Определение № 78 от 12.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 111/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ответника В. Й. Д. срещу решение № 469 от 05.07.2022г. по т.д. № 1132/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260077 от 14.06.2021г. по т.д. № 133/2020г. по описа на Окръжен съд - Враца, с което по предявен иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ от „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, е признато за установено, че не съществува вземането на В. Й. Д. към „Грифон естейтс България“ ЕООД - в несъстоятелност, за сумата 8 967,66 лв. – включено в списъка за приети вземания, съставен на 03.06.2020г., като вземане по споразумение за обезщетение от 18.10.2012г. по договор за управление, който списък с определение на съда № 260123/29.10.2020г., постановено на основание чл. 692, ал. 4 ТЗ по т.д. 160/2019г., е одобрен за сума до този размер.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и поради неговата необоснованост. Моли да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Трябва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?

2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди и да прецени всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно или може да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?

Касаторът поддържа, че поставените процесуални въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката по ППВС 1/13.07.1953г., ППВС 7/27.12.1965г. и ППВС 1/10.11.1985г., с което обосновава искането си касация да бъде допусната на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт.

Ответникът, „Грифон естейтс България“ ЕООД – в несъстоятелност, не взема становище по касационната жалба.

Синдикът на „Грифон естейтс България“ ЕООД – в несъстоятелност, не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че изложените в сезиралата го въззивна жалба доводи на ответника В. Д. за неправилност на първоинстанционното решение са неоснователни, споделил е изводите на първоинстанционния съд за основателност на иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ и препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Счел е, че с диспозитивната част на молбата от 18.03.2020г. за предявяване на процесното вземане ответникът Д. е посочил, че иска да бъдат приети вземанията му към дружеството в размер на 89 766,60 лв., произтичащи от трудови правоотношения, възникнали преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Подчертал е, че в обстоятелствената част на същата молба, излагайки фактите, от които произтичат твърденията му за вземания към дружеството, ответникът еднозначно е посочил, че сумата от 89 766,60 лв. представлява обезщетение, дължимо на основание сключено споразумение от 18.10.2012г., с което предвид неизплатените му трудови възнаграждения и поетия от дружеството ангажимент задължението за тях да бъде погасено в срок до 18.10.2017г., страните са договорили, след тази дата, да се дължи обезщетение в размер на 89 766,60 лв. Изтъкнал е, че при така очертаното с молбата за предявяване на вземането основание за възникването му, не може да се стигне до друг граматически прочит, освен до този, който е възприел първоинстанционният съд - че сумата от 89 766,60 лв. представлява само договорено обезщетение. Допълнил е, че ако сумата включваше и задължение за трудово възнаграждение, то по правилата на нормалната правна логика, с оглед различните основания на вземанията, това обстоятелство е трябвало да намери израз в молбата за предявяване на вземанията, което не е сторено в случая. Приел е, че неяснотата във волята по молбата за предявяване на процесното вземане, би могла да бъде преодоляна, ако ответникът бе представил по делото описаното към същата като приложение споразумение от 18.10.2012г., от което да стане ясно какъв е размерът на обезщетението и дали сумата от 89 766, 60 лв. представлява само обезщетение, или е сбор от възнаграждение и обезщетение, но въпреки дадените от първоинстанционния съд указания, това не е сторено. Обобщил е, че неизпълнението от ответника на процесуалното му задължение да обезпечи с доказателства възраженията, отблъскващи претенцията на ищеца, обуславя основателността на предявения отрицателен установителен иск. По тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ е уважен, като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора процесуални въпроси са обуславящи за изхода на спора, но по тези въпроси касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираната въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно съществуването на оспореното с иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ вземане. Обсъдил е събраната като писмено доказателство молба за предявяване на процесното вземане от 18.03.2020г., извършил е тълкуване на волята на молителя с оглед цялостното съдържание на документа и изрично е подчертал, че въпреки дадените указания от първоинстанционния съд с доклада на делото, ответникът Д. не е представил по делото като писмено доказателство споразумението от 18.10.2012г., на което основава своето вземане, поради което и не е провел доказване за съществуването на оспореното от ищеца с иска по чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ вземане, с което е обосновал извода си за основателност на отрицателния установителен иск за несъществуване на вземането. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявеният иск за основателен, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Цитираната в изложението на касатора практика по ППВС 1/13.07.1953г., ППВС 7/27.12.1965г. и ППВС 1/10.11.1985г. е по тълкуване на неприложим /отменен/ процесуален закон, поради което същата не може да обоснове допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация. Не доказва извършването на разноски, поради което разноски няма да бъдат присъждани с настоящия съдебен акт.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение