Определение № 282 от 25.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1902/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд –гр.София, срещу решение №3 от 03.01.2020г., постановено по в.т.д.№597/2019г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта му, с която - след частична отмяна на решение №67/14.05.2019г. по т.д.№328/2018г. на ОС-Добрич, е осъден Гаранционен фонд да заплати на С. К. К., действащ лично и със съгласието на майка си И. Д. Ч., сумата 50 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му С. К. К., настъпила при ПТП на 13.04.2017г., ведно със законната лихва, считано от 09.10.2018г. и разноски по делото.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно, поради нарушения на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че в противоречие с разясненията, дадени в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, въззивният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди на ищеца - брат на пострадалия, без по делото да е установено, че между тях са съществували толкова дълбоки емоционални връзки, които да обуславят „изключителност“ на случая и съответно - търпене на болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка. Отделно се сочи, че въззивният състав неправилно е игнорирал нормите на чл.493а, ал.4 КЗ и на §96 от ПЗР КЗ като е присъдил обезщетение за неимуществени вреди над нормативно определения лимит от 5 000лв. Претендира се отмяна на въззивното решение в осъдителната му част, отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част. Касаторът е формулирал следните правни въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. „ Кои са тези изключителни обстоятелства, при които лицата извън най-близкия семеен кръг, придобиват „по изключение“ правото на бъдат обезщетени?“ и

2. „Следва ли да се игнорират предвидените от чл.493а, ал.4 КЗ особени хипотези по принцип?“.

Твърдението за очевидна неправилност на решението е обосновано с въпроса „ дали следва ли без да обсъди всички доказателства по делото, явно необосновано и очевидно неправилно, съдът да приеме, че вследствие на произшествието на ищеца, в качеството му на брат на починалия, са причинени болки и страдания с по-силен от обичайната интензитет, игнорирайки установените факти по делото, а именно - че всъщност отношенията между братята са били такива, каквито традиционно са между братя и не излизат извън обичайното “.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца С. К. К., действащ лично и със съгласието на майка си - И. Д. Ч.. Не е представен писмен отговор и от третото-лице помагач на ответника – К. Р. Щ..

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е отменил решение №67/14.05.2019г., постановено по т.д.№328/2018г. на ОС-Добрич в частта му, с която е отхвърлен иска по чл.558, ал.5 КЗ до размер на сумата от 50 000лв. като вместо това е осъдил ответника Гаранционен фонд да заплати на ищеца С. К. К., действащ лично и със съгласието на неговата майка И. Д. Ч., сумата 50 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му С. К. К., настъпила при ПТП на 13.04.2017г., ведно със законната лихва, считано от 09.10.2018г. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разликата от 50 000лв. до претендираното обезщетение от 80 000лв.

Въззивният състав е приел за безспорни между страните фактите относно механизма на настъпилото на 13.04.2014г. застрахователното събитие и относно пасивната легитимация на Гаранционния фонд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на легитимираните за това лица в хипотезата на чл.558, ал.5 във вр.с чл.557, ал.1, т.2, б“а“ КЗ. В тази връзка в обжалваното решение е отразено, че от представеното по делото завереното копие на КП за ПТП №24001716/13.04.2017г., изготвено от служители на СПП на МВР - Д., и от заключението по извършената пред първата инстанция автотехническата експертиза, се установява, че на 13.07.2017г. по междуселищен път ІІІ-293 от [населено място] – [населено място], е станало пътнотранспортно произшествие, предизвикано виновно от В. А. Щ. като водач на л.а. Опел „Вектра“ с ДК [рег.номер на МПС], без сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Причина за злополуката е осъществената от незастрахования водач на лекия автомобил маневра „завой в дясно“ – прибиране в пътната лента след изпреварване с несъобразена и превишена скорост (138,85км/ч), в резултат на което водачът е загубил ууправление, автомобилът е напуснал пътното платно вдясно и се е ударил в крайпътно дърво. Въззивният съд е посочил, че от заключението по извършената съдебно-медицинска експертиза се установява по несъмнен начин, че в резултат на удара пътуващият в автомобила С. К. - брат на ищеца С. К., е получил увреждания несъвместими с живота, от които е настъпила смъртта му. Образуваното предварително производство е прекратено с Постановление от 25.10.2017г. на ОП - [населено място] по пр.№435/2017г. поради смъртта на водача на автомобила.

Във връзка с твърденията във въззивната жалба на ищеца за наличие на изключително близки и топли отношения между него и починалия му брат, които са основание за присъждане на обезщетение, апелативният състав е посочил, че от показанията на разпитаните свидетели Н. И., Н. К. и Н. М., (кредитирани от съда при условията на чл.172 от ГПК), се установява, че ищецът С. К. и починалия му брат С. К., са живеели в един двор, но в отделни къщи, като С. е живеел с родителите си, а С. е живеел при баба си и дядо си. Независимо от отделните жилища, които са обитавали, двамата са били много близки като С. се е грижил за по-малкия си брат – наглеждал го е докато родителите му са били на работа, давал му е пари, купувал му е дрехи, ходили са на разходки, водил го е и го е прибирал от училище, настоявал да учи, грижел се е да има каквото му е необходимо. Съдът е приел за доказано, че след катастрофата ищецът С. е приел тежко новината за смъртта на брат си, припадайки. Понастоящем ищецът често плаче като в стаята му има подредени снимките на брат му, за когото споделя с приятели, че много му липсва. На базата на тези обстоятелства въззивният състав е приел, че между въззивника и неговия брат е съществувала здрава, продължителна и дълбока емоционална семейна връзка, съдържанието на която, както и тежестта на понесените вреди, налагат извод, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС №4/61г. и ППВС №5/69г. и въззивникът да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, което съдът на основание чл.52 ЗЗД е определил в размер на 50 000лв. Въззивният състав се е позовал на постановките в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно които обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

В обжалваното решение е прието, че макар и относима към процесния случай, разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР КЗ, предвиждаща максимален размер от 5 000лв. за обезщетяване на разширения кръг лица, между които попадат братята и сестрите, не следва да бъде приложена, тъй като противоречи на правото на Европийския съюз (ЕС) и на практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). Съдът се е позовал на решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С – 277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstakas tiesas Senats (Л.), в което е прието, че член 3, § 1 от Директива 72/166 и член 1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5, не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка "Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства, да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, § 2 от Втора директива 84/5. Според въззивният състав даденото разрешение не противоречи на решение на СЕС от 23.01.2014г. по дело С-371/12г., в което е посочено, че член 3, § 1 от Директива 72/166 и член 1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5 /ЕИО на Съвета, изменена с Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство като разглежданото в главното производство, което предвижда особен режим за обезщетяване на неимуществени вреди вследствие на леки телесни наранявания, причинени при ПТП, който ограничава обезщетяването на тези вреди, тъй като основния принцип възприет в решението е дали съответната национална правна уредба изключва автоматично или ограничава несъразмерно правото на пострадалото лице на обезщетение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС.

Настоящият касационен състав намира, че въззивното решение не е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. Въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, когато страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай изводите на въззивния състав за наличие на предпоставките, обуславящи материалноправната легитимация на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди и за неприложимост на разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР КЗ, не са са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставеният от касатора въпрос №1: „ Кои са тези изключителни обстоятелства, при които лицата извън най-близкия семеен кръг, придобиват „по изключение“ правото на бъдат обезщетени?“ по същество се свежда до въпроса, свързан с предпоставките (критериите) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС №4/61г. и ППВС №5/69г. кръг на лицата с право на обезщетение. Въпросът удовлетворява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е включен в предмета на делото и е относим към формирането на решаващия извод на въззивния съд, че ищецът е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществените вреди от причинената при ПТП смърт на неговия брат от гледна точка на критериите, възприети в ТР по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Предвид аргументите, с които въззивният съд е мотивирал извода си, че по отношение на ищцата са изпълнени изведените от ОСНГТК на ВКС критерии, за да се направи изключение от правилото, че в случай на смърт право на обезщетение за неимуществени вреди имат само най-близките на починалия, посочени в ППВС №4/61г. и ППВС №5/69г., настоящият състав намира за доказано твърдяното в касационната жалба противоречие на въззивното решение с постановките в ТР по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. В случая е налице допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване от една страна с оглед констатираното от настоящия състав противоречие при решаване на поставения въпрос с постановките в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, а от друга - като се има предвид, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, създадена след депозиране на касационната жалба (решение №92 /17.11.2020г. по т.д.№1275/2019г. на ВКС, ІІ т.о., решение №17/16.03.2021г. по т.д. №291/2020г. на ВКС, ІІ т.о.). Касационното обжалване на въззивното решение в частта му, с която е уважен иска на С. К. по чл.558, ал.5 КЗ против Гаранционния фонд за сумата 50 000лв. следва да бъде допуснато за произнасяне по значимия за изхода на делото въпрос, прецизиран от касационната инстанция в съответствие с т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, както следва: „ При какви предпоставки се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт на други лица, извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на Постановление №4 от 25.V.1961 г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г.2“.

Не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросът на касатора №2: „ Следва ли да се игнорират предвидените от чл.493а, ал.4 КЗ особени хипотези по принцип?“. На първо място въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди и в частност за лимита на отговорността на застрахователя, визиран в чл.493а, ал.4 КЗ, е предпоставен от наличието на материалноправна легитимация на ищеца, т.е. в случая отговорът на въпрос №1, с оглед на който се допуска касационна обжалване на въззивното решение, е преюдициален към въпрос №2, касаещ размера на обезщетението. Отделно следва да се отбележи, че въпросът е формулиран като общотеоретичен въпрос без в него да са отчетени конкретните доводи на съда, отнасящи се до приетото от него противоречие на разпоредбата на §96, ал.1 ПЗР КЗ с правото на ЕС и на практиката на СЕС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,