Определение № 299 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3726/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№13643/20.06.2022г., подадена от Е. Д. М. от [населено място] чрез назначения му от съда по реда на Закона за правната помощ като процесуален представител адв. И. Ю. от САК, срещу решение №819, постановено на 05.06.2022г. от Апелативен съд-София, 2-ри граждански състав по в.гр.д.№2332/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът на Е. Д. М. да се осъди Прокуратурата на Република България да му заплати на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 100000лв. неимуществени вреди (болки и страдания) от незаконно прекратяване на прокурорска преписка №1552/2018г. на Специализираната прокуратура и прокурорска преписка №761/2018г. на Апелативна специализирана прокуратура. Касаторът поддържа, че изложените във въззивната жалба оплаквания, а именно, че с пълното си бездействие съответните прокурори са нарушили чл. 145, ал. 1 ЗСВ, не са обсъдени в обжалваното решение; че всички изводи в обжалваното решение (че няма данни за осъществен деликт и за дискриминационно отношение спрямо ищеца) са изцяло декларативни и напълно немотивирани; че не е отчетено обстоятелството, че дори да са налице непълноти и неясноти в сигнала, с него се съобщава за извършено престъпление от общ характер, което е законен повод за започване на разследване, в хода на което тези непълноти лесно биха били изяснени при желание от страна на конкретния наблюдаващ прокурор, което е негово служебно задължение. Навежда довод, че е налице нарушение на чл. 145, ал. 1 ЗСВ от съответните прокурори, тъй като разпореждането за извършване на проверка по подаден сигнал не е право на прокурора, а негово задължение, доколкото е част от възложените му от закона правомощия. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК. Изложени са съображения, идентични със съдържащите се в касационната жалба оплаквания, които според касатора правят обжалваното решение очевидно неправилно. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК Прокуратурата на Република България изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Е. Д. М. е предявил срещу Прокуратурата на Република България по реда на чл. 49 ЗЗД иск за заплащане на сумата от 100000лв. като обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в това, че се чувствал незащитен, дискриминиран, потиснат, депресиран от незаконосъобразния отказ на ответника да защити правата му като извърши разследване по пр.пр.№1522/2018г. на СП и пр.пр.№15701/2018г. на АСП. Твърди, че е подал сигнал за извършени престъпления, по който Специализираната прокуратура и Апелативната специализирана прокуратура не са извършили разследване по посочените прокурорски преписки, не му бил назначен служебен защитник, не е извършен разпит пред съдия, не е извършено разследване, а прокурорските преписки са прекратени, като е налице бездействие от страна на структурните подразделения на Прокуратурата на Република България и проява на дискриминация спрямо него чрез неравноправно третиране спрямо други жалбоподатели, сезирали прокуратурата, по чиито жалби са били извършени разследвания. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Прокуратурата на Република България изразява становище, че така предявеният иск е неоснователен като твърденията в исковата молба за проявена дискриминация и злоупотреба с право са голословни и недоказани и ищецът носи доказателствената тежест да докаже съответните факти, въз основа на които може да се предположи, че е налице различно третиране при сравними сходни обстоятелства спрямо други лица. От фактическа страна по делото е установено, че на 27.08.2018г. Е. Д. М. е подал жалба чрез ГД “Изпълнение на наказанията“ до Специализираната прокуратура с твърдения, че прокурор Х. Х. и работещият в ГДБОП Н. М. са в корупционна зависимост един от друг и мотивирани да вършат престъпна дейност, както и че бидейки в корупционна схема, за да осигурят работа на Н. М. в ГДБОП и на Х. Х. в СП с цел делото за грабежа в „Б.“ от 30.12.2008г. да бъде подсъдно на СП и да се разследва от ГДБОП, са му повдигнали обвинение по чл. 321 НК без да имат законно право на това, защото няма дори сведения за организирана престъпна група. С постановление от 21.09.2018г. прокурор от Специализирана прокуратура е отказал да образува досъдебно производство и е прекратил преписка №1522/2018г. по описа на СП по съображения, че в сигнала не се съдържат достатъчно данни по смисъла на чл. 211 НПК за иницииране на процесуална дейност за престъпление от компетентността на Специализираната прокуратура. Посочено е, че твърденията на М. представляват недоволство от изпълнение на служебни задължения от магистрат. Изложени са съображения, че Специализираната прокуратура няма правомощия по осъществяване на контрол над актовете на органите на съдебната власт, като редът да иницииране на ревизия на същите по отношение правилност и законосъобразност е посочен в НПК и ЗСВ. Посочено е също така, че съдиите, прокурорите и следователите са независими и наказателно неотговорни във връзка с постановените от тях актове. Прието е по тези съображения, че не е налице хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, доколкото отсъстват данни за реализиран състав на престъпление от общ характер, визиран в хипотезата на чл. 414а НПК от магистрат. Това постановление е потвърдено с постановление на прокурор при Апелативна специализирана прокуратура от 13.11.2018г. по преписка №761/2018г. Изложени са съображения, че твърдението на М., че образуваното ДП №22/2018г. по описа на ГДОБП било дело на участници в организирана престъпна група, създадена с цел извършване на престъпление против неговата личност, е голословно и декларативно и правилно прокурорът при С. е отбелязал, че недоволството от взетото решение от прокурор и/или разследващ по конкретно досъдебно производство само по себе си не е и не може да бъде основание за възбуждане на проверка, а още по-малко на наказателно преследване срещу постановилия го орган на държавната власт. Посочено е, че извън абстрактната позиция на жалбоподателя, изразена в писмено изложение от 23.08.2018г., адресирано до С., не се открива (а и не се сочи от самия М.) друг обективен източник на информация, който да би могъл да обоснове подозрението, че при вземането на решения за провеждане на конкретни процесуални и процесуално-следствени действия по досъдебното производство разследващият орган и/или прокурорът са се ръководили не от своето вътрешно убеждение, а заради преследване на користни цели и/или на други противоправни подбуди. Жалбата на Е. М. срещу постановлението на прокурора при Апелативната специализирана прокуратура е оставена без уважение с постановление на прокурор при Върховната касационна прокуратура от 08.01.2019г. по съображения, че окончателният прокурорски акт, постановен по преписката на СП (постановлението от 21.09.2018г.) е обоснован и издаден при изяснена фактическа обстановка, като е изразено правноаргументирано становище, че магистратите се ползват с конституционно гарантиран функционален имунитет при упражняване на правомощията си, когато това е извършено в съответствие със закона и вътрешното им убеждение, каквито са наличните данни по конкретния казус. Начинът, по който Е. М. е възприел прекратяването на преписките по подадения от него сигнал, се установява от показанията на св.Ц. – изпаднал в депресия, отказвал да приема храна, чувствал се унизен, не искал да разговаря с никого, затварял се в килията. При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен. Посочил е, че изявленията, съдържащи се в подадения на 30.08.2018г. сигнал са бланкетни и не съдържат достатъчно данни за извършено престъпление, поради което е отказано образуване на досъдебно производство въз основа на сигнала. Взел е предвид, че инстанционният контрол относно законосъобразността на изводите за сезирането на прокуратурата е приключил с издаването на Постановление от 08.01.2019г. на прокурор при В., с което е оставена без уважение жалбата на Е. М. срещу постановлението на прокурор при Апелативната СП. Изложил е съображения, че гражданският съд няма основание да приеме при тези данни, че в рамките на така разгърнатата процедура е осъществен деликт. Приел е, че няма данни за дискриминационно отношение спрямо ищеца, доколкото дискриминацията представлява различно третиране на едно лице на база определен, характерен за него признак (раса, пол, религия, убеждения и др.). Въззивният съд е взел предвид, че визираните от ищеца разпоредби на Европейското право са принципни и са инкорпорирани в българското законодателство. Приел е, че правото на справедлив процес и на получаване на правна защита при липса на данни за накърнени права на ищеца не е нарушено. Посочил е, че сигналът на ищеца е декларативен и без конкретно визирани признаци на престъпен състав, тъй като ищецът е заявил в сигнала, че прокурор и следовател са в „корупционна схема“ без да визира кога, от кого, по какъв повод и срещу каква насрещна престация те са нарушили свои служебни задължения. Изложени са също така съображения, че доколкото ищецът твърди, че е бил набеден относно конкретно деяние, за което е повдигнато обвинение, ако и доколкото това обвинение не се докаже и разследването не приключи с осъдителна присъда, за ищеца съществува възможност да претендира присъждане на обезщетение по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидна неправилност не може да бъде споделена. Последователно в своята практика ВКС приема, че основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. В сътветствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. При това са взети предвид както изявленията на касатора, съдържащи се в подадения от него сигнал, така и мотивите към постановленията на съответните прокурори и именно въз основа на тази информация съдът е достигнал до крайния си извод за неоснователност на предявения иск, доколкото други доказателства по делото, които биха могли да обосноват извод за достоверност на съдържащите се в сигнала твърдения, респ. за наличие на други случаи на подадени сходни сигнали, по които съответна проверка е била извършена за разлика от подадения от касатора сигнал (по твърденията за дискриминационно отношение към касатора от страна на Прокуратурата на Република България), по делото не са представени. Следва да се отбележи също така, че задължение на касатора е да обоснове поддържаното основание за допускане на касационното обжалване. В настоящия случай от съдържанието на изложението извод за подобно обосноваване не може да бъде направен. На първо място следва да се отбележи, че изложението е идентично по съдържание с касационната жалба и в този смисъл съдържа единствено оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281 ГПК, по които обаче ВКС разполага с правомощието да се произнесе само ако касационното обжалване бъде допуснато. Следва да се отбележи също така, че доводите за допуснати от съответните прокурори нарушения на чл. 145, ал. 1 ЗСВ не са въведени с подадената искова молба и поради тази причина при произнасянето по реда на чл. 288 ГПК не могат да бъдат взети предвид – както е прието в ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Макар това разрешение да касае друго основание за допускане на касационното обжалване, съдържащите се в тълкувателното решение принципни разяснения следва да бъдат взети предвид и при извършването на преценка дали е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Следва да се отбележи също така, че нарушението на чл. 145, ал. 1 ЗСВ би могло да обоснове единствено ангажиране на дисциплинарната отговорност на съответния прокурор данни за каквото по делото не се установяват. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение