Определение № 3368 от 06.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4156/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. С. Г. от [населено място] срещу определение № 1842 от 11.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 1147/2023 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 273 от 10.04.2023 г. по гр. д. № 594/2022 г. на Айтоския районен съд за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения установителен иск за собственост. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е неправилно, поради което иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството пред районния съд е образувано по искова молба, с която ищцата В. С. Г. е предявила срещу Община Поморие иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, като е изложила твърдения, че е наследник на прадядо си М. Я., починал на 13.09.1931 г., на прабаба си Т. М., починала на 20.03.1928 г., на баба си Й. М. Г., починала на 04.08.1952 г., на дядо си М. Г. П., починал на 11.11.1965 г., бивши жители на [населено място], общ. Поморие, както и на баща си С. М. Г., починал на 26.06.2004 г., б. ж. на [населено място]. Съобразно уточнение, направено с изрична молба от 30.03.2023 г., същата е посочила, че по преписки №№ П86/25.10.1991 г. на ПК – Поморие, П14/10.09.1991 г. на ПК – Поморие и П169/03.02.1992 г. притежаваните от нейните наследодатели процесни земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], ЕКАТТЕ - *, са заявени, но не са възстановени, а съгласно протоколно решение № 1/20.11.2008 г. на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, назначена със заповед № РД11-45 от 23.06.2008 г. на директора на Областна Дирекция „Земеделие“ - гр. Бургас, са предадени към остатъчния общински фонд. Твърди, че на основание наследство и давностно владение, което е присъединила към това на своите праводатели, считано от 28.08.1992 г., владее процесните имоти несъмнено, спокойно, явно и постоянно, посещава ги периодически, поддържа ги и ги е обработва, като някои от тях са заградени. Поради това счита, че за нея е налице правен интерес да установи правото си на собственост по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК и иска да бъде признато по отношение на ответната община правото й на собственост на основание давностно владение, присъединено с владението на праводателите й М. Г. П. и С. М. Г., считано от 26.08.1992 г. до датата на подаване на исковата молба, върху заявени, но невъзстановени /отказани/ съгласно уточнителна молба от 30.03.2023 г. имоти, както следва: 4196,25/16785 ид. части oт 16 785 кв. м, върху 1/4 ид. част от ПИ с идентификатор ***; 3450/22418 ид. части от 22 418 кв. м, които идеални части представляват наследствения дял на ищцата, който е получила от дядо си М. Г. П. върху заявени, но невъзстановени /отказани/ земеделски земи по преписките с №№ П86/25.10.1991 г. на ПК – Поморие и П14/10.09.1991 г. на ПК – Поморие; 9000/12647 ид.части от 12 647 кв. м и още 4500/105220 ид. части от 105 220 кв. м върху заявени, но невъзстановени /отказани/ земеделски земи по преписка № П169/03.02.1992 г. От заключението на изготвената по делото съдебно – техническа експертиза е установено, че посочените от ищцата имоти съвпадат със заявените, но невъзстановени имоти по реда на ЗСПЗЗ. По заявление от Г. М. Г., с решение № 159/18.04.1994 г. по преписка вх. № П14/10.09.1991 г. на ПК – Поморие, е възстановено правото на собственост на наследниците на М. Г. П. върху 27,168 дка земеделски земи в землището на [населено място], общ. Поморие, при общо заявени за възстановяване със заявлението 54,2 дка земеделски земи, т. е. невъзстановени са 27,032 дка земеделски земи. С решение по протокол № 64/26.08.1992 г. по преписка вх. № П86/25.10.1991 г. на ПК – Поморие, по заявление от М. Г. П., е отказано правото на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне на общо 90, 2 дка земеделски земи поради възстановяване на земите по преписка вх. № П14/10.09.1991 г., т. е. невъзстановени са 63,032 дка земеделски земи. По преписка № П169/03.02.1992 г. бащата на ищцата С. М. Г. е заявил за възстановяване собствеността върху шест недвижими имота. При тези фактически данни първоинстанционният съд е приел, че предявеният установителен иск за собственост е недопустим, тъй като при постановен отказ за възстановяване на земеделските земи и наличието на специален ред на защита срещу него, предвиден в ЗСПЗЗ, е недопустимо правоимащите да реализират правото си по общия исков ред. Това определение е потвърдено от въззивния съд по същите съображения. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Могат ли правоимащите при подадено заявление за възстановяване право на собственост върху притежаваните от наследодателите им преди колективизацията земеделски земи, при постановен акт, който е стабилизиран по отношение на правата по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ като специален ред за защита, да реализират правото си за установяване правото на собственост върху тези земи на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС и в какви случаи“; 2. „Допустим ли е установителният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, при който ищецът желае да установи на основание чл. 79, ал. 1 ЗС при присъединено владение към праводателите си, правото си на собственост върху заявени, но отказани земеделски земи, поради невключването им в ТКЗС, за които е приключила процедурата по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, и които са предоставени на ответната Община по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ“; 3. „Може ли след като между същите страни, със същите фактически твърдения и на същото основание е проведено производство по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79 ЗС за заявена, но отказана за възстановяване земеделска земя, предоставена на общината по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, което производство е прието за допустимо и е разгледано във всички съдебни инстанции, включително и от ВКС, и има влязло в сила съдебно решение, съдът да приеме, че иск с такова основание и същите фактически твърдения между същите страни, но за други земеделски земи е недопустим“. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира, че е налице соченото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените от касатора въпроси, обуславящи изхода на спора, които обобщени и уточнени от настоящия състав съгласно приетото по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се отнасят до допустимостта по исков ред да се защити претендирано право на собственост върху имот със статут по чл. 19 ЗСПЗЗ, придобит въз основа на давностно владение. Не съществува спор в съдебната практика и правната доктрина, че с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК може да се установи съществуването или несъществуването на едно право или на едно правоотношение, заплашено от нарушаване, т. е. когато правото е несигурно. Именно защото ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи с влязло в сила решение, че между тях съществува или не определена правна връзка, т. е. да установи съществуването или несъществуването на едно правоотношение, той има правен интерес от предявяване на иск за установяване на претендираното от него право. От правната същност на правоотношението, като нормирано от правото обществено отношение, което винаги се резюмира в права и съответни задължения следва, че предмет на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК могат да бъдат всякакви граждански правоотношения, възникнали по силата на фактически състави, регулирани от отделните клонове на гражданското право. Правният интерес от един иск се определя от твърденията в исковата молба, а не от действителното положение. След като ищецът твърди, че притежава правото на собственост върху определена вещ и че това негово право се оспорва от ответника, той има правен интерес да иска от съда защита на това свое твърдяно право. Следва да се посочи, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Включването на такива земи във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, респ. актуването на такава имоти като общински не препятства възможността лицата, които претендират да са придобили права върху такъв имот, да могат да защитят претендираното от тях субективно материално право по общия исков ред. В този смисъл е трайната практика на ВКС, обективирана в Р № 197 от 10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г., I г. о., Р № 79 по гр. д. № 612/2012 г., I г. о., и др. При така дадения отговор на правния въпрос частната касационна жалба се явява основателна. В настоящия случай ищцата В. С. Г. твърди, че е придобила идеални части от процесните земеделски имоти въз основа на наследствено правоприемство и давностно владение, упражнявано в периода от 28.08.1992 г. до 13.12.2021 г. – датата на подаване на исковата молба. В исковата молба са изложени обстоятелствата, въз основа на които е придобито правото на собственост върху тях и е поискано същото да бъде признато спрямо ответната община, който иск, предвид казаното по-горе, е процесуално допустим. Постановеният от административния орган отказ за възстановяване правото на собственост върху процесните земеделски земи не предпоставя недопустимост на предявения иск, тъй като в случая исковата претенция се основава на осъществявано впоследствие давностно владение, т. е. на ново правно основание, а с нея не се реализира правото на възстановяване на собствеността върху имотите /реституция/ по общия исков ред. Изложеното налага обжалваното определение, както и потвърденото с него първоинстанционно определение да бъдат отменени и делото да се върне на Айтоския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Предвид изложените по - горе съображения за незаконосъобразност на определението на въззивната инстанция и произтичащите от отмяната му, както и от отмяната на първоинстанционното определение правни последици – възобновяване висящността на производството, следва да се отмени и определение № 2124 от 21.08.2023 г. по в. ч. гр. д. № 1147/2023 г. на Бургаския окръжен съд, с което въззивният съд се е произнесъл по молба на [община] по реда на чл. 248 ГПК, като при разглеждане на делото по същество, първоинстанционният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,