Определение № 786 от 12.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2559/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ срещу решение № 226 от 11. 07. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 301 по описа на съда за 2022 г. С обжалваното по касационен съд въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 10 от 24. 03. 2022 г., постановено от Окръжен съд - Търговище по т.д. № 108 по описа на съда за 2021 г., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу „КАМЧИЯ-2009“ ЕООД /н./, ЕИК:[ЕИК], и при участие в производството на синдика на несъстоятелния длъжник, иск с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 2 от ТЗ, за установяване на поредност за удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ, на предявени и приети в производството по несъстоятелност на „КАМЧИЯ-2009“ ЕООД по т.д. № 43/2021 г. по описа на Търговищки окръжен съд, публични вземания в общ размер 45231,44 лв., от които главници - 34140,48 лв. и лихви към 26. 07. 2021 г. - 11090,96 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение. Оспорват се решаващите изводи на въззивния съд в насока на това, че разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ не дава право на предпочтително удовлетворение на кредитор, наложил по реда на ДОПК запор върху активи на несъстоятелния длъжник, както и че така наложен запор е непротивопоставим на кредиторите на несъстоятелността, съобразно чл. 638, ал. 4, изр. 2 от ТЗ, независимо от обстоятелството, че същият е вписан и в ЦРОЗ по реда на ЗОЗ. Излага се, че разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ има императивен характер и не подлежи на стеснително тълкуване, а приемането на обратното от страна на въззивния съд съставлява корективно тълкуване на императивна правна норма. Критикува се и тезата на съда, че за да има действие привилегията на запора, произтичаща от вписването му в ЦРОЗ, същата следва да е възникнала до датата на вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, като се твърди, че независимо от обстоятелството, че вписването в ЦРОЗ е извършено след вписването в ТР на решението за откриване на производство по несъстоятелност, привилегията, произтичаща от вписването на запора в ЦРОЗ следва да се зачете в случаите, като настоящия, когато според касатора фактическият състав на налагането на запора по реда на ДОПК е осъществен и завършен преди вписването на съдебното решение в ТР, и независимо, че вписването на запора в ЦРОЗ е извършено след това. Все в тази връзка касаторът провежда разлика между действието на вписването на други обезпечения – залог и ипотека в съответните регистри, което съставлявало според него завършване на фактическите им състави, поради което и преди вписване същите са непротивопоставими на третите лица, и конкретното такова процесно вписване в ЦРОЗ, което не е елемент от фактическия състав по налагането на запора, има оповестително действие, поради което и на действието на запора, и на произтичащата от него привилегия, не се отразява по-късното му спрямо вписването на решението по чл. 630 от ТЗ в ТР, вписване в ЦРОЗ. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че произнасянето на съда се отнася до съществени материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, както следва: Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК да се удовлетвори привилегировано по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ или посочената разпоредба създава тази привилегия единствено за кредиторите, чиито вземания са обезпечени с учредени по реда на ЗОЗ особени залози, както и допустимо ли е стеснително тълкуване на изрична правна норма, даваща привилегия на удовлетворяване. По този въпрос касаторът счита, че възприетото от въззивния съд становище, че подобен вид запори не следва да дават право на предпочтително удовлетворение в рамките на производството по несъстоятелност е неправилно и уврежда интереса на държавата като кредитор, който е предприел своевременно необходимите действия по обезпечаване на своите вземания и вписването им в ЦРОЗ, както и предвид факта, че разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ е ясна и не следва да подлежи на подобно стеснително тълкуване. Като се излага, че разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ не изисква вписването на запора да е извършено преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, стига налагането му като обезпечителна мярка да е извършено преди тази дата, както и липсата на законова забрана в ТЗ и ЗОЗ за това, запор наложен преди съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност, да бъде вписан в съответния регистър след тази дата, се поставя въпросът: Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК преди датата на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност и вписан в съответния регистър по Закона за особените залози след тази дата, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 от Търговския закон. Твърди се, че по отношение на подобен вид запори е налице празнота в действащата законодателна уредба на търговската несъстоятелност, а от налагането на обезпечителната мярка до надлежното ѝ вписване в съответния регистър по реда на ЗОЗ би могло да изтече период от време, през който да бъде открито производство по несъстоятелност срещу търговеца, при което независимо от своевременното налагане на обезпечителната мярка по реда на ДОПК, е възможно кредиторът да не може да се ползва от привилегията по чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ. Касаторът счита, че възприетото от АС – Варна становище по този въпрос уврежда интересите на държавата като кредитор, който своевременно е взел мерки да обезпечи събирането на вземанията си, при липса на вписване на обезпечителния запор в ЦРОЗ преди откриване производството по несъстоятелност, което касаторът намира за неправилно. Ответникът по касация – дружеството в несъстоятелност и конституираният в производството негов постоянен синдик, не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от своите мотиви към обжалваното решение, че по фактическата обстановка по делото не се спори между страните; По делото е безспорно установено, че с молба на НАП от 27. 07. 2021 г., процесните публични вземания са предявени в производството по несъстоятелност на ответника и са включени от синдика в списък на приетите вземания, като обезпечени, с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ; В срока по чл. 690 ТЗ кредитор с приети вземания в производството е подал възражение по чл. 692 ТЗ, същото е уважено и списъкът на приетите вземания в съответната релевантна част е одобрен с изменение, като е определена поредност за удовлетворяване на приетите вземания на кредитора НАП по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ; Издаденото от публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, офис Търговище постановление за налагане на обезпечителни мерки по ДОПК изх. № С180025-022-0059930/20. 08. 2018 г., с което е наложен запор за обезпечаване на изискуеми публични вземания по изпълнително дело №[ЕИК]/2018 г. в размер на 34140.48 - главница и 933.34 лв. - лихва, върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление в две банки, е вписано в ЦРОЗ под № 2021070700887. Съдът излага, че ищецът основава привилегията на държавата на наложени обезпечителни мерки по реда на ЗОЗ; Спорът между страните е правен и се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, при съобразяване и на други специални разпоредби, регламентиращи конкуренцията в правата на обезпечените кредиторите и реда, по който са пристъпили към удовлетворяване на вземанията си. Според въззивния съд в съдебната практика понастоящем се застъпва преимуществено становището, че целта на вписването на обезпечителни мерки по реда на ЗОЗ не е създаване на право на предпочтително удовлетворяване, а предимство при конкуренция на различните способи на принудително реализиране на заложното право, тъй като вписването на насочване на принудително изпълнение по реда на ГПК или ДОПК осуетява пристъпване към изпълнение от страна на заложния кредитор - чл. 42а ЗОЗ /явно се има предвид чл. 32а от ЗОЗ – бел. на докладчика в касационната инстанция/; Вписаният запор има за последица противопоставимост на правата на обезпечения кредитор само по отношение на кредитор, в чиято полза е учреден по-късно особен залог върху запорираното имущество - чл. 12 и чл. 30 от ЗОЗ, в принудителното изпълнение заложният кредитор ще има качеството на хирографарен, а не на обезпечен и следователно вписването на запора не създава привилегия нито за обезпечения кредитор, нито за кредитора с прието вземане в производството по несъстоятелност; В този смисъл са специалните правила - чл. 459, ал. 1 вр. чл. 457, ал. 1 и чл. 460 ГПК, т. 7 от ТР № 2 от 26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и чл. 127 /явно – чл. 217/, ал. 1 и 3, и чл. 194, ал. 5 ДОПК, според които вписването на запора и възбраната не създава предимство на взискателя спрямо останалите конкуриращи кредитори; Аргументи в подкрепа на разбирането, че вписаният запор по реда на ЗОЗ не създава привилегия, се съдържат и в противопоставимостта на такива мерки след откриване на производството по несъстоятелност /в този смисъл определение № 519 от 15. 11. 2019 г. на ВКС по т.д. № 515/2019 г., I т.о., ТК и определение № 238 от 10. 05. 2021 г. на ВКС по т.д. № 1597/2020 г., II т.о., ТК/. Според съда по-натам, предпочтителното удовлетворение на кредитора с вписан особен залог върху вземания от банковите сметки и вещи, с предимство спрямо останалите необезпечени кредитори в несъстоятелността, противоречи пряко на разпоредбите на чл. 43, ал. 3 и ал. 4 и чл. 638, ал. 4 ТЗ от ТЗ, недопускащи пристъпване към изпълнение по реда на чл. 32 ЗОЗ след откриване на производството по несъстоятелност; Такава последица би имало и включването на НАП с процесните вземания, ако бъдат приети с поредност за удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ; В частност, за публични вземания - недопустимо е, при положение, че самият ДОПК не предвижда предпочитание на тези вземания пред правото на задържане, каквато между впрочем е и уредбата в ЗЗД и ТЗ (с изключение на коментираната спорна разпоредба на чл. 722, ал.1, т. 1 ТЗ), такава привилегия да се урежда от друг закон, тъй като при събиране на публични вземания приложими са разпоредбите на ДОПК; Правилно в този смисъл е приетото в правната доктрина, че след като в хипотезата, при която наложената обезпечителна мярка по чл. 193 ДОПК е запор и той е вписан в първичния регистър по ЗОЗ, публичното вземане, във връзка с което е вписан запорът, няма привилегия по ДОПК, равна на особената привилегия, която се предоставя на заложния кредитор, то по аргумент от по-силното основание, това публично вземане не се ползва с особена привилегия от първи ред и когато удовлетворяването на вземането става след изтичане на шестмесечния срок по чл. 193, ал. 4 ДОПК, чрез осребряване на имущество, предмет на запора, и в рамките на производството по несъстоятелност. Според съда следователно, кредиторът Национална агенция за приходите, вписал запори по реда на ЗОЗ, няма специални права и привилегии спрямо останалите кредитори на несъстоятелността, защото наложените в изпълнителното производство запори са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността /чл. 638, ал. 4, изр. 2 ТЗ - редакция преди изменението ДВ бр. 66/2023 г. – бел. на докладчика в касационната инстанция /. В мотивите си по-натам въззивният състав излага, че дори и да се възприеме тезата на въззивника, основана на буквалното възприемане на текста на чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ в смисъл, че вписването по реда на ЗОЗ на обезпечения създава привилегия за удовлетворяване на кредиторите в производството по несъстоятелност, която не се отрича понастоящем от теорията и практиката, то отново не са налице условията за ползване на такава привилегия, поради следното: Предмет на делото е установяване съществуването в производството по несъстоятелност на ответника, на обезпечителни мерки, даващи според ищеца право на предпочтително удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 от Търговския закон, а именно запори, наложени с постановление за налагане на обезпечителни мерки по ДОПК изх. № С180025-022-0059930/20. 08. 2018 г.; Вписването на запорите в ЦРОЗ е осъществено на 07. 07. 2021 г. под № 2021070700887, което несъмнено е след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност; Съгласно чл. 30 от ЗОЗ вписаното обстоятелство се счита известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването; От този момент заложният кредитор би могъл да противопостави правата си на останалите кредитори и да претендира удовлетворяване предпочтително пред останалите кредитори от заложеното имущество; Разпоредбата на чл. 638, ал. 4, изр. последно от ТЗ предвижда забрана за налагане на обезпечителни мерки по реда на ГПК или ДОПК върху имуществото на длъжника след откриване на производството по несъстоятелност; Чрез вписване в ЦРОЗ на постановление на публичния изпълнител за налагане на обезпечителни мерки след откриване на производството по несъстоятелност с твърдението, че те са наложени по-рано, би се стигнало до заобикаляне на тази забрана; Затова и последицата от подобно вписване не би могла да бъде неговата противопоставимост на кредиторите на несъстоятелността; При открито производство по несъстоятелност, какъвто е настоящият случай, за да има действие, привилегията следва да е възникнала до датата на вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност, а това включва не само налагане на обезпечителните мерки, но и вписването им в ЦРОЗ. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретният процесен случай първият въпрос на касатора съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Същият е правен и отговорът му е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. По отношение на него обаче не е се установява да е налице поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Касаторът не обосновава наличието по отношение на първия, поставен от него въпрос, на поддържания от него допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение. Съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване в тази му част преповтаря поддържаните по делото от касатора правни твърдения и оплакванията в касационната му жалба, и по този въпрос касаторът се ограничава само декларативно да заяви, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При така само бланкетно заявеното и липсата на конкретно обосноваване относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение при условията на същата законова норма, не следва да бъде допуснато дори и само поради това. В допълнение следва да се посочи, че по въпроса е налице съдебна практика, включително на касационната съдебна инстанция, част от която е цитирана от въззивния съд в обжалваното му решение и възпроизведена по-горе в настоящите мотиви, която е постоянна и еднопосочна, настоящият касационен състав я споделя и намира, че не се налага промяната ѝ, като създадена поради неточно тълкуване на приложимите правни норми, нито пък осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Вторият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, изяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция. Значението на момента на вписването на наложените по реда на ДОПК обезпечителни мерки в ЦРОЗ спрямо датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на ответника, действително е обсъждано от въззивния съд в мотивите му, но само като допълнение към главните аргументи на съда да приеме, че предявените от ищеца публични държавни вземания не се ползват с привилегията по чл. 722, ал. 1, т. 1 от ТЗ, изложени непосредствено преди обсъждането на този втори въпрос на касатора, и това е ясно видно от мотивите на съда към обжалваното въззивно решение. /При това във връзка с конкретното обосноваване на въпроса от страна на касатора в изложението му следва да се има предвид и това, че съдът в мотивите си никъде не приемал или излагал, че е налице забрана за вписване на запора, наложен по реда на ДОПК в ЦРОЗ след вписването в ТР на решението по чл. 630 от ТЗ, а само че такова последващо вписване е непротивопоставимо на останалите кредитори на несъстоятелността./ В допълнение следва да се посочи, че по съображенията, изложени по-горе относно липсата на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на първия въпрос на касатора, касационният състав намира, че хипотезата на същата законова норма не е налице по делото по отношение и на втория му въпрос, дори и да се приеме, че същият съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение