Определение № 60551 от 08.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1238/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 31 174/08.02.2021 година, подадена от Община Сандански, против решение № 12 345/18.11.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 1178/2020 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил първоинстанционното решение № 5276/05.12.2019 година, поправено с решение № 238/17.01.2020 година, двете на Окръжен съд Благоевград, постановени по гр. д. № 126/2019 година, в резултат на което Община Сандански, на основание чл. 49 от ЗЗД, е осъдена да заплати на К. И. Ч. сумата от 30 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие на травматично увреждане-пертрохантерно открито счупване на горната част на дясната бедрена кост, настъпило на 09.12.2018 година, при спъване и падане в необезопасена дупка на улицата пред дома му в [населено място], заедно със законната лихва от датата на увреждането-09.12.2018 година до окончателното плащане на сумата. В подадената от Община Сандански касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Поискано е същото да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с указания за точното прилагане на закона и поставяне на допълнителна задача на вещото лице офталмолог, което да отговори на въпроса дали установеното нарушение на зрението на Ч. може да е причина и дали е допринесло за падането му. Изложени са съображения за това, че изводът на въззивният съд, че не са налице предпоставките за намаляване на определеното обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е неправилен. Оспорват се изводите на съда, че не е установено поведение на Ч., което да е допринесло за настъпването навредите, а влошеното му зрение представлявало състояние, а не поведение, поради което не можело да се говори за съпричиняващо поведение. Твърди се, че този извод противоречи на събраните по делото доказателства, както и че въззивният съд неправилно е изменил последният обобщаващ въпрос към изслушаната пред въззивната инстанция съдебномедицинска експертиза, с което съществено е изменил насоката на въпроса. Също така се твърди, че съставът на Софийския апелативен съд не е обсъдил отговорите на посочения въпрос, заедно и във връзка с отговорите на вещото лице по другите поставени му въпроси. Изложени са съображения за констатациите на вещото лице относно зрението на К. И. Ч., като въз основа на тях е направени извод, че именно зрението на ответника по касацията е било причината той да не види дупката на пътя и за това, тръгвайки сам, без да изчака дъщеря си и без да използва помощно средство се е поставил в опасност и е допринесъл за настъпването на вредите. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по касационната жалба К. И. Ч. е подал отговор на същата с вх. № 31 789/24.02.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 12 345/18.11.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 1178/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Община Сандански е била уведомена за обжалваното решение на 06.01.2021 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 31 174/08.02.2021 година, като е подадена по пощата на 05.02.2021 година. Поради това и предвид разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че Община Сандански, в качеството си на юридическо лице (чл. 14 от ЗМСМА) била правен субект, на когото било възложено по силата на закона-чл. 30, ал. 4 и ал. 5 и чл. 31 от ЗП, задължението да осъществява чрез съответните служби за контрол дейностите по ремонт, поддръжка в изправно състояние на общинските пътища, подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии, сигнализиране за препятствията по тях, както и отстраняването на препятствията и неизправностите във възможно най- кратък срок, а съгласно чл. 48, ал. 1, т. 2 б. „б“ от ППЗП организирането на дейностите по поддържане на тротоарите, подземните съоръжения, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване извън платното (платната) за движение на републиканските пътища в границите на селата и селищните образувания било на съответната община. Съгласно нормата на чл. 167, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП лицата, които стопанисвали пътя, го поддържали в изправно състояние, сигнализирали незабавно препятствията по него и ги отстранявали във възможно най кратък срок. Изложени са съображения и за това, че нямало спор, че на 09.12.2018 година в [населено място], К. И. Ч. се бил спънал и паднал на улицата, на около 5.00 метра от дома си, при което бил получил счупване на горната част на дясната бедрена кост. Улицата в селото, на която е станал инцидентът, била общинска собственост и съгласно § 6 от ПЗРЗДвП и според цитираната нормативна уредба, задължението за поддържането му било на Община Сандански. Затова същата имала задължение да осигурява поддръжката и доброто състояние на пътя, чрез свои служители или чрез наети фирми. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд намирал, че причината за падането на Ч. било спъването му в образувана на улицата дупка от разбит асфалт. Въззивният съд правел този извод съобразявайки показанията на свидетелката С., която, била категорична, че когато бил настъпил инцидентът, участъкът, където Ч. се бил спънал, представлявал разрушено улично платно, без тротоари, което макар и асфалтирано било с разбит асфалт. Съставът на Софийския апелативен съд кредитирал показанията на свидетелката, въпреки близката й родствена връзка с Ч. и евентуалната й заинтересованост от изхода на производство, тъй като се основавали на непосредствените й впечатления от състоянието на участъка, където бил настъпил инцидентът, а и не били ангажирани доказателства, които да ги опровергавали. Показанията се кредитирали и поради това, че кореспондирали с изводите на д-р А., изготвил съдебномедицинската експертиза в първоинстанционното производство, според които увреждането на К. И. Ч. съответствало с възможно нараняване от падане в дупка на улицата. Община Сандански не оспорвала обстоятелството, че състоянието на улицата било лошо, трудно и опасно за придвижване, нито твърдяла и ангажирала доказателства, била е изпълнила задълженията, вменени й от закона за поддръжка и ремонт на общинския път. Разпоредбата на чл. 11 от ЗОС вменявала в дълг на общините да управляват имотите и вещите-общинска собственост, в интерес на населението на общината, съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин, а както било вече посочено съгласно чл. 31 от ЗП, ремонтът и поддържането на общинските улици и на прилежащите към тях тротоари, било задължение на общината. Несъмнено било, че улицата, на която бил станал инцидентът следвало да се поддържа от Община Сандански, съответно, чрез нейните служби и служители, поради което и тя следвало да носи отговорността за нейното лошо състояние, довело до причиняването на щета. Отделно от това според цитираната нормативна уредба за общината било налице и задължение да сигнализира за наличието на препятствия по улицата-в случая дупка с ширина 50/60 см и дълбочина 4/5 пръста, като този участък бъдел изрично отбелязан с подходящи заграждения, за да се препятства преминаване на пешеходци по него. Когато общината не била предприела предписаните от закона действия, или ги била предприела, без да положи дължимата грижа и от това настъпели вреди, тя дължала обезщетение. Единствените хипотези, при които отговорността можела да отпадне били: когато вредата не била причинена при или по повод възложената работа, или когато действията са били правомерни. Нито една от тези освобождаващи от отговорност предпоставки не била налице. В случая не се касаело до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, защото такава изобщо не била извършена. Касаело се до невземане на необходимите мерки за осигуряване на ремонт и поддръжка на улицата за безопасното й ползване от гражданите и предотвратяване на увреждането им. Затова след като Община Сандански имала задължение, чрез свои служители или наети фирми да поддържа улиците на населеното място в изправен вид, като по този начин осигурява безопасността на гражданите, преминаващи по тях, то неизпълнението на вмените от закона задължения на общината-правно регламентирана дейност, осъществима от нейни или наети от нея работници и служители, било основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по реда на чл. 49 от ЗЗД, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, когато в резултат на проявеното в нарушение на закона бездействие било настъпило непозволено увреждане, както било в настоящия случай. Именно в резултат на посоченото бездействие от служители на ответника К. И. Ч. се бил спънал и падал в дупка на улицата, от което като пряка и непосредствена последица било настъпило посоченото счупване на дясната бедрена кост. Предвид на това въззивната инстанция смятала, че са били осъществени всички елементи от фактическия състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД, породили обективната гаранционно-обезпечителна отговорност на Община Сандански към К. И. Ч., без да било нужно да се установява вина на конкретни длъжностни лица от административната й структура, натоварени от общината да поддържат в изправност и безопасност улиците в населените места или да следят за тези дейности. Обсъждайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че сумата от 30 000.00 лева справедливо ще обезщети К. И. Ч. за претърпените от увреждането неимуществени вреди. Въз връзка с направеното от Община Сандански възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД въззивният съд е посочил, че пред въззивната инстанция е изслушано заключението на съдебномедицинска експертиза с вещо лице д-р Б. К.-офталмолог. От него било установено, че точната диагноза на К. И. Ч. във връзка с очното му заболяване била псевдоексфолиативна глаукома в краен стадий на двете очи; атрофия на зрителния нерв на двете очи; псевдофакия-наличие на изкуствени вътреочни лещи на двете очи. Псевдоексфолиативната глаукома представлявала прогресираща увреда и атрофия на зрителния нерв на двете очи, вследствие на вътреочно налягане, поради запушване на преднокамерния ъгъл, през който се оттичала вътреочната течност навън от окото. Предвид напредналия стадий на зрителния нерв заболяването датирало от поне 15-20 години. В момента Ч. виждал светлина темпорално (от едната посока), като зрението му било изключително ниско-на дясното око било 2 стотни, а с лявото виждал само светлина от една посока и на практика бил с амбулаторна слепота; периферното зрение на дясното око било значително ограничено, а на лявото око-липсвало. С това зрение, Ч. не можел да чете, да гледа телевизия, да шофира или да извършва каквато и да е трудова дейност. Можел да се обслужва сам и да се ориентира в пространството. Много влошеното зрение на Ч. в някаква степен затруднявало ориентацията му в непозната обстановка, но трудно можело да се приеме, че то било единствената причина за падането му. Намаленото зрение на Ч. датирало от около 7-8 години, като в първите години той вероятно не бил знаел, че го има и не било лекувано, а едва когато бил започнал да губи постепенно зрението си е отишъл на преглед при очен лекар. В момента едното око било сляпо, а другото с много ниско зрение и можело да се предполага, че в непозната обстановка Ч. би паднал. Преди две-три години, когато бил настъпил инцидентът по всяка вероятност зрението на Чипове било малко по-високо. Заболяване на било хронично и прогресиращо и без лечение, задължително води до слепота. Към момента Ч. не бил адекватно лекуван, поради което преди две години, зрението му било по-добро от това в момента. Въз основа на това съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че тезата на Община Сандански, поддържана в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, че причината за падането на Ч. била очното му заболяване и че с оглед възрастта си, същият следвало да стъпва по внимателно по улицата за неубедителна. Действително било установено, че Ч. страдал от сериозно очно заболяване, довело до влошаване на зрението му, но вещото лице изрично било посочило, че влошеното зрение не можело да бъде единствената причина за падането му. Не се спорело и че към 09.12.2018 година пострадалият бил 80 годишен. Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД ако увреденият бил допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението можело да се намали. Според трайната и непротиворечива съдебна практика на ВС и на ВКС съпричиняването имало обективен характер и принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД бил налице, когато с поведението си пострадалият бил създал предпоставки за осъществяването на деликта и за настъпването на вредите или бил улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, независимо дали бил действал или бездействал виновно. В случая, не се установявало такова поведение на пострадалия, което да било в причинно-следствена връзка с инцидента и претърпените вреди. Влошеното зрение на Ч. и напредналата му възраст, на които се позовавала Община Сандански, били състояния на човека, но не и поведение, което можело да обоснове наличието на съпричиняване. Отделно от това, напредналата възраст на увредения и влошеното му зрение не опровергавали наличието на причинно следствена връзка между бездействието на общината да поддържа в изправност пътните настилки и настъпилото увреждане. Въззивният съд намирал, че единствена причина за увреждането била неподдържаната пътна настилка на [населено място], община Сандански по която преминавали хора. Неизпълнението от страна на общината на задължението й да поддържа улиците в населеното място, не можело да бъде извинено с това, че гражданите трябвало да преминават с повишено внимание през препятствията по тях. Направеното за първи път от Община Санданскивъв въззивната жалба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, основано на твърдението, че същият бил проявил небрежност, тъй като знаел отдавна за наличието на дупка на пътя, въззивният съд не обсъждал, доколкото същото било преклудирано. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Община Сандански е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора (конкретно за това прилага ли се или не в случая чл. 51, ал. 2 от ЗЗД). Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Община Сандански твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид посоченото не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Освен това с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Община Сандански е поискала допускането на въззивното решение до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като е поставила въпроса за това в правомощията ли е на въззивната инстанция да изменя по своя преценка част от въпросите, формулирани от страната, при допускането и назначаването на съдебна експертиза във въззивното производство, която не е допусната от първоинстанционния съд, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна, при въведено оплакване във въззивната жалба за това нарушение-недопускане на съдебна експертиза с конкретно формулирани от страната въпроси и ако това изменение е допустимо следва ли въззивният съд да се мотивира защо въпросите следва да бъдат променени. Твърди се, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с указанията по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГК на ВКС. Според касатора с това тълкуване ВКС бил ограничил правомощията на въззивния съд да събира доказателства, които се събират служебно от съда, в т. ч. и експертиза, дотолкова и само, доколкото са поискани от страната във въззивната жалба, при това относно обстоятелствата, които тази страна се домогва да установи в процеса, съответно ограничава въззивния съд да установява нещо различно от това, което страната иска да бъде установено-в настоящия случай страната била искала да се установи дали влошеното зрение е било причина за настъпването на вредите, което било относимо към възражението за съпричиняване, а съдът бил установявал дали влошеното зрение би могло да е единствената причина, което само по себе си не е относимо към възражението за съпричиняване. Така поставения въпрос не обосновава допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. В т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГК на ВКС е посочено в кои случаи въззивният съд може да назначи служебно експертиза, без за това да е направено искане от страна на съответната страна, какъвто не е конкретния случай. Както е посочено в ТР при наличие на съответните предпоставки не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и други, изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. В ТР не е разглеждан въпросът за случите, когато въззивникът е поискал назначаването на експертиза, която въззивният съд също е преценил като необходима за правилното решаване на спора. В този случай важат общите правила, че задачата на вещото лице се определя от органа, който назначава експертизата, в случая въззивният съд. Предвид възможността си да действа и служебно при назначаването на експертизата съдът не е обвързан от исканията на страните относно предмета и задачите на експертизата. Той може да допусне исканата експертиза, но да откаже да постави на експертизата исканите от въззивника задачи, като формулира свои такива. Също така може да постави на експертизата допълнителни задачи, наред с тези искани от въззивника, т. е. такива формулирани от съда и/или от въззиваемия, може да допусне само част от исканите задачи или да уточни или конкретизира същите. В този случай правилото на чл. 269, изр. 2 от ГПК не важи, тъй като то се отнася до направените във въззивната жалба оплаквания свързани с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд по съществото на спора, като не установява правила относно допускането и събирането на доказателства. При допускането на изслушаната пред него съдебномедицинска експертиза съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от тези правила, поради което и не са налице предпоставките за допускането му до касационно обжалване по посочения по-горе въпрос. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 12 345/18.11.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 1178/2020 година по подадената против него от Община Сандански, касационна жалба с вх. № 31 174/08.02.2021 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Община Сандански ще трябва да заплати на адв. А. Х. Г. от САК сумата от 1278.60 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА, определено по реда на чл. 9, ал. 3, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение