Определение № 2382 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4699/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Х. С., подадена чрез процесуален представител адв. Т. Т. против решение № 936/03.07.2023г., постановено по в.гр.д. № 772/2023г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. С обжалваното въззивно решение след ревизия на първоинстанционно решение № 410/02.12.2022г. по гр.д. № 1830/2021г. по описа на Районен съд – Асеновград, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен предявеният от В. Х. С. с ЕГН [ЕГН] срещу „Лъки Инвест – Говедарника“ ЕООД, ЕИК 160078467 иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 200 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания от смъртта на брат му Д. М. М., настъпила в резултат на трудова злополука от 07.06.2019г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.06.2019г. до окончателното й плащане. Решението е постановено при участието на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК 121130788, в качеството му на трето лице помагач на страната на ответника „Лъки Инвест – Говедарника“ ЕООД, ЕИК160078467. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно в обжалвания акт въззивният съд е приел за недоказана съществуващата „изключителна трайна и дълбока емоционална връзка“ между ищеца и починалия му брат, игнорирайки събраните по делото гласни доказателства на всички свидетели. Поддържа също, че такава връзка между ищеца и загиналия му брат е била успешно доказана по делото, както са доказани и понесените от него болки и страдания от настъпилата смърт на брат му, които са със силен интензитет и болезнена острота. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Лъки Инвест – Говедарника“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. Т. К., както и третото лице помагач ЗК „Лев Инс“ АД, чрез процесуален представител адв. В. Д. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе съобрази следното: За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установени следните факти: ищецът В. Х. С. и Д. М. М. са едноутробни братя. На 07.06.2019г. Д. М. починал вследствие на трудова злополука, настъпила в рудник „Говедарника“ – гр. Лъки, експлоатиран от ответното дружество, с което към датата на злополуката същият се е намирал в трудово правоотношение. По силата на последното Д. М. заемал длъжността „миньор-подземен“. С Разпореждане № 5104-15-241 от 29.08.2019г., издадено от ТП на НОИ – Пловдив въз основа на Протокол за резултатите от извършеното разследване от 19.08.2019г., злополуката била призната за трудова. От приети по делото две заключения на СТЕ, приел за установено, че на 07.06.2019г. през нощна смяна Д. М. е следвало да извърши бурене /разпробиване/ и зареждане за взривяване – забой на хоризонт 1211, като работното място, към което бил насочен е било подготвено от предишната смяна. От тавана на проучвателна галерия за „Метазалеж 60-изток“ – ниво 1211 изток в рудника, където работникът е полагал кабели на електровзривна мрежа, се е получило неконтролируемо и неочаквано самообрушване на скална маса, което не е имало възможност да бъде предвидено и предотвратено по някакъв начин. Срутването на скална маса от тавана на галерията е непредизвикано, случайно събитие. Работодателят допуснал да се работи в рудника без да е очукан /окопан/ тавана на изработката – проучвателна галерия. От събраните по делото гласни доказателства посредством показанията на свидетелите Р. Т. /майка на ищеца/, Д. Ч. /съседка на ищеца/ и Ф. Г. приел за установено, че ищецът и Д. били деца от една майка и различни бащи; отраснали заедно в семейството на майката и втория й съпруг, обичали се и си помагали. Ищецът живял в това семейство до преди 15 години, когато се оженил и със съпругата и двете си деца, се преместили в самостоятелно жилище, а Д. останал при родителите си. Братята не прекъснали отношенията си. Жилищата им били в съседни блокове, Д. ходел много често в дома на В., също и В. и семейството му често гостували в дома на майка си. Заедно ходили и в къщата на село. Двамата братя работили в рудника – в различни смени, тъй като политиката на предприятието не позволявала да са в една смяна. В свободното си време излизали заедно и ходели на почивки. Когато В. бил на работа, Д. водел децата му на лагери, едното завел и на операция. След смъртта на брат си ищецът се затворил, не общувал, бил съкрушен, 6 месеца бил в болнични, след което напуснал работа от страх да не се случи злополука и с него и да остави сами съпругата, децата и родителите си. От обясненията на ищеца дадени по реда на чл. 176 от ГПК приел за установено, че болничното лечение на ищеца след смъртта на брат му е било по повод извършена операция на киста на ръката, след това ползвал полагащия му се след оперативното лечение отпуск за временна нетрудоспособност, след което напуснал работа – на 01.12.2019г. Понастоящем е безработен. При тези факти, от правна страна въззивният съд, позовавайки се на постановките на ТР № 1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС приел, че в конкретния случай по делото не са въведени конкретни обстоятелства, сочещи на изключителност на връзката между ищеца и починалия негов брат, нито на търпените от смъртта на последния болки и страдания – и двете, надхвърлящи нормално присъщите такива за съответната степен на родство. Изтъкнал, че същите не могат да се презюмират, тъй като не са обичайните. Съобразил в тази връзка, че исковата молба е била основана на фактически твърдения сочещи, че ищецът и покойният му брат живеели задружно и споделяли трудности и радости. Виждали се ежедневно, прекарвали заедно почивните дни и отпуските. Д. нямал съпруга и деца, глезел децата на ищеца и те го възприемали като втори баща. Ищецът разчитал на брат си във всяко едно отношение – както за морална подкрепа, така и за физическа помощ при необходимост да се свърши работа. Многократно Д. помагал на брат си и с парични средства, които не искал да му връща. Затова ищецът изпитвал силна обич и привързаност към брат си, той бил най-близкия за него човек, съответно преживял изключително тежко ненавременната и внезапна негова смърт – във връзка и с обстоятелствата, при които е настъпила. Неимуществените вреди, които понесъл се изразявали в емоционални и психически страдания с много силен интензитет и болезнена острота, които ще го съпътстват до края на живота му. Причинени са му силен емоционален шок, неизличима болка и мъка, които изживявал ежедневно от датата на смъртта и понастоящем. Съпоставени с установените по делото факти относно отношенията между братята и понесените от ищеца неимуществени вреди, достигнал до правния извод, че по делото не са доказани изключителни отношения на близост между ищеца и загиналия му брат Д.. Посочил, че установените такива по делото са нормално присъщите отношения на обич и привързаност между двама братя, които при необходимост са си оказвали и взаимопомощ във връзка с ежедневни битови и други обичайни дейности, като при възможност са прекарвали заедно и част от свободното си време. Същевременно изтъкнал, че не са установени, нито се твърдят, конкретни емоционални и психически страдания на ищеца от смъртта на брат му Д., които да надхвърлят обичайните такива за съответната родствена връзка. Отчел, че от събраните по делото гласни доказателства са установени изпитани от ищеца чувства на стрес, скръб и мъка от загубата, които са нормално присъщи, но не е доказана степента и интензитета на тези негативни преживявания да надхвърля обичайните такива за всеки човек от загуба на брат, с който е била налице изградена връзка на взаимна обич, привързаност и подкрепа. В заключение, с извод за недоказана активна материалноправна легитимация на ищеца, както и на твърдяните вреди, обосновал неоснователност на предявения иск, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът В. Х. С. се позовава на наличие на основание за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, по следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ За тълкуване на израза „близка и трайна житейска връзка“ съгласно дадените разяснения в ТР № 1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС. Въпросът според касатора е значим за изхода на делото, но разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, съдържаща се в цитираното Тълкувателно решение. 2/ Налице ли е близка и трайна житейска връзка по смисъла вложен в ТР № 1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС между загиналия Д. М. и ищеца В. С.? 3/ Налице ли е чувство на стрес, скръб, мъка от загубата, които не надхвърлят нормалните такива по смисъла на същото Тълкувателно решение изживяни от ищеца В. С. от смъртта на брат му Д. М.? Последните два въпроса спорад касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Налице е позоваване и на наличие на основание за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставеният първи въпрос в изложението удовлетворява общото изискване за допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК да е правен, да е от значение за изхода на делото и да е обусловил правните изводи на съда. По отношение на същия обаче не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно даденото с ТР № 1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС задължително за съдилищата в страната разрешение, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Поставеният от касатора въпрос претендира тълкуване на Тълкувателното решение и конкретно израза „трайна и дълбока емоционална връзка“ и „особено близка житейска връзка“. „Трайната и дълбока емоционална връзка“ е разяснена в мотивите към Тълкувателното решение като създадена с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която лицата, извън най-близкия семеен и родствен кръг, търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Прието е, че възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в двете постановления на Пленума на ВС, следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди /наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт/. Пояснено е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в цитираните постановления – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Постановено е още, че наличието на „особено близка житейска връзка“, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. Трайна и дълбока емоционална връзка предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. В практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК е дадено разрешение още, че за да се приеме, че между изброените с тълкувателния акт роднини е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Тази близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство. Посочено е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между братя и братя и сестри е посочено израстването им сами като деца, полагане на грижи от единия за другия поради продължително отсъствие на родителите от дома, поради дезинтересиране, смърт, тежко заболяване и т.н. В този смисъл Решение № 254/24.04.2024г. по гр.д. № 2883/2023г. на ВКС, IV ГО; Решения № 50012 от 24.07.2023г. по т.д. № 2383/2021г. на ВКС, I TO; № 50166 от 15.08.2023г. по т.д. № 1389/2021г. на ВКС, I TO; № 50026 от 25.07.2023г. по т.д. № 2401/2021г. на ВКС, I TO; № 50042 от 13.07.2023г. по т.д. № 1010/2022г. на ВКС, II TO; № 50123 от 17.01.2023г. по т.д. 1220/2021г. на ВКС, II TO; № 50064 от 04.07.2023г. по т.д. № 990/2022г. на ВКС, I TO; № 49 от 11.04.2024г. по т.д. № 2536/2022г. на ВКС, II ТО и др. Съобразно изложените в решението на въззивния съд мотиви и данните по делото съдът приема, че не е налице поддържаното от касатора противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения. На база твърденията на ищеца, установените факти и съвкупна оценка на събраните по делото доказателства, Окръжен съд – Пловдив е обосновал извод, че в конкретния случай е установено, че между ищеца и починалия негов брат е съществувала характерната за традиционните семейни отношения в нашето общество връзка на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, взаимопомощ, доверие и уважение. Приел, че по делото не се твърди, а от доказателствата не се установява създадена с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка на ищеца, нито конкретни житейски обстоятелства и ситуации станали причина между братята да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. В заключение обосновал, че от събраните по делото гласни доказателства не може да се направи несъмнен извод, че ищецът е провел пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания – понесени от ищеца неимуществени вреди, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка между братя, за да се приеме, че е справедливо те да се обезщетят по делото. Ето защо съдът приема, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Последните два въпроса не са правни, а фактически и предполагат отговор доколко предявеният иск е доказан по основание. Такъв отговор е извън приложното поле и извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл. 288 от ГПК, чиято природа съгласно действащата уредба в ГПК е за селектиране на касационните жалби. В изложението по тези въпроси не е обосновано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на което се позовава касаторът. Формулировката, съответно и обосновката на въпросите е относима към правилността на обжалваното решение без да е аргументирана необходимост от промяна на създадена практика, за осъвременяване на тълкуването й поради противоречива или грешна практика или позоваване на конкретна правна норма, която е непълна, неясна или вътрешнопротиворечива, поради което не е удовлетворено изискването за съдържанието на правните въпроси по смисъла на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК от своя страна предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването им материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В случая жалбоподателят не излага конкретни съображения, които могат да бъдат подведени към така очертаната хипотеза на очевидна неправилност, а оспорва като неправилни правните изводи, до които е достигнал въззивният съд. Ето защо и с оглед правомощията на касационната инстанция в рамките на настоящото производство оплакванията в тази насока не обосновават предпоставки за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. В обобщение, съдът приема, че не са установени основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на „Лъки Инвест – Говедарника“ ЕООД следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 4650 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение