Определение № 182 от 22.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 677/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. И., М. Г. И., Г. И. И., З. Х. Т., И. Д. Т., С. Д. Т. и Х. К. Х., чрез пълномощника им адвокат Р. К., против решение № IV-252 от 16.09.2020 г., постановено по гр.д. № 968 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 8 от 17.01.2020 г. по гр.д.№ 44/2019 г. на Районен съд-Айтос за отхвърляне на предявения от И. И. И., М. Г. И., Г. И. И., З. Х. Т., И. Д. Т., С. Д. Т. и Х. К. Х. против община Сунгурларе и „Хидравлични елементи и системи“ (ХЕС)“ АД, гр. Ямбол установителен иск за собственост въз основа на давност и наследство на УПИ * в кв.16 по плана на [населено място], общ.С. с площ от 3624 кв.м. „Хидравлични елементи и системи“ (ХЕС)“ АД, гр. Ямбол и община Сунгурларе са подали, чрез пълномощника си адвокат С. Г.-Т., писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в които оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници на И. С. Д., починал на 12.05.1943 г. и на С. И. Д., починала на 19.11.1933 г. и претендират, че собствеността на дворно място, съставляващо парцел * в кв.16 с площ 3624 кв.м. е придобита на основание продължило от 1940 г. до 1988 г. давностно владение. Първият кадастрален и регулационен план на [населено място] е одобрен със заповеди №№ 1 и 2 от 10.05.1936 г. В разписния лист към този план имот пл. № * е записан на И. С. Д. – площ от 2623 кв.м. За имота по плана са отредени два парцела – * и * в кв.29, съответно с площи от по 1460 кв.м., от които 25 кв.м. придаваеми и 1765 кв.м. През 1963 г. по силата на 216-то ПМС парцел * е бил изключен от регулацията на селото, но с протокол № 9/24.09.1991 г. на временния ИК на Обл. НС Бургас отново е включен в нея. Кв.29, в който попадат отредените парцели * и *, е предвиден „за жилищно строителство“. През 2000 г. е изработен нов кадастрален план, послужил за основа на действащия и към настоящия момент ПУП-ПРЗ, одобрен с решение № 361/16.05.2007 г. на ОС Сунгурларе. За имот пл. № * по кадастралния план е отреден УПИ * в кв.16 и е записан като „двор“ на „Хидравлика“ Я., впоследствие със заповед № 119 от 21.02.2018 г. на кмета на община Сунгурларе отреждането на УПИ става „*, за почивна база“. Новообразуваният имот пл. № * включва площи от следните бивши имоти: от имот пл. № * – площ от 2623 кв.м., записан първоначално на И. С. Д., след което името е задраскано и на основание нотариален акт № 195/1994 г.. са записани имената на наследниците на И. С. Д.; от имот пл. №* – площ от 725 кв.м., записан на В. Т., от имот пл. № * – площ от 127 кв.м., записан на наследници на Д. З., от имот с пл. № * – площ от 149 кв.м., записан на С. Д.. С нотариален акт за собственост на недвижим имот № *, том I, дело № 449/1994 г. на КРС, ищците и останалите наследници на И. С. Д. са признати за собственици на основание давностно владение и наследство върху дворно място с площ от 3200 кв.м., образуващо имот пл. № * в кв.29, за което се отрежда дворно място, съставляващо парцел * с площ от 1460 кв.м. и дворно място с площ от 1765 кв.м., представляващо част от имот пл. № *, която е изключена от регулацията на селото по 216-то ПМС. На основание този нотариален акт ищците са записани като собственици в разписния лист, а името на И. С. Д. е зачеркнато. С нотариален акт за собственост върху недвижим имот - констативен № 127, нот.дело № 1254/2014 г. г. на нотариус с рег. №581 в регистъра на НК, на наследниците на И. С. Д., в т.ч. и ищците, е признато правото на собственост върху 3591/3624 ид.ч. кв.м от дворно място цялото с площ от 3624 кв.м., което дворно място представлява УПИ * в кв. 16 по ЗРП на [населено място] при граници от всички страни улици. С договор № 356 от 27.05.2015 г. за покупко-продажба на недвижим имот – частна общинска собственост Община Сунгурларе продава на наследниците на И. С. Д. 33 кв.м., представляващи придаваемо място при действието на З., обезщетението за което не е изплатено в сроковете и по реда на пар.6, ал.2 и пар.8, ал.2 ПР ЗУТ, към УПИ * в кв.16 по плана на [населено място], общ. С., обл. Б., целия с пространство 3624 кв.м., отреден за имот пл. № *, при граници на имота от всички страни улици или 33/3624 ид.ч. от този парцел. Ответникът „Хидравлични елементи и системи“ АД претендира, че е придобил имота по давност, чрез владение, осъществявано от 1991 г. С договор от 15.09.1988 г. Бригада за селскостопанско производство /звено към ТКЗС/ е предоставила под наем необработваема площ от 3 дка в землището на [населено място] на ТКХИ „Иван Тенев“ гр. Ямбол. От 1991 г. правоприемник на наемателя е ДФ „Хидравлика хидроелементи и системи“ Ямбол, впоследствие „Хидравлични елементи и системи /ХЕС/“ АД гр. Ямбол. Имотът е бил предоставен със съгласие за изграждане на временна база за почивка на работниците на предприятието. В процесния имот са изградени четири постройки тип „бунгало“, всяка с обща застроена площ от 41 кв.м., заедно с обслужваща инфраструктура – септични ями, сондаж, водомера шахта, ВиК мрежа, ел. захранване, ограда, осветление. През 2011 г. търговското дружество се разпоредило с постройките и идеални части от имота в полза на трети по делото физически лица. За бунгалата са издадени представените пред ОС-Бургас въззивно ч.гр.д. № 728/2019 г. удостоверения за търпимост. Бунгалата са нанесени за първи път в кадастралния план на селото през 2000 г. в имот с пл. № *, като според вещото лице същите представляват строежи от пета категория по последвалия тяхното построяване ЗУТ. Във връзка със спора за владението на имота съдът е обсъдил свидетелските показания, като е посочил, че има резерви към показанията на К. С. М., твърдяща, че имотът е обработван от дядо Д. и баба Д. /вероятно наследодателите И. С. Д. и съпругата му С. И. Д./, тъй като свидетелката твърди, че е лекувана от баба Д. когато е била на седем годишна възраст, но доколкото свидетелката е родена 1931 г., а С. Д. е починала 1933 г., то евентуално лечението е извършено когато свидетелката е била на две години. От показанията на останалите свидетели, които имат преки и непосредствени впечатления, се установява, че към 1960 – 61 година, имотът е бил в блок на ТКЗС и засаждан с тютюн /св.Ж. С. С./, след което целият терен е съставлявал запустяла поляна, на която са играели децата, а възрастните хора от селото, в т.ч. и Г. Д. са косели трева. Това състояние на имота е продължило до 1988 г., когато имотът бил предоставен на „Хидравликата“ и разчистен, водоснобден, канализиран и предназначен за курортни нужди. Свидетелските показания съвпадат с установеното и безспорно по делото обстоятелство, че по реда на ПМС № 216/61 г. пар.* е бил изключен от регулацията на селото и включен в блок на ТКЗС. При така възприетите факти, въззивният съд е направил извод, че искът е неоснователен, тъй като изключването на парцел * по реда на ПМС № 216/61 г., е препятствало възможността на собственика да владее имота и да го придобие по давностно владение като дворище. Поради това, независимо че в полза на ищците през 1994 г. е бил издаден нотариален акт за собственост по давностно владение, това право не е могло да бъде придобито валидно чрез този придобивен способ или поне до 1997 г., съобр. нормата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. След 1997 г. би могло да се упражнява полезно владение, но доказателствата по делото сочат, че след 1988 г. фактическа власт върху целия имот се упражнява от праводателя на ответника и от ответника, придобита на основание договор за наем с трето неперсонифицирано лице, респ. – ТКЗС в т.ч. чрез ограждане на целия терен. По отношение на частта от имота, съставляваща парцел *, от данните по делото не се установява наследниците на И. С. Д. да са упражнявали фактическа власт върху тази част, доколкото, както вече стана дума свидетелите дават сведения за целия имот – че същият е бил запустяла поляна, върху която са играели всички деца, а възрастните са косели трева до 1988 г., без да го разграничават на две части – условно пар.* и/или пар.*. Следователно не може да се приеме, че ищците са придобили правото на собственост върху парцел *, на основание давностно владение, продължило от 1943 до 1988 г. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: следва ли предявеният установителен иск за собственост да бъде отхвърлен, тъй като ищецът не е доказал владение на процесния имот „в границите и за срока, посочен“ в исковата молба, въпреки, че е доказал владение над минималния предвиден от закона 10-годишен срок. Въпросът е обоснован с твърденията на касаторите, че съдът тенденциозно е обсъдил доказателствата и е направил погрешни фактически изводи – приел е, че наследодателите са починали съответно 1933 г. и 1943 г., докато по делото са представени и приети доказателства, че И. С. е починал на 25.06.1946 г., а С.Д. на 19.11.1953 г., а това е от значение при ценене показанията на свидетелката К. С. и установява, че наследодателите са владели имота достатъчно време, за да го придобият по давност; приел е, че споровете с ищците започнали през 2016 г., когато същите опитали да си възстановят владението, докато от преписката на РУ-Сунгурларе е видно, че ответниците нямат претенция към земята, а само да не се развалят незаконните бараки, както и че ищците са забранили на купувачите на бараките да минават през земята им; приел е, че търговското дружество през 2011 г. се е разпоредило с бараките и идеални части от имота, докато от доказателствата е видно, че дружеството не е собственик на земята, което изрично е посочено при оценка на активите му и договорите са само за временни бараки; неправилно е приел удостоверенията за търпимост на незаконните бараки за факт, вместо да се произнесе за оспорената от ищците търпимост. В касационната жалба са посочили и, че съдът е следвало да приеме евентуално, че имотът е придобит по давност от Г. Д. като наследник на баща си И. Д., който го е владял от 1943 до 1960 г., а факта, че за известни периоди имотът е бил изоставен и запустял е ирелевантен, тъй като собствеността не се губи, освен ако не е прехвърлена по предвидените от закона начини, отчуждена от държавата, респ. след 1991 г. от общината или отнета чрез узурпация от трето лице, а в случая не е налице нито една от тези хипотези. От посочената обосновка е видно, че същата касае твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, поради необсъждане на представени по делото доказателства и на доводи на ищците, както и за необоснованост на фактическите изводи на съда, но същата не може да бъде свързана с поставения въпрос, касаещ материалноправните предпоставки за придобиване на собствеността по давност. Следва да се посочи, че и самата теза на ищците за предпоставките, при които следва да се приеме, че собствеността е придобита по давност с оглед фактите, за които поддържат, че са установени по делото, е правно необоснована, тъй като почивна на виждането, че собствеността се придобива автоматично с изтичане на давностния срок и не отчита практиката на ВКС относно тези предпоставки. С Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че позоваването на придобивна давност не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, като в мотивите е посочено, че до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост, а при наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок. Именно затова в т.3 на тълкувателното решение е прието, че е възможно да бъде придобито право на собственост по давност от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост. За да могат обаче наследниците да се позоват на давността, владението не следва да е прекъсвано за повече от шест месеца, тъй като с прекъсване на владението се заличава изтеклия давностен срок, дори да са изтекли повече от десет години /освен в изрично уредените от закона хипотези на чл.9 ЗВСОНИ и чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ/. В случая още от твърденията на ищците в исковата молба е видно, че наследниците на И. С. Джибиров са се позовали на давността през 1994 г., когато са се снабдили с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, след като владението е било прекъснато през 1988 г. с отдаване на имота под наем от ТКЗС на праводателя на ответното акционерно дружество. С оглед изложеното не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Касаторите следва да възстановят на „Хидравлични елементи и системи“ (ХЕС)“ АД, гр. Ямбол направените по повод касационната жалба разноски в размер на 600.00 /шестстотин/ лева, представляващи заплатено възнаграждение на адвокат С. Г.-Т.. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение