Определение № 60463 от 22.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2854/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Ю. А. М., чрез пълномощника му адв. Д. С. от АК-П., срещу въззивното решение № 260081 от 4.03.2021 год. по в. гр. д. № 26/2021 год. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 23.10.2020 год. по гр. д. № 400/2019 год. на Пещерския районен съд. С него е определен на основание чл. 64 ЗС режим на ползване от ищеца П. Ф. Ф. от М., А.- във връзка с достъп, обслужване и извършване на основен ремонт и ползване по предназначение на сграда с идентификатор **** да ползва в рамките на поземлен имот с идентификатор *** в м. „К.”, [населено място], [община], собственост на касатора Ю. М., площ от 1 355.82 кв. м., повдигната в син цвят на скица към заключението на вещото лице, приложена на л. 95 от първоинстанционното производство, приподписана от съда и неразделна част от решението. Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че с оглед започналата процедура по ЗУТ, същата е следвало да приключи с доброволно определяне на прилежащата площ, респ. последната неправилно е определена в обжалваното решение въз основа на Приложение № 1 към чл. 21 от Наредба № 7, както и при неправилно изчисление на височината на сградата. Касаторът иска отмяна на въззивното решение като неправилно и вместо това се постанови друго, с което искът бъде приет за недопустим, евентуално неоснователен, респ. се определи правилно прилежащата площ, като се намали с 80.78 кв. м. Претендира заплащане на направените разноски, съгласно представения списък. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, формулирайки следните правни въпроси: 1.При наличие на открита процедура по чл. 195 и сл. ЗУТ допустимо ли е предявяване на иск по чл. 64 ЗС; 2.Допустимо ли е приложение по аналогия на нормите на Приложение № 1 към чл. 21 от Наредба № 7 по отношение на стопански сгради извън чертите на регулацията на населените места; 3.Допустимо ли е тълкуване на чл. 24 ЗУТ при определяне височината на сградите, същата да се определя не в абсолютен размер за всяка ограждаща стена, а към средно аритметичния сбор на височината на всички страни?, като съображенията изразяват оплакванията на касатора срещу изводите на въззивния съд. Ответникът по касационната жалба и ищец в производството – П. Ф. Ф. не е взел становище по подадената жалба. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното: Предявеният от ищеца П. Ф. иск по чл. 64 ЗС е приет за допустим поради наличието на правен интерес от защита по съдебен ред на правото му да ползва чуждия имот, с оглед осъществяване на достъпа до собствената му сграда, намираща се в него, и с оглед извършване на необходимите ремонти по нея, за нуждата от които ответникът е сезирал общината по реда на чл. 195 ЗУТ. Препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, съгласно чл. 272 ГПК, и въз основа на допълнително изложените съображения, въззивният съд приел искът и за основателен. Установено е, а и не е било спорно, че ответникът Ю. М. е собственик на поземления имот, а ищецът е собственик на построената в него стопанска сграда, поради което и същият има право да ползва мястото доколкото това е необходимо за ползването на постройката по предназначението й – чл. 64 ЗС. Териториалният обхват на това право на собственика на сградата е определен въз основа на заключенията на основната и допълнителна техническа експертиза, с приложените скици към тях на вещото лице Г., като е осигурен достъп до сградата по възможно най-късото разстояние и минимално предвидена прилежаща площ към сградата, въз основа на определените отстояния от прилежащия терен. Изводите на експерта са обосновани на чл. 21 и Приложение № 1 към Наредба № 7, определящи прилежащи терени към жилищни блокове. Доколкото за определяне на прилежащите терени към производствени сгради не са предвидени специални норми, въззивният съд приел, че не съществува пречка за приложение на горната наредба към настоящия случай по аналогия. С оглед предназначението на правото по чл. 64 ЗС за ползването на чуждия имот в рамките само на необходимото за ползването на сградата според предназначението й, определянето на прилежащата площ защитава интересите и на двете страни при наличие на разделна собственост, а и чл. 22, ал. 7 ЗУТ препраща към приложената Наредба № 7. Въззивният съд се е позовал и на съдебна практика в същия смисъл /Р № 538 по гр. д. № 519/2009 год. на ВКС, ІV г. о./. Излагайки съображения относно определяне на височината на сградата въз основа на относимите фактори и параметри, въззивният съд е обосновал изводите си въз основа на кредитираното заключение на експертизата, определящо въз основа на средната стойност на височината и съответната прилежаща площ към сградата на ищеца. При безспорно установения факт по делото за наличие на разделна собственост върху процесната стопанска сграда и поземления имот, в който е построена, спорът, предмет на делото е за ползването на земята от собственика на сградата, което съгласно чл. 64 ЗС е ограничено само доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение, и при липсата на доводи за постановяване на нещо друго в акта, с който е отстъпено правото. С оглед обосноваването на направения от въззивния съд извод за основателност на иска при предложения от техническата експертиза вариант за ползване на имота на касатора от собственика на построената в него сграда, с определяне на достъпа до нея от пътя и ивица за обслужване около нея, оцветени в син цвят на приложената скица, поставените в изложението на касатора правни въпроси относно приложението на разпоредбите на Приложение № 1 към чл. 21 от Наредба № 7 и чл. 24 ЗУТ не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като касаят правилността на извода на съда за основателност на предявения по чл. 64 ЗС иск. Както е посочено в мотивите по т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. В настоящето производство касационният съд следва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси са обусловили правните изводи по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Освен горното, произнасянето на въззивния съд кореспондира с приетото в съдебната практика по приложението на чл. 64 ЗС, обобщена например в решение № 33 от 26.02.2015 год. по гр. д. № 6221/2014 год. на ІІ г. о. на ВКС в следния смисъл: „В практиката на ВКС /например решение № 363/17.10.2011 г. по гр. д. № 663/2011 г., I г. о. и решение № 75/28.02.2012 г. по гр. д. № 1283/2010 г., I г. о./ е дадено тълкуване, че съгласно чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята, само доколкото това е необходимо за използуване на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Ако в акта, с който е отстъпено правото по чл. 63 ЗС не е постановено друго, правото на собственика на постройката /респ. на обект в постройка, съществуващ при условията на суперфициарна собственост/, се ограничава само до правомощията, установени с чл. 64 ЗС - ползуване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален достъп до сградата, включително до входа й и за поддържането й в нормално и годно за ползуване състояние, а в решение № 153/7.10.2010 г. по гр. д. № 847/2009 г., II г. о. - че носителя на правото на строеж може не само да притежава собствеността на постройката, но и да ползва самостоятелно необходимия за поддържането и експлоатацията й терен /прилежаща площ/, като ЗУТ създава ред, по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради - чл. 22, ал. 7 ЗУТ препраща за определянето на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7 от 2003 за правила и нормативи за устройство на отделните видови територии и устройствени зони, която наредба се прилага при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост на земята и постройките върху нея / решение № 538/9.07.2010 г. по гр. д. № 519/2009 г., IV г. о., цитирано от въззивния съд, отнасящо се до въпроса за реда, по който се определя прилежащата площ към съществуващи сгради и приложимостта на ЗУТ в производство по иск по чл. 64 ЗС/. Методиката по приложение № 1 към чл. 21 от наредбата изисква собственикът на сграда, респ. обект в сграда да има достъп до външните стени на сградата, следователно в случаите на суперфициарна собственост собственикът на обект в сградата има право на достъп до външните стени на сградата като обща част и до съоръженията по тези външни стени”. Следователно, доводите на касатора представляват оплаквания срещу определената от решаващия съд прилежаща площ, която според него следва да се намали с претендираните 80.78 кв. м. Същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и този относно допустимостта на производството /т. 1 в изложението/ при открита процедура по чл. 195 ЗУТ, в която предметът е различен от този по настоящия спор. Поради горното не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Извън това, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на допълнителната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, при наличието на утвърдена съдебна практика, съобразена от съда при решаването на спора. Поради горните съображения не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – при прочита на съдебния акт се констатира както съответствие със закона, така и със съдебната практика, което изключва извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение