Определение № 584 от 12.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 183/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. „ТОПЛОФИКАЦИЯ – ЯМБОЛ“ ЕАД, представляван от А. Д. чрез адв. Г. Г., обжалва определение № 815 от 22.11.2023 г., по т.д. 614/23 г., с което е оставена без уважение частна жалба срещу разпореждане № 5614/02.11.2023 г. на ОС – Варна за връщане на платена държавна такса. Излага съображения за неправилност на определението. Конкретно сочи, че съдът е бил сезиран с искове, предявени при условията на евентуалност, а не при условията на кумулативност. Счита, че е възможно главният и евентуален иск да бъдат в защита на различни интереси, формален показател, за което е различната им цена, определяща дължимата държавна такса и тогава съдът бил длъжен да събере минималната държавна такса до размера на защитавания с иска оценяем интерес. Позовава се на тълкуване на чл. 72 от ГПК, като прави извод, че когато са предявени с една молба искове в защита на един интерес се събира една държавна такса. Моли да се отмени определението. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси: Излага съображения, че при евентуално съединени искове, определящо е процесуалното условие на ищеца, искът да бъде разгледан само в случай, че главният иск бъде отхвърлен или производството по него се прекрати. Както преценката на съда за вида на обективното съединяване, така и преценката на съда по разноските не била обусловена единствено от това поставено от ищеца условие. Възможно било и главният, и евентуалният иск да са в защита на различни интереси, формален показател, за което било и различната им цена, определяща за дължимата държавна такса и тогава съдът бил длъжен да събере минималната държавна такса до размера на защитавания с иска оценяем интерес или съгласно понастоящем действащата редакция на чл. 72, ал. ГПК – събрана държавна такса „от всички интереси“ до минималната, при по-висока цена на евентуалния иск от тази по главния ,като двата иска са насочени срещу един ответник и главният иск е бил уважен. След като правилото на чл. 72 ГПК, в отменената му редакция изрично било предвиждало, че когато с една искова молба срещу един и същи ответник са предявени както главен, така и евентуален иск, държавна такса по евентуалния иск не се внасяла. В анотираните отговори на съдебната практика бил изразен същия принцип.Това било предвидено в определение № 467 от 20.09.2011 г. на ВКС, 3 ГО. Практиката на ВКС относно тежестта на разноските, била в смисъл, че ответникът следвало да понесе отговорността за разноски по уважения иск, т.е. само една платена държавна такса. Върховният касационен съд на Р България, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е в срок, подадена от легитимирано да обжалва определението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение 5/12.07.2018 г. по тълк.д. 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, подлежи на обжалване, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК въззивно определение, с което е потвърден отказ на първоинстанционния съд за връщане на надвзета такса. В случая се обжалва определение № 815 от 22.11.2023 г. по т.д. 72/23 г., ОС - Варна, с което въззивният съд е оставил без уважение частната жалба на „Топлофикация Ямбол“ ЕАД против разпореждане № 5614 /02.11.2023 г. по т.д.72/23 г., ОС – Варна. За да постанови определението въззивният съд е приел, че частният жалбоподател-ищец, е предявил срещу ответника „Б. тежка индустрия“ АД искове относно нищожност на договор за учредяване на ипотека върху недвижими имоти, [населено място] в обезпечение на договор за заем от 11.01.2008 г. и в условията на евентуалност да се приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника суми, на основание същия договор за заем, възлизащ на 500 000 лв, ведно с годишна лихва от 11 % за целия срок на договора, тъй като от една страна се твърди, че главницата по договора за заем, възлизащ на 500 000 лв, ведно с лихва от 11 % за целия срок на договора, поради това, че договор за заем не е сключен, сумата не била предадена на ответника, нямало доказателства за получаване, както и че е погасено по давност вземането. Прието е, че ищецът е заплатил две държавни такси, първо е заплатил такса по евентуално предявените искове, а след това и по главния иск за прогласяване нищожност на договора за ипотека. С оглед така предявените искове, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 4 б от ЗДТ, недължимо платените такси се връщат по искане на заинтересованата страна. Това са такси, по които исково или охранително производство не е било образувано, таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвзетите такси, т.е. платени, без да е налице основание за това по смисъла на чл.3 и чл. 4 б. а“ от ЗДТ и като недължимо платени следва да бъдат върнати на вносителя. Производството по молба за връщане на недължимо платена такса се развива извън исковия процес и охранителното производство. То е със самостоятелен характер и се дава разрешение на спор по същество за дължимост на таксата, дали е събрана, въпреки че страната е била освободена или е била наднесена, т.е. без да е налице основание за това по смисъла на чл. 3 и чл. 4 б. А от ЗДТ. Въззивният съд е приел, че не може да се приеме наличие на надвзета такса, съобразно твърденията на молителя. С оглед разпоредбата на чл. 72 от ГПК, ал. 1 ГПК в редакцията съгласно бр. 86/17 г., за предявени с една искова молба в защита на един интерес искове, се събира една държавна такса върху защитавания интерес, независимо от броя на ответниците. Съгласно чл. 72, ал. 2 от ГПК е предвидено, че за предявени с една искова молба искове в защита на различни интереси, минималната държавна такса се събира върху всички интереси. Прието е, че съгласно нормата в посочената редакция, за размера на дължимата държавна такса без значение е видът на съединяване на исковете, евентуално или кумулативно, от значение е защитаваният интерес, който бил различен за главния и евентуалните искове. В настоящия случай е прието, че интересът по всеки от предявените искове е различен и не може да се определи една такса. Прието е, че защитата на два отделни интереса обуславя две самостоятелни задължения за заплащане на държавна такса за разглеждане на исковете, като таксата се изчислява върху цената на иска, съизмеряваща се в случая с данъчната оценка по главния иск (относно нищожност на договор за ипотека) и с размера на паричните вземания по евентуално предявените искове. Допускането на касационно обжалване на определенията, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, на основание чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК не може да се установят наличия на основания, обуславящи извод за вероятност постановеното определение да е нищожно или основания определението да е евентуално недопустимо. Извън посочените основания, съобразно задължителното тълкуване в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване. В случая касаторът не е формулирал правен въпрос. Съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК касаторът следва да формулира правен въпрос. Касационната инстанция не може да формулира правен въпрос, единствено може да уточни поставения от касатора правен въпрос. В случая касаторът е посочил само обстоятелства, без да формулира правен въпрос. При хипотеза, че касаторът твърди противоречие с разрешението, дадено от ВКС с определение № 467 от 20.09.2011 г. по ч.гр.д. 506/11 г., III ГО, следва да се посочи, че ВКС се е произнесъл по въпрос относно приложение на чл. 71, ал. 1 от ГПК, и по-точно как се определя държавната такса когато имущественият интерес касае едно благо, а основанията от които това благо се извежда, както и лицата, от които това благо се претендира, са повече от едно. Съгласно чл. 71, ал. 1 от ГПК държавната такса се определя върху имуществения интерес от водене на делото, независимо от броя на предявените искове и начина на съединяването им. Ако по делото се претендира едно благо – таксата е една, колкото и да са основанията, от които това благо се извежда и колкото и да са лицата, които го претендират или от които това благо се претендира при наличие на общност на основанието. При хипотеза, че касаторът твърди противоречие на разрешението, дадено от въззивния съд в обжалваното определение, с разрешението в посоченото определение на ВКС, то въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, в посоченото определение и множество други актове. Въззивният съд е определил, че с предявените искове „Топлофикация Ямбол“ АД се защитават две различни имуществени права, поради което и по всеки иск се дължи държавна такса, независимо, че е посочено, наличието на евентуалното им съединяване. Това е обусловило извод, че внесените такси не са недължимо платени и не е налице хипотеза, предвидена в закона, съгласно, която държавната такса да подлежи на връщане. Съгласно трайната практика на съдилищата, включително ВКС по приложение на чл. 72 от ГПК, преценката относно приложението на уредените в ал. 1 и ал. 2 от чл. 72 хипотези, е конкретна. Тя зависи от проявлението на уредените случаи, в зависимост от това дали ищецът търси защита на един интерес или на различни интереси. Изводът на въззивния съд, в случая, е обусловен от данните по делото, като е взето предвид, че касаторът, в качеството си на ищец, е предявил различни искове, със самостоятелен правен интерес по всеки от тях (иск за нищожност на договор за учредяване на ипотека и иск за установяване недължимост на посочена сума), следователно и отделен имуществен интерес по всеки от исковете. Независимо от вида на съединяване на искове, касаторът е упражнил различна защита по всеки от исковете, за засягане на различни блага, като това обуславя и предявяването на исковете. Наличието на конкретни изводи, основани на установеното по делото, изключва допускането на касационно обжалване, тъй като проверката на тези изводи засягат правилността на обжалваното определение, която не може да се преценява в производството по преценка допускането на касационно обжалване. Приложените от касатора определение № 211 от 09.06.2022 г. по ч.гр.д. 581/22 г., III ГО и определение № 60349 от 14.10.2021 г. по ч.гр.д. 2543/21 г., ВКС, III ГО не могат да обуславят допускане на касационно обжалване, първо те не са посочени като трайна практика на ВКС, като допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Също така разрешените правни въпроси в тези определения не са идентични с разрешението на въззивния съд в обжалвания акт. Представените определения засягат разпределението на отговорността за разноски при евентуално съединяване на искове, както и дължимостта на държавна такса, при субективно съединяване на искове. В приложените определения е засегнат въпроса относно защита на един интерес. В разглеждания случай, въззивният съд, съобразно данните по делото, е посочил, че са предявени искове за защита на различни интереси. В правомощията на ищеца при предявяване на исковете е било да прецени какъв интерес да защита в процеса. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на основание. Така мотивиран ВКС