Определение № 24 от 22.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 303/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 5630 от 12.10.2020 г. на В. Й. Д., чрез пълномощника му адвокат С. В., против определение № 630 от 23.09.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 414 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което е потвърдено определение от 10.07.2020 г. за оставяне без уважение молбата на В. Й. Д. за изменение на определение № 399 от 26.03.2020 г. по гр.д. № 2127/2019 г. на Районен съд Дупница в частта за разноските. В. И. В. оспорва чрез пълномощника си адвокат С. В. частната жалба, като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Частната касационна жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3, т.2 ГПК и в срока по чл.275, ал.1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното: Съдебното производство е било образувано по искова молба на В. Й. Д. против физически лица, сред които е и В. И. В.. Първоинстанционното гр.д. № 2127/2019 г. на Районен съд-Дупница е образувано след обезсилване на предходно решение на Районен съд-Дупница по гр.д. № 882/2016 г. и връщане на делото за ново разглеждане и е приключило с решение за отхвърляне на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. В срока за обжалване на отхвърлителното първоинстанционно решение ищецът е депозирал молба вх.№ 3598 от 26.03.2020 г., с която е заявил отказ от иска и е поискал съда да обезсили постановеното решение. С определение № 399 от 26.03.2020 г. е прекратил на основание чл.233 ГПК производството по делото, обезсилил е постановеното по същото решение и на основание чл.78, ал.4 ГПК е осъдил ищеца В. Й. Д. да заплати на ответника В. И. В. сторените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300.00 лв. С определение от 10.07.2020 г. районният съд е оставил без уважение искането по чл.248, ал.1 ГПК на ищеца. Въззивният съд е приел, че определението от 10.07.2020 г. е правилно. Посочил е, че съгласно чл.78, ал.4 ГПК К ответникът има право на разноски при прекратяване на делото, като подлежат на присъждане всички разноски на ответника, направени по повод водене на делото, за чието установявате той е представил надлежни доказателства. Според чл.81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Когато основанието за прекратяване е по причина, извън поведението на ответника /оттегляне и отказ от иск, връщане на искова молба, връщане на жалба/, то на ответника се дължат направените до момента на предприемане на това процесуално действие разноски по делото, за завеждането на което той не е дал повод /по аргумент от чл.78, ал.2 ГПК/, доказани по начин, посочен в т.1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В случая първоинстанционният съд е обезсилил постановеното от него решение и е прекратил производството по делото, поради отказ от иска. Следователно ответникът с оглед прекратяването на делото има право да му бъдат присъдени направените от него съдебни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото пред съдилищата процесуално представителство на основание чл.78, ал.4 ГПК. В приложения към делото договор за правна защита и съдействие, находящ се на лист 70 от гр.д. № 882/2016 г. по описа на ДнРС е отразено „платена сума“ в размер на 300 лева, като плащането е направено по гр. д. 882/2016 г. по описа на ДнРС /при първоначалното разглеждане на делото/. Отразеното в договора за правна помощ "платена сума" означава, че адвокатското възнаграждение е платено в брой, доколкото в хода на производството не е твърдяно изплащане на сумата по банков път, като в този случай договорът за правна защита и съдействие има характера на разписка и доказва плащането. За доказателствената сила на разписката е без значение дали в нея е посочен начинът на плащане. В този смисъл Определение № 51 от 10.03.2020 г. на ВКС по ч гр д. № 3715/2019 г., I г. о., ГК/. В. Й. Д. счита, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, от значение за прилагане на закона: 1) налице ли са правомощия на съда да присъди разноски в тежест на ищеца при направен отказ от иска от него, при условие, че същият се отказва от неговото съдебно разглеждане и спора не се решава по същество, а се превръща в безспорен; 2) може ли съдът да присъди разноски по дело, по което решението е обезсилено, макар и в същия процес; 3) длъжен ли е касаторът да представи преписи от жалбата и изложението за допускане на касационно обжалване при условие, че отказът от иск е едностранно процесуално действие, за което не се изисква съгласие на ответниците. В изложението жалбоподателят се е позовал и на основанията по чл.280, ал.2 ГПК, но само бланкетно е посочил правната норма, без да обоснове нищожност или недопустимост на атакуваното определение, нито очевидна неправилност на някой от изводите на съда, видна от мотивите на съдебния акт. При служебна проверка настоящия съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси са обосновани с тезата на жалбоподателя, че с отказа от иск целта на заявителя е да се установи, че предмета на делото се превръща в безспорен и се връща статуквото преди завеждане на иска. За отказа от иска по чл.233 ГПК не се изисква становище и съгласие на ответника, тъй като той е едностранно процесуално действие, насочено единствено към съда. С отказа от иска са удовлетворени и двете страни по съдебния спор и окончателно се преустановява спорът между тях. Предявените искания за присъждане на разноски следва да не бъдат уважени и тъй като по дело № 2127/2019 г. не са направени разноски, а същите са направени по друго дело № 882 от 2016 г., решението по което е обезсилено и по него не могат да се претендират разноски. В съдебната практика е безспорно правилото, че с отказа по чл.233 ГПК ищецът се отказва от търсената правна защита със силата на присъдено нещо и това е достатъчна санкция за него, като деловодни разноски не се дължат, тъй като ответника изцяло е удовлетворен по отношение предмета на спора. Същевременно макар за отказ от иска да не се изисква съгласието на ответника, съдът е изискал от ищеца, направил отказ от иска да представи преписи от частната касационна жалба за ответниците, в противоречие с разпоредбата на чл.233 ГПК. Посочената теза е правно необоснована. Нормата на чл.78 ГПК ясно определя как се понася отговорността за разноски. По тълкуването на чл.74, ал.4 ГПК в хипотеза на отказ от иска е налице практика на ВКС /например определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г., IV г. о., ГК/, с която е дадено тълкуване, че при прекратяване на производството по делото поради направен отказ от иска, ответникът безспорно има право на разноски, които е направил в процеса, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Ищецът не дължи разноски само, ако отказът от иска, е породен от факти, настъпили след предявяването на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си. В този случай отговорността за разноски ще следва да се понесе от ответника, т. е. на него не се дължат разноски от ищеца, ако ответникът с поведението си е станал причина за предявяването на иска. Нормата на чл.81 ГПК също е ясна и свързва отговорността за разноски с изхода на делото, поради което и е предвидено съдът да се произнася по исканията на страните за присъждане на разноски с акта, с който приключва делото на съответната инстанция. С този акт, включително и когато е определение за прекратяване на делото вследствие ненадлежно упражняване или погасяване на правото на иск, оттегляне или отказ от иска, законът признава на ответника правото да получи разноските, извършени по повод на прекратеното съдебно производство - чл.74, ал.4 ГПК. Без значение е номера на делото, щом същото е в рамките на съдебното производство, по което се постановява крайния съдебен акт. Третият въпрос е изцяло неотносим към изхода на процесуалния спор за дължимост на разноските, тъй като дори съдът неправилно да е изискал от жалбоподателя да представи препис от частната жалба /а в случая това не е така/, това обстоятелство не би повлияло на дължимостта на разноските, които В. Й. Д. следва да възстанови на В. И. В., а би било основание само да не се вземе предвид изразеното от последния становище по частната касационна жалба. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение