Определение № 3985 от 13.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3998/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248 от ГПК. Образувано е по молба вх. №11341/17.06.2025г., подадена от КОНПИ, чрез държавен инспектор Д. Д. (с юридическо образование), за изменение на постановеното по настоящото дело определение в частта за разноските. Молителят твърди, че присъденото в полза на насрещната страна адвокатско възнаграждение е прекомерно. Излага, че с оглед неговия размер (11 700лв.), следва да се приеме, че по делото не са събрани доказателства за плащането му, тъй като същото е следвало да бъде направено по банков път. В условие на евентуалност твърди, че не е налице фактическа и правна сложност на делото. Извършено е едно процесуално действие – подаване на писмен отговор, за съставянето на който не са били необходими допълнителни действия за запознаване с делото, а отговора е основан единствено на приетото от ВКС тълкувателно решение, приложимо в отношенията между страните. Твърди още, че при преценка на прекомерността на присъденото възнаграждение не следва да се съобразяват правилата на Наредба №1/2004г. По същество прави искане за отмяна на определението в частта за разноските, а в условие на евентуалност за намаляването му. Ответникът Б. И. К. с писмен отговор, чрез адвокат М. Н., оспорва искането като неоснователно. Излага, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е изцяло съобразено с размерите на Наредба №1/2004г., която е приложима на основание чл.36, ал.2, изр.2 от Закона за адвокатурата. Позовал се е на разрешенията дадени в ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, според които, когато плащането на договореното възнаграждение е извършено в брой, е достатъчно то да е отразено в договора, който има характер на разписка, удостоверяваща плащането на договореното възнаграждение. Твърди още, че по реда на чл.78, ал.5 от ГПК трета страна не може да се намесва в договорените възнаграждения между страната и нейния процесуален представител. По този ред съдът може единствено да установи границите/пределите на деликтната отговорност на страната предизвикала спора, при преценка на обективния критерий за съответствие на възнаграждението с фактическата и правна сложност на делото. Навежда довод, че при прилагането му съдът не следва да намаля възнаграждението под установеният пазар, при който адвокатите уговарят възнагражденията си за дела с подобна фактическа и правна сложност. В случая възнаграждението е в минимален размер и не е прекомерно. Налице е и фактическа и правна сложност на делото, с оглед неговия предмет, цена и въведени от Комисията касационни основания. Оспорва като неоснователен довода, че по делото е извършено едно правно действие – подаване на отговор, като излага съображения, че адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедливо, да съответства и уважава положения от адвоката труд. По същество моли искането да бъде оставено без уважение. Молбата е подадена от процесуално легитимирано лице и в едномесечния срок от постановяване на определението по чл.288 от ГПК. Направеното възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК е допустимо. Производството е приключило с постановеното определение в закрито заседание, поради което възражение за прекомерност на заплатения от насрещната страна адвокатски хонорар, страната може да направи в срока по чл.248, ал.1 от ГПК. С окончателният съдебен акт, с който не е допуснато касационното обжалване, съдът е присъдил в полза на Б. И. К. сумата от 11 700лв. – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред касационната инстанция. Разгледано по същество искането е основателно. Съгласно разпоредбата на чл.71, ал.1 от ГПК „съдебни разноски“ са направените от страните разходи по водене на делото, като държавни такси, разходи за събиране на доказателства и за осъществено процесуално представителство. Според правилото на чл.81 от ГПК съдът е длъжен да се произнесе по отговорността за разноски във всеки акт, с който приключва разглеждането на делото пред съответната инстанция, когато е бил своевременно сезиран с искане за присъждането им и са представени доказателства за извършването им (така и разясненията дадени в ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС). В конкретния случай са налице посочените предпоставки за присъждане на направените от ответника разноски: искане в отговора на касационната жалба и представени доказателства за извършването им (договор за правна защита и съдействие, в който е уговорен размера на адвокатското възнаграждение от 11 700лв. и е направено отбелязване за плащането му в брой). Договорът за адвокатска услуга е неформален. Писмената форма е такава за доказване на уговореното с него възнаграждение и начина на плащането му. Представянето на договора е необходимо, когато има характер на разписка, удостоверяваща заплащането на възнаграждението в брой. Неоснователно е възражението на Комисията за липса на плащане на договореното от ответника възнаграждение, предвид неговия размер и задължението за заплащането му по банков път. Целта на Закона за ограничаване на плащанията в брой и въведеното с него ограничение, е да се стимулира счетоводното отчитане на паричните потоци, да се избегне укриването и неплащане на данъци, както и борба с данъчните измами. Съгласно решение на СЕС от 06.10.2021г. по Дело С-544/2019г., ограниченията от този вид, предвидени от държавите-членки, следва да са от такъв характер, че да гарантират постигането на целите и да не ги надхвърлят. Те не следва да водят до ограничаване на свободното движение на капитали. Ето защо, тълкуването на разпоредбите на ЗОПБ в смисъл, че плащанията в брой над предвидените в него размери са недействителни, противоречи на целите и вложения в закона смисъл. Още повече, че в същия е предвидена единствено административно-наказателна отговорност за допуснатите нарушения, която законодателят е намерил за достатъчна. Преценката за прекомерността на заплатения от страната адвокатски хонорар за касационната инстанция следва да бъде направена при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, и действително извършената работа (т.3 от ТР № 6/2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Следва да бъде отчетена и спецификата на касационното обжалване, като инстанция по правото, а не по фактите, което предполага висока правна квалификация на адвокатите, представляващи страните по делото, вкл. изискването за минимален стаж. Съгласно даденото разрешение по преюдициалното запитване в решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, при извършване на тази преценка, съдът не е обвързан от минимално определените размери на адвокатските хонорари в Наредба №1/20024г., изготвена от съсловна организация на адвокатите, което трябва да се счита за ограничаване на конкуренцията, с оглед на целта по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС. Същата не може да се ползва и като измерител на реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Настоящото производство е приключило в закрито съдебно заседание. Същото, при разглеждане на делото от касационната инстанция, е с най-голяма тежест, тъй като съдът се произнася по въведените от касатора и предвидените в чл.280, ал.2 от ГПК основания за допускане на касационното обжалване. Делото се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид предмета (иск за отнемане на незаконно придобито имущество), неговата цена (172 250лв., представляваща сбор от стойността на подробно описани недвижими имоти и сума в размер на 25 562,04лв. – сбор от неналични суми по банкови сметки) и въведените възражения. Процесуалният представител на ответника е депозирал мотивиран и обоснован писмен отговор, в който е изразил становище, както по допустимостта на касационното производство и наведените основания за допускане на обжалването (изложено е становище по всеки от поставените въпроси), така и по основателността на касационната жалба и изложените касационни основания; позовал се е на задължителната практика на ВКС и на решенията постановени по реда на чл.290 от ГПК, които са групирани според касационните оплаквания и във връзка с тях. Неоснователно е и възражението на молителя, че заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено, с оглед предизвестения резултат по спора, предвид разрешенията дадени в ТР №4/2021г. на ОСГК на ВКС. Самият той, в качеството си на касатор, се е позовал на посоченото тълкувателно решение, поради което насрещната страна, при организиране на защитата си, е следвало да развие доводи и да наведе твърдения за съобразяването му от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, както и за практиката по приложението му. Предвид изложеното и с оглед конкретните обстоятелства, съдът намира, че присъдените в полза на ответника Б. И. К. разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер 11 700лв., се явяват прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Същите следва да се намалят на сумата 7 000 лв., която съответства на очертаната по-горе действителна фактическа и правна сложност на развилото се касационно производство и обема на осъществените от процесуалния представител на ответника правни действия за неговата защита. Неоснователно е и наведеното от ответника възражение, че с преценката по реда на чл.78, ал.5 от ГПК съдът извършва намеса в отношенията довереник и доверител по договора за правна защита и съдействие, и накърнява правото на справедливо овъзмездяване на адвокатския труд. Отговорността за разноски е обективна, обвързана от изхода на съдебния спор и основана на въведения в чл.3 от ГПК принцип за добросъвестност при упражняване на процесуалните правила, като тежестта на същите се понася от изгубилата страна, независимо от начина по който е водила процеса и от размера на собствените си разходи. Тази правна уредба е свързана с прилагане на принципа за равенство на страните в производството и обективния принцип страната, станала причина за водене на делото и извършването на разноските, да ги възстанови, без тези разноски да бъдат източник на обогатяване. Страните по договора за правна защита и съдействие имат свобода да договарят помежду си и заплащат възнаграждение за положения труд и осъщественото процесуално представителство в размери, които са удовлетворяващи за тях и за които са постигнали съгласие. Тези размери не са задължителни за насрещната страна, която разполага с възможността за възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК. Преценката на съда е в рамките на предоставената му компетентност и обхваща единствено въпроса какъв размер от договорените от правоимащата страна разноски следва да бъде възложен в тежест на страната станала причина за образуване на делото. В заключение, постановеното по делото определение по чл.288 от ГПК следва да бъде изменено в частта за разноските, като присъдените разноски в полза на ответника в размер 11 700 лв. бъдат намалени на 7 000 лв., на основание чл.248 от ГПК. Мотивиран от горното съдебният състав