Определение № 4774 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 471/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Е. И., чрез адв. С. Н., срещу постановеното в производство по чл. 432 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД въззивно решение № 1236 от 07.11.2023 г. по в. гр. д. № 689/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд. Касаторът оспорва решението в частта му, с която искът за неимуществени вреди в полза на В. Е. И., претърпени в следствие на ПТП, е отхвърлен за разликата над сумата от 80 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.03.2022 г. до окончателното й изплащане. Счита, че решението е постановено в нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, при съществени процесуални нарушения и е необосновано. Моли за неговата отмяна и постановяване на решение по същество, с което искът да бъде уважен изцяло. Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, представлявано от адв. Д. Х., оспорва жалбата в писмен отговор по съображения за нейната неоснователност,съответно необоснованост на поддържаните основания за допускането ѝ до разглеждане по същество. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба. Същата не обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения: По делото е прието за установено, че на 26.07.2021 г., около 09:50 ч., в [населено място] по [улица]с посока от [улица]към [улица], се движил мотоциклет „Хонда Хорнет“ с рег. [рег.номер на МПС]. На задната седалка на мотоциклета пътувала ищцата. На разстояние от около 20-21 метра от разделителния остров, водачът го е възприел и реагирал с екстрено спиране, при което са отложени спирачни следи с дължина 7,60 метра. Мотоциклетът се е ударил с предната си част с непогасена скорост от около 52 км/ч с челен кос удар по бордюра на лявата странична част на разделителния остров. В резултат на горното, пътника е отхвърлен и пада на асфалта, в пряка причинна връзка от което получава комбинирана травма на дясната глезенна област и лумбалните прешлени довела до: открита фрактура заедно с луксация на талуса (скочната кост, непосредствено под глезенната вилка), фрактура на медиалния малеол (вътрешният глезен) и фрактура на телата на Л3 и Л5 и на транверзалния (напречния) израстък на Л4. Като безспорно е посочено обстоятелството, че водачът на мотоциклета, причинил виновно ПТП, е бил застрахован при ответното застрахователно дружество със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. При тези констатации е възприета за установена материалноправната легитимация на ищцата да претендира застрахователно обезщетение като увредено лице по смисъла на чл. 432 ГПК. Пред настоящата инстанция не се оспорват механизма на увреждането и основанията за отговорност на застрахователя. Всички оплаквания са сведени до несъгласие с определения размер на дължимото обезщетение. За да се произнесе по въпроса за справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е обсъдил събраните доказателства относно вида и характера на причинените увреждания. В следствие на произшествието ищцата е получила тежко телесно увреждане, представляващо комбинирана травма на дясна глезенна област и лумбалните прешлени довела до: открита фрактура заедно с луксация на талуса /скочната кост, непосредствено под глезенната вилка/, фрактура на медиалния малеол /вътрешният глезен/ и фрактура на телата на Л3 и Л5 и на транверзалния /напречния/ израстък на Л4, за лечението на който е провела с прекъсване болнично лечение за десет дни, по време на което е извършена оперативна интервенция с поставяне на остеосинтетичен материал и външна фиксация, която е премахната по време на втори болничен престой. Налице е домашно-амбулаторно лечение за 69 дни, по време на което пострадалата е провеждала консервативно лечение с антибиотик, антикоагуланти, два месеца е носила корсет с оглед фрактурите на лумбалните прешлени, ходила е на контролни прегледи и на рехабилитация, която продължава да провежда. Продължителността на възстановителният период е била шест месеца, през което време ищцата е търпяла болки, имала нужда от чужда помощ, за ходене ползвала помощни средства, първоначално проходилка, в последствие патерици. Вещото лице, по приетата по делото СМЕ, е посочило, че пълно анатомично и функционално възстановяване след фрактура с луксация на глезенна става и допълнителната фрактура на вътрешния глезен е невъзможно. Пред въззивния съд е приета втора СМЕ, с която е установено, че получените в следствие на процесното ПТП увреждания - фрактури са зараснали, а остеосинтезните винтове поставени при оперативното лечение не са извадени. Заключението е, че е стартирал дегенеративен процес на ставната повърхност на медиалния малеол и на талусната кост като цяло. Посочва се, че прогнозата при такива тежки травми е неблагоприятна и каквито и мерки да се вземат със сигурност ще се стигне до пълната загуба на хрущяла и до опиране на деформираните оголени краища един в друг, което ще генерира силна болка Тя би наложила оперативно лечение или оперативна смяна на цялата става с изкуствена такава или оперативно артродезиране, при което ставата се обездвижва в сравнително благоприятно неутрално положение, при което болката утихва. Вещото лице установява, че това ще настъпи със сигурност, но не може да се посочи кога ще настъпи този краен завършващ етап от развитието на дегенеративния процес.Това допълнително медицинско заключение е мотивирало въззивният съд да завиши обезщетението, но не и до размера претендиранс иска. По делото са ангажирани надлежни доказателства по отношение получените травматични увреждания, като непосредствено след инцидента ищцата постъпва за болнично лечение в УМБАЛ „Св.Анна“, където пролежава седем дни, до 03.08.2021 г., като е осъщестена спешна оперативна обработка на откритата рана в областта на дясна глезенна става и е поставен външен фиксатор за период от 40 дни. На 16.09.2021 г. се налага повторна хоспитализация за период от 3 дни, за да бъдат отстранени фиксаторът и иглите от него. Интензитета на болките търпени от нея в продължение на 6 месеца е варирал между силни в началото и слаби в края на този период, като страданията й са били свързани не само с понасяната болка, но и с необходимостта да не се натоварва десния долен крайник почти три месеца, да се ползва проходилка през това време, а така също и лумбален корсет за два месеца. Въззивният съд е отчел възрастта на пострадалата, към момента на произшествието - 33 години, характера на телесното увреждане, което е тежко, проведеното домашно-амбулаторно лечение за дълъг период от 69 дни, тежестта и интензитета на търпените болки и страдания през възстановителния период, както и нуждата от чужда помощ и помощни средства за придвижване. Съдебният състав е приел и че ищцата е започнала да изпитва депресивни състояния в следствие на настъпилите промени в живота й, изпадала в тежки емоционални състояния, които били свързани с нарушения на съня и дни, в които не желаела да разговаря с никого. При така установените данни въззивната инстанция е преценила, че първоинстанционният съд е определил занижен размер на дължимото обезщетение, като не е отчел безспорно установеното по делото бъдещо сигурно влошаване на състоянието на ищцата. Апелативния състав определил обезщетение за неимуществените вреди в размер на 80 000 лева. В контекста на тези мотиви касаторът се позовава на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложение към жалбата се позовава, така също и на противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради непосочване на конкретното значение, което има всяко едно от установените по делото обстоятелства за определяне размера на дължимото обезщетение, както и несъобразяването му със социално-икономическите условия на живот в страната и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Не са налице изрично формулирани въпроси, но съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, може да се приеме, че се свеждат до материалноправния въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“, изведен като принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта. Според касатора присъденото от въззивния съд обезщетение се явява занижено с оглед търпените неимуществени вреди, поради което не се покрива с принципа на справедливост. Твърди се, че не е съобразена задължителната практика на ВКС, като въззивната инстанция не е отчела всички обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на поставените въпроси следва да се посочи, че неимуществените вреди се обезщетяват по справедливост и според задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с трайната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни установени по делото обстоятелства, засвидетелстващи реално причинените морални вреди – кои, в каква степен и колко продължително са засегнати неимуществените блага на пострадалия, което е от значение за съпоставка с разрешенията в съдебната практика за аналогични случаи. Като база за определяне на паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди следва да служи още общият икономически измерител към датата на увреждането Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид и за да не се допуска неравно третиране при обезщетяването на едни и същи нематериални блага, съобразява се и съдебната практика в сходни хипотези, без да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване В процесния случай съдът е изследвал и обсъдил изчерпателно характера и естеството на претърпените травматични увреждания, отчитайки броя им, проведеното лечение и възстановителния период. Непренебрежимо е установеното със заключение на вещото лице сигурно бъдещо влошаване на здравословното състояние на пострадалата.Оплакванията за несъобразяване на определеното на тази база обезщетение с оглед тежестта на търпените болки и страдания, съответно за допуснато занижаване на паричната оценка на претърпените вреди в сравнение с присъжданите в сходни случаи обезщетения, остават бланкетни предвид засвидетелстваното в решението съобразяване на въззивния съд с начина, по който в установената практика на ВКС неблагоприятната медицинска прогноза се възприема за релевантна. Касаторът цитира трайно установени постулати и тълкувания във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД без да сочи практика на ВКС ,с които обжалваното въззивно решение е в противоречие ,не изтъква формирана съдебна практика подкрепяща основния довод на защитата за присъждани по-високи обезщетения при сходство в основните факти, което изложение не удовлетворява изискването за обосновка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, така както същото е разяснено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК. В разглежданата хипотеза произнасянето на въззивния съд е съобразено с установените указания относно приложението на закона /чл. 52 ЗЗД/, след преценка на всички обективно съществуващи, установени по делото обстоятелства, и без да се установява несъответствие между конкретно определения размер на обезщетението и присъжданите от съдилищата такива в сходни случаи при аналогични травматични увреждания с усложнения от естеството на установените, при съблюдаване съответната социално-икономическа конюнктура в страната към датата на увреждането. При райно установена съдебна практика на ВКС и разрешение на въззивния съд в съответствие с нея, не е налице основание да се приеме, че са осъществени предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.