Определение № 515 от 24.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3715/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Метро Кеш Енд Кери България“ ЕООД, чрез адв. Д. и адв. Н. против решение № 384/28.06.2022 г. по в. гр.д. № 392/2022 г. на Окръжен съд Благоевград, с което като е потвърдено решение № 71 от 17.02.2022 г. по гр.д. № 2267/2021 г. на Благоевградския районен съд, са уважени предявените от И. М. И. против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи наличието на икономически /бизнес/ план в предприятието, съдържащ бизнес задачи с конкретни икономически показатели. Поддържа се, че със свидетелските показания на св. Т. е установено по делото, че такъв План за създаване на стойност /цитиран в договора за управление на новия управител/ съществува, но същият не може да бъде обективиран в конкретен документ, тъй като е динамичен и се адаптира ежедневно за бизнес целите на компанията. Излага се становище, че няма и законово изискване такъв бизнес план, да бъде обективиран в конкретен писмен документ, доколкото разпоредбата на чл.328, ал.2 КТ изисква наличието на договор за управление, но не и конкретен бизнес план. Предвид липсата на законово изискване бизнес плана да бъде в писмен вид, разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, съгласно която свидетелски показания са допускат във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на обстоятелства, за доказването на които закона изисква писмен акт, не е нарушена в настоящия случай. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са произнесе от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Посочено е единствено, че изводите на въззивния съд по въпросите за съдържанието на сключения договор за възлагане на управлението и за установяване наличието на бизнес пран, който да е част от договора за възлагане на управление при условията на пълно и главно доказване, противоречат на конкретно посочена в изложението казуална практика, а именно: решение № 76 от 27.03.2012 г. по гр.д. № 937/2011 г. на III г.о., решение № 144 от 4.07.2019 г. по гр.д. № 4350/2018 г. на IV г.о., решение № 215 от 3.07.2014 г. по гр.д. № 7007/2013 г. на IV г.о., решение № 256 от 7.11.2019 г. по гр.д. № 944/2019 г. на IV г.о. и решение № 92 от 28.04.2017 г. по гр.д. № 3478/2016 г. на IV г.о. Ответникът по жалбата – И. М. И., чрез пълномощника си адв. М., е депозирал отговор, в който са изложени доводи, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като дадените от въззивния съд разрешения не са в противоречие с цитираната от касатора практика. Заявява становище и за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че в конкретния случай са налице всички предпоставки за законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл.328, ал.2 КТ – независимо от обстоятелството, че от управителя на ответното дружество е сключен договор за управление, уволнителното основание по чл.328, ал.2 КТ се явява незаконно, тъй като по делото не е представен бизнес план. Посочено е, че правото да приложи това уволнително основание има управителя, с когото е сключен договор за управление и който се е задължил срещу възнаграждение да постигне на свой риск в уговорен срок определен стопански резултат; че договорът за управление следва да съдържа бизнес-задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно: производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места и др., а въз основа на бизнес задачата управляващият е длъжен за разработи бизнес – програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действие на договора; че възнаграждението на управителя следва да е обвързано от постигнатите финансови резултати, като при неизпълнение на програмата той носи икономическа отговорност, при което при сключването на договора се определя и гаранция. Въззивният съд е изложил, че когато в договора липсва бизнес задача не може да се приеме, че е сключен договор по чл.141, ал.7 или по чл.244, ал.7 ТЗ, следователно не е налице елемент от фактическия състав на чл.328, ал.2 КТ и извършеното на това основание уволнение е незаконно. Приел е, че в процесния договор за управление от 23.04.2021 г. не е предвидено задължение за управителя срещу възнаграждение да постигне на свой риск в уговорения срок определен стопански резултат. Напротив – получаваното от управителя месечно възнаграждение не е обвързано от постигането на конкретни икономически показатели и финансови резултати. В чл.3 от договора е посочено, че управителят подкрепя, ръководи и надзирава служителите с оглед постигането на бизнес целите на дружеството предвид Плана за създаване на стойност и всички други бизнес цели и активности на дружеството.Съдът е приел, че няма пречка договора за управление да препраща към друг документ, в който да се съдържа бизнес план, но в конкретния случай този план за стойност, насочен към постигането на стопански резултати, не е представен по делото, поради което и предвид изрично въведеното оспорване на този факт с исковата молба, а именно че липсва бизнес план, в тежест на работодателя е да го установи в процеса. При липса на проведено доказване на този факт, следва да се приеме, че той не е установен по делото. Във връзка с възраженията в жалбата, че съществуването на бизнес план е установен от свидетелските показания на св.Т., съдът е приел, че доколкото същият не е представен по делото, то неговото съществуване, както и конкретните бизнес задачи, които са поставени с него не са установени по безспорен начин. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая не са налице основания по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирала изобщ правен въпрос, а поддържа единствено, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Извод за твърдяното противоречие на решаващите изводи на въззивния съд с цитираната практика на ВКС, според която за упражняване на правото по чл.328, ал.2 КТ е без значение дали бизнес програмата е нова или идентична по съдържание с предходната; по чие предложение е приет финансовия план и дали той се съдържа в самия договор за управление или в друг документ; дали бизнес плана е административно одобрен; че бизнес програмата може да бъде поставена както с управленския договор, така и с други документи, стига да е налице връзка между тях; както и че при изрична клауза в договора за управление, изпълнителният директор има възможност в определен срок да разработи бизнес план в отделен документ след сключването на договора, не може да бъде направен. В последното от посочените от касатора решения на ВКС, по същество съдът е приел, че наличието на нова бизнес програма се установява от представените по делото писмени доказателства за приемане и одобряване на бизнес плана за съответните години от Управителния съвет на компанията, а не от събрани по делото гласни доказателства за наличието на бизнес план. Освен това, настоящият състав не е длъжен да излага мотиви относно съответствието на въззивното решение с практиката, посочена от касатора, тъй като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. При този изход на спора, на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 1 500,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,