Определение № 2404 от 16.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1518/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. И. Петров, А. И. Петров и Д. И. Петров, действащи чрез своята майка и законен представител – Р. И. П., всички от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 355 от 12.06.2024 г. по в. ч. т. д. № 258/2024 г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 82 от 02.05.2024 г., постановено по т. д. № 3/2024 г. на Окръжен съд – Силистра. С последното на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по делото е спряно до приключване на т. д. № 1878/2021 г. по описа на Софийски градски съд. В частната касационна жалба се излага, че определението е неправилно, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК, и се моли за неговата отмяна и за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Жалбоподателите - ищци твърдят, че ответниците по иска по чл. 135 ЗЗД – „Изола Петров“ ООД и „УниКредит Булбанк“ АД, не оспорват качеството им на кредитори на първото дружество, като спорен между страните е единствено въпросът за размера на заявените претенции. Поради това считат, че при наличие на признание на длъжника за съществуването на ликвидно и изискуемо вземане на ищците по чл. 125, ал. 3 ТЗ липсва връзка на преюдициалност между делата и не са били налице законовите предпоставки за спиране на производството по иска по чл. 135 ЗЗД. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следния процесуалноправен въпрос, който според жалбоподателите е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: В хипотеза, в която длъжникът и ответник по иска по чл. 135 ЗЗД е признал частична дължимост на вземането на ищеца в исковото производство за самото вземане, налице ли е връзка на преюдициалност по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора? В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са подадени отговори от „Изола Петров“ ООД и „УниКредит Булбанк“ АД, чрез процесуалните им пълномощници. В първия писмен отговор се изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и за неоснователност на жалбата. Във втория отговор се поддържа същото становище, с аргументи за неоснователността на отправеното до съда искане за достъп до касационна проверка и за отмяна на определението. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба изхожда от легитимирани страни, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе в атакувания смисъл, въззивният съдебен състав е приел за установено от данните по делото, че: производството по т. д. № 3/2024 г. по описа на Окръжен съд – Силистра е образувано по искова молба на И. И. Петров, А. И. Петров и Д. И. Петров, тримата действащи чрез своята майка и законен представител – Р. И. П., за обявяване на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД на относителната недействителност на договор за учредяване на ипотека, сключен между „УниКредит Булбанк“ АД и „Изола Петров“ ООД, обективиран в нот. акт № 19, т. III, рег. № 2915, дело № 349/2023 г. на нотариус А. Р., като активната материалноправна легитимация на ищците е обоснована с качеството им на наследници на И. И. Петров – съдружник в „Изола Петров“ ООД съобразно твърдението им, че на основание чл. 125, ал. 3 ТЗ са кредитори на дружеството като притежатели на вземане за равностойността на дружествения дял на наследодателя им; ответникът „Изола Петров“ ООД е оспорил основателността на предявения иск, вкл. и с твърдения, че ищците нямат качеството на кредитори; активната материалноправна легитимация на ищците е оспорена и от другия ответник „УниКредит Булбанк“ АД; безспорно между ищците и ответника „Изола Петров“ ООД е налице висящ спор с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ, предмет на т. д. № 1878/2021 г. на Софийски градски съд. При така установената фактическа обстановка въззивният съд счел, че следва да съобрази задължителната съдебна практика, обективирана в т. 2 от ТР № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане, като е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора. С оглед горното и отчитайки процесуалната позиция на ответниците, които оспорват качеството на кредитор на ищците, решаващият съдебен състав е приел, че между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и е основание за спиране на производството по Павловия иск, доколкото производството по чл. 125, ал. 3 ТЗ се явява преюдициално относно изхода по спора по чл. 135 ЗЗД. Допълнително са изложени мотиви, че качеството на кредитор не е признато като безспорно обстоятелство и с определението на съда по чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК във висящото производство пред Софийски градски съд, а напротив – определението обективира изрично, че процесуалната позиция на „Изола Петров“ ООД включва оспорване на исковата молба „по основание и размер“; отделно проектът за доклад по чл. 374 ГПК не обвързва съда при определяне на предмета на висящия спор, защото същият подлежи на последващо допълване и уточнение от страните и съда, вкл. и на инцидентен контрол по повод инстанционно обжалване на решението. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и от е значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и докаже и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая формулираният от жалбоподателите процесуалноправен въпрос не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено по-горе. Той не съответства на решаващата правна воля на съда, обусловила атакувания краен резултат, която явно не се основава на призната частична дължимост на вземането по обуславящия иск с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ. Напротив, в обжалваното определение са изложени съображения в обратен смисъл на този, залегнал във въпроса. Следователно въпросът се основава на факти, които не са приети за установени от съда, т. е. е изцяло относим към обосноваността, законосъобразността и респективно – към правилността на формираните от въззивния съд изводи, а същите не подлежат на преценка в етапа по селектиране на жалбите. Непосочването на правен въпрос, отговарящ на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда допълнителната предпоставка, на която се позовават жалбоподателите. Още повече, че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разрешенията по т. 2 от ТР № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които макар по принцип за успешното провеждане на иска по чл. 135 ЗЗД да не е необходимо вземането на кредитора да е установено с влязло в сила решение, след като той вече е предприел действия за установяването му чрез самостоятелен иск, бъдещото решение по него ще е от значение за произнасянето по основателността на иска по чл. 135 ЗЗД и следва да бъде съобразено, поради което между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и е основание за спиране на производството по Павловия иск. Приемането на противното би означавало отричане на наличието на действително вземане на кредитора като материалноправна предпоставка за уважаването на Павловия иск и би довело до ситуация, в която в производство по чл. 135 ЗЗД длъжникът по едно несъществуващо или погасено по давност вземане на практика да няма път, по който да се защити и да избегне уважаването на иска, както и би разкъсало връзката между материалното правоотношение и съответното му проявление в процеса в разрез с принципите за правната сигурност. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение