Определение № 2405 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 126/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. И. А., против решение № 869 от 15.02.2024 г. по в. гр. д. № 9472/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. дело № 38555/2019 г. на Софийски районен съд с уважен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК на Българска академия на науките против „Спейс Тауър“ ООД. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на решението. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на следните правни въпроси: 1. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди поотделно и в съвкупност всички доводи, твърдения и възражения на страните и всички доказателства, които са относими към спора, и да изложи самостоятелни мотиви кои доводи и възражения приема за основателни и кои – не. Твърди противоречие със задължителната и казуална съдебна практика, установена в ТР № 1/2001 г. и ТР 1/2013 г., и в решение № 376 от 4.11.2014 г. по гр. д. № 2956/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 261 от 5.06.2015 г. по т. д. № 2857/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 134 от 19.11.2015 г. по т. д. № 3495/2014 г. на ВКС, II т.о., и решение № 33 от 9.04.2020 г. по т. д. № 693/2020 г. на ВКС, I т.о.; 2. Може ли въззивният съд да приеме, че не се е установил факт, който първоинстанционният съд е приел за установил се, без да има във въззивната жалба оплакване, че този факт е погрешно установен. Излага, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 3. Длъжен ли е въззивният съд да гради своите фактически и правни изводи въз основа на формално-валидни умозаключения, т.е. неговите изводи и заключения да са логически следствия от дадени условия (предпоставки), като въпрос разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г.о., и 4. Допустимо ли е съдът да приеме за доказано правото на собственост на ищеца по положителен установителен иск, без да е изследвана и доказана в процеса идентичността между имота, предмет на спора, и имота, който се твърди, че е придобит от ищеца. По този въпрос се поддържа, че въззивният съд е допуснал противоречие с решение № 123 от 16.04.2009 г. по гр. д. № 3394/2007 год. на ВКС, III г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба Българска академия на науките (БАН) е подал отговор, в който се излагат съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Претендира разноски. Другите участници по производството – ответникът „Спейс Тауър“ ООД и третите лица помагачи на страната на ответното дружество Н. И. М. и А. И. И., конституирани на основание чл. 227 ГПК като наследници по закон в правата на И. А. И., починал в хода на процеса на 13.07.2024 г. (определение от 08 август 2024 г. по гр. д. № 9472/2023 г. на СГС), в посочения срок не са подали отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение от 08.02.2022 г. по гр. д. № 38555/2019 г. на Софийски районен съд, с което БАН по предявен от нея против „Спейс Тауър“ ООД иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е призната за собственик на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН на реална част от поземлен имот с площ от 555 кв.м, с граници по букви А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, А на комбинирана скица по приложение № 1 към експертно заключение, находяща се на л. 178 от първоинстанционното дело и неразделна част от решението, съставляваща реална част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], находящ се в [населено място], район М., [улица], вид територия – урбанизирана, НТП, За друг вид застрояване, с площ 555 кв.м, стар номер *, кв. 11, идентичен с имот с идентификатор ***, целият с площ от 659 кв.м, идентичен с част от поземлен имот стар пл. № *, к. л. 627 по кадастрален план, поддържан до одобряване на кадастралната карта. Въззивното решение е постановено и с участието на трети лица помагачи на страната на ответното дружество – И. А. И. и С. И. А. (последната участвала лично и като наследник по закон на починалата на 28.12.2022 г. в хода на производството Р. В. И., конституирана на основание чл. 227 ГПК с определение от 07.02.2023 г. по гр. д. № 38555/2019 г. на СРС). За да постанови обжалваното решение, въз основа на преценка на събраните по производството доказателства и съобразявайки доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, включително и чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел за установено, че ищецът БАН е признат за собственик с констативен нотариален акт (КНА) № 1 от 29.01.2008 г., на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН, на дворно място в [населено място], район „М.“, [улица], съставляващо поземлен имот № *, с площ 279 793 кв.м, който включва и процесния имот с бивш пл. № *. Имотът е бил собственост на държавата, което е прието за установено и от представените актовете за държавна собственост (АДС № 4968 от 25.02.1965 г., АДС № 4973 от 25.02.1965 г., АДС № № 663 - 675, съставени на 10.11.1969 г., АДС № 8165 от 24.08.1971 г. и АДС № 1739 от 15.03.1976 г.), чиято доказателствена сила е останала необорена по производството. Изложено е също, че въз основа на разпореждане от 09.03.1956 г. на Министерски съвет (МС) по доклад № Р-8-230 от 01.03.1956 г. за нуждите на БАН за Атомна научно-експериментална база и Физически институти са отчуждени срещу заплащане 76 дка ниви, собственост на ТКЗС – Горубляне, а с друго разпореждане № 1837 от 09.11.1956 г. на МС се отчуждили още 154 дка. Тези отчуждени от държавата имоти, заедно с процесния, са предоставени на БАН на стопанисване и оперативно управление, включително и въз основа на съгласие на ръководители на ведомства на основание т. 1, ал. 5 от Инструкция за приложение на Правилник за отчуждаване на имоти за държавни и обществени нужди на (обн. -Изв., бр. 39 от 1954 г., отм.). Прието е, че отчуждаването по този ред, приет в приложение на чл. 106 (отм.) ЗС, е извършено на основание чл. 101 ЗС (ред., изм. – ДВ, бр. 12 от 11.02.1958 г.) за особено важни нужди на държавата, която е придобила собствеността от датата на решението на МС (чл. 101, ал. 3 ЗС). Посочено е също, че с договор за продажба по НА № 127 от 26.09.2018 г. ответникът „Спейс Тауър“ ООД е придобил от третите лица помагачи - И. И., С. А. и Р. И. (последната починала в хода на процеса), процесния имот, представляващ реална част с площ 555 кв. м. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], респ. с предходен идентификатор ***, целият от 659 кв. м, стар пл. № * в кв. 11 по плана на [населено място], идентичен с част от имот пл. № * по стар кадастрален план. При сключването му праводателите на ответника са представили НА № 25 от 25.03.2009 г., с който същите са признати за собственици на имота на основание земеделска реституция и наследство. Този акт е прието в решението, че е съставен въз основа на решение № 200 от 28.04.2006 г. на ОСЗГ –Панчарево, с което в полза на наследниците на С. Н. С., каквито са праводателите на ответника „Спейс Тауър“ ООД, е възстановено право на собственост върху спорния имот в стари реални граници, приет за идентичен на бивша нива от 0.659 дка, трета категория, находящ се в строителните граници на Г., м. „К.“, имот пл. № *. Изложени са съображения при осъществения косвен съдебен контрол на така издаденото реституционно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, в производството по издаване на което ищецът БАН не е участвал, че същото, макар и валидно, е материално незаконосъобразно и не легитимира за собственици на имота наследниците на С. Н. С., препис от емлячния регистър, в който тя е вписан като собственик на имота, но не е представен и не се установява придобивно основание на собствеността преди кооперирането му. Въззивният съд е посочил, че поради наличието на пречки, изключващи земеделската реституция, решението на реституционния орган не е породило конститутивното действие за възстановяване на правото на собственост, респ. не легитимира ответното дружество като собственик, тъй като разпореждането от несобственик не произвежда вещнотранслативен ефект. След обсъждане на приетите в първоинстанционното производство заключения на основната и допълнителна съдебно-технически експертизи, включително и изложеното по тях при изслушването на вещото лице, съобразявайки изводите му въз основа на всички установени от него данни въз основа извършени справки, свързани с проследяване статута на имота, писмени и гласни доказателствени средства и извършен оглед, въззивният съд е възприел изложеното от него за попадане на процесния имот изцяло в терена на Научния комплекс на БАН с Атомна научно-експериментална база, включително и по описателната част на разпореждането от 09.11.1959 г. на МС, като навлизането на същия е както в очертанията на новата външна ограда, така и в границите на старата ограда, от която има остатъчни следи на място. Изложено е, че тези изводи следват и при посочването на имотите в основното заключение и като съседни, респ. за липса на припокриване, тъй като тези констатации са направени от вещото лице само въз основа на кадастралния план към 1959 г. и при неотчитане на данните, установени от извършените справки и съпоставяния на имота. Експертното заключение, изготвено в друго производство (гр. д. № 3740/2001 г. на СРС), въззивният съд е посочил, че на представлява годно доказателствено средство, предвид липсата на непосредственото му събиране (чл. 11 ГПК). Посочено е, че след като по експертните заключения целият процесен имот попада в Научен комплекс на БАН – VIII км София, в който мероприятието е реализирано в неговата цялост, има изградени надземни и подземни съоръжения, респ. имотът е ограден, за него са съществували пречки за възстановяването му, независимо че според свидетелите Н. Н. и Н. Т. е свободен от застрояване и обрасъл с растителност. Изложени са съображения, че съгласно чл. 10б, ал. 1 и чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ земеделският имот, който е застроен с цел обслужване на държавни, обществени, научни, културни нужди или е зает от проведени други мероприятия за обществени или държавни нужди, не подлежи на възстановяване. Имотът е част от цялото мероприятие и е без значение дали върху него има строителство, когато попада в очертания на терен, зает от съответното мероприятие. Приел е също и че за процесния имот, предоставен от държавата на БАН за стопанисване, намира приложение специалният закон - чл. 10, ал. 2 ЗБАН (в сила от 15.10.1991 г.). Нормата предвижда, че Народното събрание предоставя в собственост на Българската академия на науките стопанисваните от нея държавни терени, сгради, машини, съоръжения, апаратура, книжен фонд, парични средства и други движими вещи. Разпореждането с това имущество може да се извършва само в интерес на академията и с решение на общото събрание. Правото на собственост преминава от държавната в правната сфера на БАН по силата на закона (ex lege), а не по силата на изричен акт на Народното събрание. Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел установителния иск за собственост за основателен. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване не е налице. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Касационно обжалване се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване не е налице по първия повдигнат от касатора въпрос. Той отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретното дело, но по него не се установява да е налице въведената от касатора специална предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС (т. 19) и ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, намерила израз в решенията по чл. 290 ГПК, на част от които касаторът се позовава, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първата инстанция, но само като приеме, че обжалваното решение подлежи на потвърждаване (чл. 272 ГПК). В случая, поради съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, въззивната инстанция на основание чл. 272 ГПК е препратила и към мотивите на първостепенния съд и по този начин ги е направила свои. Така въззивната инстанция се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и осъществява своята решаваща дейност. Чрез препращането към мотивите на първоинстанционния съд и излагане на собствени такива при самостоятелно извършена преценка на събрания по производството фактически и доказателствен материал, включително и относно отчуждаването на имота и включването в разпореждане № 1837 от 09.11.1959 г. на МС, респ. в терен на Научен комплекс на БАН, на която е предоставен за стопанисване и с реализирано изцяло мероприятие за терена, въззивният съд е извел своите фактически и правни изводи по съществото на пренесения пред него правен спор относно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот. Изложил е съображения и относно доказателствената сила на представените актове за държавна собственост, и недопустимостта на обсъждането на заключение на вещо лице по друго производство (по гр. д. № 3740/2001 г. на СРС), което не съставлява годно доказателствено средство при съобразяване на принципа за публичност и непосредственост, въведен с чл. 11 ГПК, и уредените в съответствие с него процесуални правила по допускане и приемане на заключението на вещото лице, в която насока е и установена практика на ВКС (решение № 48 от 23.07.2020 г. по т. д. № 199/2019 г. на ВКС, I т. о.). Несъгласието на касатора с така формираните от въззивния съд фактически и правни изводи по тези оплаквания, обосновали и поставянето на процесуалноправния въпрос, подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не са от естество да обосноват наличие на противоречие с посочената в изложението към касационната жалба практика. Необсъждането и на конкретни аргументи и доводи на страната, може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод за основателност или неоснователност на предявения иск, каквито в случая не са налице. Затова поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос липсва. Не е налице посоченото основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос в изложението към касационната жалба, свързан с приемането от въззивния съд на друга констатация относно установен от първоинстанционния съд факт, без във въззивната жалба да се съдържа оплакване. Така поставен въпросът, обоснован от касационния жалбоподател с доводи относно емлячния регистър в административното производство пред реституционния орган, не удовлетворява основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като постановеният с обжалваното решение резултат не е обусловен единствено от неговото разрешаване. За да приеме за незаконосъобразно решението на реституционния орган, при осъществения косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че не е установено придобивно основание на собствеността на наследодателя, но заедно с това и че са налице пречки за възстановяване на собствеността върху процесния имот поради заемането му от проведеното мероприятие (чл. 10б, ал. 1 и чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ). При тези мотиви към обжалваното решение допускането на касационно обжалване по повод на него няма да доведе до промяна в изхода на делото с оглед на другия решаващ извод на съда. По третият въпрос относно задължението на въззивния съд да гради своите изводи въз основа на формално-валидни умозаключения също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Направените от въззивния съд изводи в разбираемо изложени мотиви на обжалваното решение са резултат от логическо извеждане, анализ и обобщение на приетите от него за установени данни въз основа на осъществения анализ и преценка на събраните по делото доказателства, включващ и експертните заключения, за възприемането или не на отделните изводи в които съдът е изложил и изрични съображение, поради което и за тях не е налице противоречие с посоченото в изложението по този въпрос решение на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г. о.). Липсва поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на решението и по последния (четвърти) въпрос, свързан с доказване на идентичността на процесния имот с претендирания по предявената претенция. Същият не е изведен от решаващите изводи в решението и обусловили изхода по разглеждания спор относно принадлежността на правото на собственост, поради което той не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. В мотивите на обжалваното решение, включително и чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, изводът относно принадлежността на правото на собственост въззивният съд е направил именно въз основа прието за установено съвпадение на процесния имот (респ. на процесната реална част от такъв) с отчуждения от държавата, респ. предаден от нея на ищеца БАН за стопанисване и придобит от него на основание чл. 10, ал. 2 ГПК. Липсата на общата предпоставка по този въпрос води и до отсъствие на твърдяното несъответствие с посочената към него практика на ВКС (решение № 123 от 16.04.2009 г. по гр. д. № 3394/2007 г. на ВКС, III г. о.), която и не попада в приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (т. 2 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. В заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този резултат на ответника БАН, подал отговор и направил своевременно искане, следва на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК да се присъдят претендираните разноски в производството пред касационната инстанция, определени в размер на 150 лева и представляващи юрисконсултско възнаграждение, равняващо се на 76.69 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.