Определение № 464 от 27.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 162/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 674 от 19.06.2021 г., постановено по гр. д. № 3070 по описа на Софийския апелативен съд, 14 граждански състав, в частите, с които е отменено решение от 5.3.2020 г. по гр. д. № 6182 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, ГО, I-6 състав, за отхвърляне на предявените от А. Д. А. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ до размера от 4 000 лв. и иск по чл.86 от ЗЗД до размера от 676,66 лв. и вместо него е постановено друго решение за присъждане на тези суми. Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд в обжалваните части е неправилно - основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали трябва да е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушеното право на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок и причинените имуществени вреди, изразяващи се в платена неустойка. Ответникът по касационната жалба А. Д. А. счита, че няма предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: А. Д. А. е изложил в исковата молба, че на 5.12.2014 г. е закупил в Германия лек автомобил „Фолксваген“, модел „Фаетон“ 3 ТДИ. На 7.01.2015 г. той представил автомобила за първоначална регистрация в България и на тази дата поради съмнения за интервенция в областта на рамата автомобилът е бил иззет и е образувано досъдебно производство. След спиране на това производство автомобилът му е бил върнат на 1.12.2016 г. Междувременно, още на 7.01.2015 г. той е подписал предварителен договор за продажба на автомобила, получил е капаро от 8 000 лв. и е поел задължение, че ако не сключи окончателен договор, ще заплати 35 000 лв. неустойка и ще върне капарото. След получаване на нотариална покана той е заплатил на купувача доброволно неустойката и му е върнал капарото. Понеже тези претърпени от него имуществени вреди се дължат на забавеното досъдебно производство и на задържането на автомобила, той е поискал Прокуратурата на Република България да бъде осъдена да му заплати обезщетение в размер на 35 000 лв. и 9 488,38 лв. лихва за забава върху тази сума, считано от 8.9.2016 г. до завеждане на исковата молба/увеличение на исковете в публичното съдебно заседание на 26.03.2019 г./. В отговора на исковата молба Прокуратурата на Република България е възразила, че липсва причинна връзка между твърдените вреди и бездействието по досъдебното производство. Ищецът е сключил предварителен договор с клауза за огромна неустойка на същата дата, на която автомобилът е бил иззет. Ако този договор е сключен преди да е извършен оглед и регистрация на автомобила, ищецът е поел риска от възможността да не се извърши регистрация. Ако е сключен след изземването, налице е изначална невъзможност за изпълнение. Освен това длъжникът сам е решил да изплати неустойката, въпреки че не отговаря за неизпълнението съгласно чл.81 от ЗЗД. Следователно вредите са пряк резултат от решението и действието на ищеца, а не от незаконосъобразна дейност на Прокуратурата. Софийският градски съд е отхвърлил изцяло исковете, а Софийският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение в частите, с които искът за главницата е отхвърлен за 4 000 лв., а за мораторната лихва- за 676,66 лв. и е уважил исковете в тези части. В мотивите си въззивният съд е приел, че доброволното плащане на неустойката и липсата на възражение от страна на ищеца срещу купувача по чл.81 от ЗЗД за обективна невъзможност за изпълнение на предварителния договор представлява основание за намаляване наполовина на отговорността на Прокуратурата. Не са изложени обаче никакви съображения относно възражението на Прокуратурата, че това поведение на ищеца поначало прекъсва причинната връзка между бездействието на държавния орган и имуществените вреди. Още в т.2 на ППВС № 7 от 1959 г. е прието, че отговорността за непозволено увреждане се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай. Тази практика е последователна и се съдържа също в цитираното от касатора решение № 199 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 425/2011 г. на IV ГО на ВКС. Ето защо липсата на обосноваване на причинната връзка в обжалваното решение е основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по поставения от Прокуратурата на Република България въпрос. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение