Определение № 2733 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4260/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца А. П. К. срещу въззивно решение № 886 от 24.06.2025 год., постановено по в. гр. дело № 449/2025 год. по описа на Апелативен съд – София, 1-ви граждански състав, с което, като е потвърдено решение № 6500 от 27.11.2024 год., постановено по гр. дело № 1012/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-19 с-в /в обжалваната му част/, са отхвърлени предявените от А. П. К. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 9 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по НОХД № 1103/2021 год. по описа на СГС, НО, 12 с-в, и за разликата над 3 600 лв. до пълния предявен размер от 5 600 лв. – обезщетение за имуществени вреди /при допусната от въззивния съд очевидна фактическа грешка при отразяване на пълния предявен размер на претенцията, който е посочен като 5 000 лв./. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд бил допуснал нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивите на въззивния съд относно ограниченията, които ищецът бил търпял в социалните си и лични контакти по време на наказателното производство, били изведени общо – валидно за средностатистически субект, но не била преценена по-специфичната психика на ищеца, очертана от свидетелите – значително по-емоционален, раним и притеснителен. На фона на тази специфика в обжалваното решение не били формирани обосновани изводи за действителните неимуществени вреди за ищеца, респ. те не били обезщетени справедливо. Необосновано била преценена и отговорността на Държавата в лицето на Прокуратурата при преценка на дължимата реакция при безспорно установеното /включително в актовете на съда в наказателното производство/ полицейско насилие, осъществено при задържането на ищеца на 24.01.2020 год. Неправилно въззивният съд бил приел, че тези действия не били възложени от прокуратурата, поради което не можело да бъдат определени като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, респ. да обосноват отговорността на ответника. Не била отчетена упоритостта, с която ответникът прпеследвал ищеца – след опрадателната присъда на Апелативния съд бил подаден протест пред ВКС, като впоследствие същият бил оттеглен. Въпреки това главният прокурор бил поискал възобновяване на производството, което искане било оставено без уважение от ВКС. Всички тези действия на ответника били причинили на ищеца много по-интензивни страх, притеснение, неудобства. При липса на всякакви доходи той следвало да търси защитници и да плаща хонорари, които обаче съдът счел, че следва да намали. Тези възнаграждения не били прекомерни с оглед Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Необосновано въззивният съд бил приел, че размера на адвокатското възнаграждение пряко зависи и от преценката на клиента и че понеже правото на защита е конституционно гарантирано, няма основание клиентът да очаква възстановяване на разходите, които е направил за такава защита в производство, предизвикано и поддържано без основание. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ За приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване? 2/ За правилата, при които съдът в производство по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетение за имуществени вреди, изразени в заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС №4/1968 год., т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСТК, Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2017 год., ОСГК и решение № 220 от 06.01.2020 год. на ВКС по гр. дело № 490/2019 год., ІV г. о., ГК. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът бил привлечен като обвиняем на 25.01.2020 год., като обвинителният акт срещу него бил внесен в съда на 23.03.2021 год. В първоинстанционното производство били проведени общо 7 открити съдебни заседания с участието на ищеца, като с присъда от 01.07.2022 год. ищецът бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 354а НК. За защита в рамките на първоинстанционното наказателно производство ищецът бил сключил договор за правна помощ на 14.07.2021 год. при договорено и платено възнаграждение в размер на 600 лв. На 13.07.2022 год. било договорено възнаграждение за защита пред въззивния съд в размер на 1 500 лв., платено частично към датата на сключване на договора и окончателно на 30.08.2022 год. Във въззивното производство, образувано по жалба на ищеца, било проведено едно открито съдебно заседание с негово участие, при което били събирани нови доказателства. На 20.10.2022 год. постановената присъда била отменена, а ищецът бил изцяло оправдан. Срещу оправдателната присъда бил депозиран протест, но поради оттеглянето му образуваното производство пред Върховния касационен съд било прекратено. На 12.05.2023 год. главният прокурор поискал възобновяване на наказателното производство. С договор от 05.06.2023 год. било договорено възнаграждение за защита в производството пред Върховния касационен съд по искането за възобновяване на наказателното производство в размер на 3 500 лв. с отбелязване, че тази сума е заплатена. На 09.06.2023 год. било проведено едно открито съдебно заседание в отсъствие на ищеца и при участието на упълномощен от него адвокат. С решение от 31.10.2023 год. Върховният касационен съд отказал да възобнови наказателното производство. Въззивният съд е посочил, че спорът между страните е свързан единствено с размера на претендираните обезщетения, което налага изследване на естеството на вредите, а по отношение на неимуществените – техния интензитет при отчитане на закономерността им за подобен случай. Счел е, че оценката за въздействие на наказателното обвинение в личностен аспект включва както засягането на строго личните блага – здраве, свобода, чест и достойнство, така и въздействието върху личния живот на ищеца, разбиран като съвкупност от отношения в най-тесния семеен кръг. Подложената на съмнение презумпция за невиновност само по себе си засяга честта и личното възприятие за социална ценност у личността, обуславящо и негативни преживявания с произтичаща от това отговорност за обезвреда. В този смисъл и обичайните вреди като ноторно известни не подлежат на доказване. Ищецът обаче дължи да докаже отклоняващите се от обичайните вреди. В тази връзка е намерил, че събраните гласни доказателства по делото не разкриват обосновимо от действията на прокуратурата утежнение на преживяванията у ищеца, тъй като свидетелката К. описва самоизолиране от страна на ищеца, провокирано от чувство за неудобство и срам пред приятели, роднини, съседи и познати поради повдигнатото му тежко обвинение, но от данните по делото не се установява нито формирана негативна представа за ищеца сред очертания кръг на социалното му обкръжение, нито прокуратурата да е разпространила информация за повдигнатото обвинение срещу ищеца, за да бъде изследвано дали и доколко са съобразени правилата за обезпечаване на легитимния обществен интерес да се информира за дейността на държавното обвинение. Въззивният съд е приел, че свидетелката К. е възприела напрежение и безпокойство у ищеца за изхода от наказателното производство, като е изложил съображения, че е обичайно невъзможността за непосредствен контрол от страна на ищеца върху изхода от производство да провокира несигурност, която е присъща за всяко съдебно производство. Първоначалната осъдителна присъда обосновава и твърдяното безпокойство за изхода от наказателното производство. Макар и прокуратурата да няма непосредствен контрол върху развитието на съдебното производство, доколкото то е провокирано именно от внесеното обвинение, а естеството и обемът на процесуалните действия в съдебна зала в значителна степен зависи от качеството на процесуално-следствените действия в досъдебната фаза. Затова и доколкото рефлектира върху периода на очертания душевен дискомфорт, продължителността на съдебното производство се намира в изискуемата степен на причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение. При положение, че не се установява недопустима намеса от страна на прокуратурата в процеса по формиране на общественото мнение за ищеца, решението на ищеца да се самоограничи в социалните, а и в личните си контакти сочи на обстоятелства, пряко контролирани от него самия него. Очертаните гаранции за осигуряване на презумпцията за невиновност, а и ограничената публичност на наказателния процес до необходимото за гарантиране справедливостта на процедурата, са призвани да запазят доброто име на човека в обществото. Внесеното в съд и допуснато за разглеждане обвинение пряко ангажира подсъдимия да участва в съдебното производство и да поеме предписаната от закона отговорност при неизпълнение на вменени му задължение или при установяване на предпоставките за ангажиране на наказателната му отговорност. Следователно, обвинението поражда публично задължение за подсъдимия без само по себе си да е в състояние да рефлектира върху социалното му обкръжение. Счел е също така, че споделеното от свидетеля К. негово отношение към ситуацията около ищеца, създадена в резултат на обвинението, а и засвидетелстваната емоционална подкрепа и от други приятели на ищеца не обосновава опасенията му за негативно въздействие въздействие на обвинението върху приятелския му кръг. Емоционално натоварената оценка на случващото се от страна на самия ищец изключва закономерността на социалната изолация, поради което и произтеклите от това негативни преживявания не обосновават подлежаща на възстановяване вреда. Въззивният съд е приел, че по делото не е доказана връзката между повдигнатото обвинение и твърдяната невъзможност ищецът да осъществява обичайната си работа. Не се твърдяло, а и не се установявало наложено от държавното обвинение ограничение в тази насока, за да се налага преценка дали и доколко е препятствало изпълнението на работата. Въз основа на показанията на свидетеля К. е счел за установено, че ищецът е развивал дейност и по време на процеса, като за него била възникнала и възможност да поеме доходоносна работа. Ищецът обаче не твърдял да е правил постъпки да се възползва от възникналата възможност. Нито се твърдяло, нито се установявало ангажирането на ищеца да е било отказано и то именно поради висящото срещу него обвинение. За пълнота е посочил, че предвиденото наказание по повдигнатото обвинение не предписва забрана за осъществяване на описаната от свидетелите дейност на ищеца, за да постави под въпрос и възможността за пълноценното й изпълнение. Посоченото препятства възможността засвидетелстваното затруднение при ищеца да осъществява трудовата си дейност да бъде определено като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Поради това е формирал извода, че липсата на средства за посрещане на текущи потребности поражда негативно преживяване, но този дискомфорт не произтича от повдигнатото обвинение, а от субективната интерпретация на случващото се от самия ищец. На следващо място въззивният съд е счел, че извън предписаната от чл. 4 ал. 1 ЗОДОВ степен на обусловеност между вредите и незаконното обвинение се явяват действията на полицейските органи при задържането на ищеца на 24.01.2020 год. Макар законът да предписва отговорност на държавата, нормата на чл. 7 ал. ЗОДОВ разграничава процесуалната легитимация на процесуалния й субституент с оглед естеството на вредоносната дейност. Абстрактно дефинираната отговорност се олицетворява от конкретната организационна структура, в чийто персонален състав се намира и длъжностното лице, осъществило незаконосъобразното поведение. Еднозначно отговорността е разграничена според очертаните в съответните норми основания за отговорност /арг. от т. 10 на Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС/. Прокуратурата отговаря и за действията на административен орган /каквото качество имат и полицейските служители/, когато вредата произтича от възложени от държавното обвинение действия. И твърдяното в исковата молба, и данните по присъединеното наказателно производство определят действията по задържане на ищеца като резултат от непосредствено организирана и осъществена полицейска дейност в изпълнение на специфичните им задължения по охрана на обществения ред. След като тези действия не са възложени от прокуратурата, не могат да бъдат определени като пряка и непосредствена последица от незаконосъобразно обвинение, за да обосноват отговорност на държавата в настоящото производство. Нормата на чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ регламентира самостоятелно основание за отговорност на държавата за вреди, причинени при упражняване на административна дейност. Разграничаването на двете хипотези е наложително и поради спецификата на нарушените блага. Основание за ангажиране отговорността на държавата в лицето на прокуратурата се явява единствено незаконното обвинение. Нормите на чл. 72 и чл. 85 ал. 1 от Закона за министерството на вътрешните работи овластяват полицейските органи да осъществяват самостоятелна преценка за наличие на престъпление или опасност да бъде извършено такова и да засягат личната неприкосновеност с цел разкриването му или неговото предотвратяване. Евентуално причинените вреди налагат изследване на обстоятелствата, при които това се е случило при участието на административния орган, чиито служители са взели решение и съответно са осъществили увреждащите действия. От друга страна, засегнатата лична неприкосновеност без да е налице предписана от закона причина сочи на превратно упражнена власт, повличаща отговорността на държавата без оглед на обстоятелството дали е повдигнато и доказано определено обвинение в извършване на престъпление. Поради това ефективната защита срещу полицейски произвол предпоставя своевременен и безусловно гарантиран достъп до съд извън обхвата на чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ. Съдът дължи да се произнесе по искането в очертания от страната обхват. В случая ищецът ангажира отговорността на прокуратурата за вреди, произтекли от незаконно обвинение, поради което съдът дължи да прецени дали и доколко твърдяните вреди се намират в предписаната от закона степен на обусловеност от незаконното обвинение, който извод е овластен да обяви едва с решението си по съществото на спора. В обобщение въззивният съд е приел, че страданията, изводими от употребената физическа сила, а и от задържането на ищеца от полицейските органи на 24.01.2020 год., не могат да бъдат отчетени при определяне размера на обезщетението за вредите, представляващи пряка и непосредствена последица от обвинението, за което ищецът е оправдан. Въззивният съд е формирал извода, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 9 000 лв. покрива обичайните вреди, включително и с допълнително ангажираното участие на ищеца в рамките извънредното наказателно производство. Изложил е и съображения, че общественият интерес изисква възможност за самостоятелна оценка на определено поведение от страна на прокурора, но и отчитане на окончателния съдебен акт. Единствено съдът е компетентен да прецени дали повдигнатото обвинение е доказано, опровергавайки презумпцията за невиновност с предписаните от закона средства. Пренебрегването на очертания механизъм за гарантиране честта и доброто име на привлечения към наказателна отговорност би могло да доведе до негативна оценка за личността, изведена пряко от повдигнато обвинение. Подобно развитие обаче е социален проблем, произтичащ от нивото на персоналното и обществено правосъзнание, а не произтича от правомощието на държавното обвинение да привлече към наказателна отговорност и да отстоява тезата си в съдебното производство. Тази специфика определя и относително по-нисък размер на обезщетенията при нарушаване на презумпцията за невиновност при отчитане на значението на нравствените качества в сферата на социална реализация на ищеца. По отношение на претенцията за имуществени вреди въззивният съд е приел, че НПК не регламентира самостоятелни правила за уреждане на имуществените последици от приключилия наказателния процес, обосноваващо и приложимостта именно на механизма по ЗОДОВ. Адвокатското възнаграждение е разход, чийто размер пряко зависи и от преценката на клиента. При все че правото на адвокатска защита е конституционно гарантирано, няма причина ищецът да очаква възстановяване на вреда, която е могъл да избегне или ограничи включително и в хипотезата на непозволено увреждане /арг. от чл. 51 ал. 2 ЗЗД/. В тази връзка и нормата на чл. 78 ал. 5 ГПК овластява съда да съобрази размера на целевия разход за защита пред съд с необходимия предвид фактическата и правна сложност на съответното производство. Предметът на извънредното производство е ограничен до разрешаване на правен въпрос при засилено служебно начало на преценка от страна на съда, приключило в едно съдебно заседание. Това определя извънредното производство като значително по-леко от развилото се въззивно наказателно производство, в рамките на което през