжалваната му част решението е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и се иска да бъде отменено. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1/. „При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ, как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“; 2/. „Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи?“; 3/. „Съществува ли пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца П. С. А. от [населено място] неимуществени вреди, предмет на делото?“ и 4/. „Следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно- следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди /т. 11 от ТР № 3/2004 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г./ и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото?“. С писмения си отговор П. С. А. изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С касационната жалба на П. С. А. се обжалва постановеното от АС – Велико Търново решение № 202/31.10.2023 г. по гр.д. № 317/2023 г., в частта, с която претенцията му чл.2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлена за сумата над 60 000 лв. до пълния размер от 300 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, и в частта, в която е отхвърлен искът за обезщетяване на причинени имуществени вреди. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са формулирани въпросите: 1/. „Длъжен ли съдът да обсъди всички факти и обстоятелства от значение за размера на дължимото обезщетение по чл. 52 ЗЗД във връзка с обществения критерий за справедливост?“, относно който се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 2/. „Как се определя размерът на обезщетението и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т. II от ППВС № 4/68 г. на ВС на РБ, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление по глава втора от НК- “Престъпления против личността“ по раздел VIII - ”Разврат“ и то по отношение на малолетни лица – престъпления особено укорими от обществото?“, относно който се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. 3/. „Следва ли времето, през което лицето е търпяло мярка за неотклонение “задържане под стража“ и “домашен арест“ да се счита за обективна пречка за полагане на труд и пропуснатите ползи от това следа ли да се считат в пряка причинно- следствена връзка със задържането и подлежат ли на обезщетение, въпреки че към момента на вземане на мярката за неотклонение лицето е било безработно?“, относно който се сочи основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК и 2/. „Необходимо ли е за да се приеме, че е налице причинно- следствена връзка между имуществените вреди (пропуснати ползи) и незаконното обвинение, лицето да е било в трудово правоотношение към момента на започване на наказателното преследване и/или задържането му?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. По делото не е постъпил писмен отговор от Прокуратурата на Р.България. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Великотърновският апелативен съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд за осъществяване на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, към които мотиви на основание чл.272 ГПК е препратил. Посочил е, че спорът пред въззивната инстанция е сведен до справедливия размер на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди и наличието на претърпени от него имуществени вреди. По иска за обезщетение на причинените неимуществени вреди е приел, че за да определи размера на неимуществените вреди съдът следва да извърши съвкупна преценка на всички конкретни обстоятелства. Посочил е, че ищецът не следва да доказва обичайните вреди, настъпващи като закономерна последица от упражнената наказателна репресия, по отношение на която е нормално да се приеме, че създава сериозен психически дискомфорт и го поставя в състояние на стрес. Само, ако се твърди, че са причинени вреди, различни по характер или интензивност от присъщите, настъпили в резултат на специфични за случая обстоятелства като напр. личността на увредения, обичайната му среда, общественото му положение, последиците за личния му и социален живот и пр., ищецът е длъжен да ги докаже, за да бъдат съобразени от съда при преценка за справедливия размер на дължимото обезщетение. В случая, при определяне размера на дължимото обезщетение в съответствие с чл.52 ЗЗД, въззивният съд е взел предвид, че ищецът е неосъждано лице, на което са били повдигнати четири обвинения в извършване на тежки по смисъла на чл.93, т.7 НК престъпления, и едно обвинение в леко престъпление. Отчел е, че престъпленията „блудство“, за които е обвинен ищецът, са изключително тежко укорими от морала и обществото, тъй като тяхна жертва са малолетни лица- в случая четири, при което общественият имидж на А. е бил напълно сринат в малкото населено място, в което е живял, както и в много по-широк обществен кръг предвид доказаното медийно разгласяване на случая. Посочил е, че наказателното производство е продължило 5 г. и 7 м., който срок е приел за разумен по смисъла на чл.6 КЗПЧОС предвид естеството на престъпленията, за които са повдигнати обвинения, извършването на процесуални действия спрямо малолетни лица, сочени като пострадали от деянията, необходимостта от изготвяне на множество психологични експертизи и сложни технически експертизи, разглеждането на спора от три съдебни инстанции. Взел е предвид и че по отношение на ищеца са извършвани значителен обем процесуални действия, съдебната фаза е протекла с множество съдебни заседания в това число и във връзка с множество искания за изменение на взетата спрямо него мярка за неотклонение и обжалване на отказите на съда да допусне такова, както и че предвид регистрацията му в полицията е разпитван и спрямо него са извършвани криминалистични действия и във връзка с други престъпления, разследвани от органите на полицията – убийството и палеж. Отчел е, че в рамките на наказателното производство гражданските права на ищеца са били сериозно ограничени с налагането на най-тежките мерки на процесуална принуда „задържане под стража“ за периода от 1 г., 1 м. и 4 дни, която е изменена в „домашен арест“ за период от 1 г., 3 м. и 16 дни, след което мярката е изменена в „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв. Това налагало извода, че личната му свобода, правото му на свободно придвижване, правото му на труд, социалния му живот са били ограничени за изключително продължителен период от време, като мярката „задържане под стража“ била изпълнена при крайно неприемливи и унизителни за личността хигиенно-битови условия, за които ответникът не носи отговорност, но при който ищецът изобщо не би бил поставен, ако не е било незаконното обвинение срещу него. Като увеличаващо отговорността на Държавата съдът е отчел и обстоятелството, че ищецът е бил признат за виновен в извършването на тежките престъпления на две инстанции, като оправдателна присъда е произнесена близо четири години след привличането му като обвиняем, като наказателното производство го е засегнало физически и се е отразило на психическото му състояние. След оправдателната присъда обаче ищецът се върнал и установил да живее в същото малко населено място, където живеят всички семейства, инициирали разследването срещу него и където несъмнено за цялата общност казусът е бил най-обсъжданото нещо години наред, което е аргументирало съдът да приеме, че оправдателната присъда се е отразила позитивно на А., който се е върнал към нормалния начин на живот, включ. си е намерил работа, сходна с тази, която е изпълнявал към 2016 г. При съобразяване на всички тези обстоятелства, икономическата конюнктура в страната и съдебната практика по сходни казуси, въззивният съд е заключил, че дължимото обезщетение е в размер на 60 000 лв., поради което и е отменил първоинстанционното решение в частта, с която исковата претенция е отхвърлена за разликата над 40 000 лв. до 60 000 лв. и е осъдил Прокуратурата на Р.България да заплати допълнително обезщетение от 20 000 лв. По иска за обезщетение на причинени имуществени вреди в размер на 129 211.51 лв., изразяващи се в невъзможността да реализира трудови доходи за периода от 07.07.2016 г. до приключване на наказателното производство на 19.01.2022 г., съдът е приел за безспорно установено, че ищецът е работил по срочен трудов договор до завършване на определената работа като комбайнер в Кооперация „Б.“, [населено място] от 01.03.2016 г. до 07.07.2016г., когато трудовото му правоотношение е прекратено по взаимно съгласие, след което е бил безработен. Приел е за доказано, че ищецът е претърпял имуществена вреда, изразяваща се в пропуснати ползи от нереализирани трудови възнаграждения, но само за периода от 07.07.2016 г. до края на 2016 г., тъй като независимо, че прекратяването на трудовото правоотношение е по взаимно съгласие, то именно започналото на 01.06.2016г. разследване е станало причина А. да напусне работа. Независимо от това, по делото не се доказало, че ищецът е щял да продължи да работи по трудовото си правоотношение след изтичане срока на договора, като събраните доказателства разколебавали подобен извод. Кооперацията кампанийно назначавала работници, като ищецът е бил нает временно на работа и през м.01.2017 г. на длъжността е останал само един работник, в които смисъл било и признанието на самия ищец. Ето защо и съдът е приел, че до края на м.12.2016 г. увеличаването на имуществото на ищеца от получени трудово възнаграждения е било сигурно, поради което искът му за този период е основателен, а за периода от 01.01.2017 г. до 31.05.2017 г., когато той е задържан, е неоснователен. Безспорно мерките за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ били обективна пречка за полагане на труд, но поради обстоятелството, че към датата на задържането му ищецът е бил безработен, липсвала причинно- следствена връзка между задържането и пропускането на ползата още повече в размер на възнаграждение по някакво предходно трудово възнаграждение. С оглед изложеното е заключил, че решението на първоинстанционният съд по иска за обезщетение за претърпени имуществени вреди следва да бъде отменено в частта, с която Прокуратурата на Р.България е осъдена да заплати обезщетение за периода от 31.05.2017 г. до 27.10.2019 г. в размер на 51 662,70 лв., като в тази си част исковата претенция бъде отхвърлена, и искът бъде уважен за сумата от 7324,89 лв.- обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от невъзможността да работи по трудовото си правоотношение за периода от 07.07.2016г. до 31.12.2016г. и решението потвърдено за разликата до пълния предявен размер от 129 211,51 лв. По основанията за допускане на касационно обжалване: Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд., намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от Прокуратурата на Р.България въпроси, които се свеждат до обобщения правен въпрос за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай и какъв е справедливия размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. Така поставеният въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК. Налице е и допълнителното основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- практика на ВКС и ВС, посочена от касатора, с която даденото от въззивният съд правно разрешение следва да бъде проверено. По поставените от касатора П.А. първи и втори въпроса, съдът ще се произнесе по съществото на спора. Неоснователно е искането на П.А. за допускане на поставените от него 3 и 4 въпроса. Въпросите са привързани към оплакванията на страната за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото, и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за неоснователност на исковата претенция за заплащане на обезщетение за имуществени вреди. По своето естество разглежданите въпроси съставляват касационни оплаквания за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба, но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ по чл. 288 ГПК. Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3ГПК - значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV ГО,