месец юни 2022 год. се установява договорено възнаграждение от 1 500 лв. Законът гарантира адвокатска защита в това производство при предвидено възнаграждение от 250 до 700 лв. – чл. 18 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Подсъдимият е свободен да избере адвоката, на когото да повери защитата си с произтичащото от това задължение и да заплати поискано от него възнаграждение. Предпочитанието на ищеца да ангажира познатия му вече адвокат не обвързва прокуратурата да възстанови целия размер на заплатеното, а единствено неизбежния в случая разход – този, който би заплатил и всеки друг в подобна ситуация. Това придава меродавност на естеството и обема на вложения в случая квалифициран труд. При сравними икономически условия за правно и фактически усложнено въззивно наказателно производство ищецът е договорил с избрания от него адвокат възнаграждение от 1 500 лв. При тези обстоятелства договореното и заплатено възнаграждение през месец юни 2023 год. в рамките на производство пред Върховния касационен съд – значително по-леко от правна и фактическа гледна точка с оглед ангажиментите на адвоката, не може да бъде обосновано със спецификата на това производство. В обобщение въззивният съд е споделил достигнатия и от първоинстанционния съд извод за редуциране на отговорността на ответника до сумата от 1 500 лв. за това производство или общо за разноските в наказателното производство до сумата от 3 600 лв. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната му част, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетения за неимуществени и имуществени вреди. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият поставен от касатора въпрос е от значение за изхода от спора, но същият не е разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 6 от 08.02.2017 год. на ВКС по гр.дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК и др. Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение /предхождана от изрично изясняване между кои от твърдените от ищеца вреди и незаконното обвинение е налице причинно-следствена връзка, както и от изводите, че установените вреди имат характера на обичайни, а решението на ищеца да се самоизолира в социалните и личните си контакти не е предизвикано само и единствено от незаконното обвинение, а е личностово обусловено/ – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца. Очертал е кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди – които е счел, че имат превес, както и тези, които обосновават по-нисък размер. Отчел е продължителността на процесното наказателно производство, както и начина на неговото развитие. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с така определения конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и с отречената от въззивния съд възможност да се обезщетят по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ претндираните в исковата молба неимуществени вреди от полицейско насилие, с оглед липсата на данни същото да е извършено в обхвата на осъществяван от ответника надзор на действията по разследване, е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Вторият поставен въпрос обуславя решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/21017 год., ОСГК, при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. В този случай съдът не упражнява правомощието си по чл. 78, ал. 5 ГПК, а се произнася по предмета на предявения иск, като установява наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определи размера на дължимото обезщетение. В правомощията на съда е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговорянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. Той остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение. Обжалваното решение не противоречи на тези правни разрешения, както и на приетото в решение № 220 от 06.01.2020 год. на ВКС по гр. дело № 490/2019 год., ІV г. о., ГК /с което е даден отговор на въпроса за правилата, при които съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществените вреди, изразени в заплатеното адвокатско възнаграждение в наказателното производство, има възможност да определи обезщетението в размер по-нисък от платеното, основан на изходните позиции в горепосоченото Тълкувателно решение, Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСТК и т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК/, на което касаторът се позова. Въззивният съд е осъществил дължимата преценка за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираните имуществени вреди. Счел е, че заплатените от ищеца разходи за адвокатски възнаграждения в съдебната фаза на наказателното производство са в разумен размер /600 лв. – за първоинстанционното производство и 1 500 лв. – за въззивното производство/, като същевременно е формирал извод за съществено несъответствие между уговореното /3 500 лв./ и разумното, обичайното адвокатско възнаграждение за производството по възобновяване на наказателното дело, обоснован с особеностите на това производство, ангажирането на същия адвокат /защитавал и преди това ищеца/ и естеството и обема на неговите усилия и труд. Отделно от това е отчел, че за защитата си във въззивното съдебно производство ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв., която оценка на труда на адвоката за една инстанция изключва полагането на дължимата грижа при уговарянето на възнаграждението за извънредното производство за горницата над 1 500 лв., с оглед предвиденото в чл. 31 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /с настоящо наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа/. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,