Определение № 527 от 09.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 151/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „БРП Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон България (Клон на чуждестранен търговец ,с ЕИК 204915054 ) срещу решение №122 от 20.09.2021г по гр.д №395/2021г на Окръжен съд Пазарджик, с което е потвърдено решение по гр. д №2419–2020г на РС Пазарджик по отвърлен иск на касатора по чл. 422 вр чл.415 ГПК, за установяване на вземане по неиздължен кредит в размер на 10170,32лв главница, 9215,56лв възнаградителна лихва за периода до 20.03.2022г и мораторна лихва от 348,87лв ,за които вземания е била издадена заповед за изпълнение по чл.310 ГПК срещу длъжника Д. Г. Р. Отреченото вземане с основано на договор за кредит с потребител, сключен на 20.03.2015г от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД София ,на която финасова институция ответникът е правоприемник за сумата 10 000 лева Издължаването е уговорено в срок от 84 месеца, на равни месечни вноски от 384,36лв ,дължими на падежирани дати в табличен вид, съгласно погасителен план. ГПР е посочен в размер на 47,56%, общата стойност на плащанията е 32 286лв, в която сума ,при изчисление се установява ,че е включена и застрахователна премия,посочена в общ размер 3360лв,която не е включена в размера на кредита при отпускането му Длъжникът е извършил плащания в общ размер на 13 757,62 лв. Въззивният съд е изтъкнал ,че клаузата за лихви е нищожна поради накърняване на добрите нрави –не само с оглед уговорения размер(от 38,39%) ,който надвишава повече от три пъти размера на законната лихва за забава, но и предвид прилагания начин на погасяване, в резултат на който при отпуснат кредит от 10 000лв и платени съгласно погасителния план 13 757,62 лв, кредиторът обявява предсточна изискуемост при главница ,надхвърляща дадената сума по кредита от 10 000 лева и иска възнаградителна лихва в размер над 9000 лева, което илюстрира нееквивалентност. Решаващо е прието също така ,че при сключване на договора е нарушен чл.11 ал.1 т.10 ЗПК при посочения процент годишни разходи, което води до нищожност и влече последици съгласно чл. 22, 23 ЗПК Сума,надхвърляща размера на отпуснатия кредит е била платена до обявената предсрочна изискуемост, поради което и съгласно чл. 23 ЗПК установителния иск е отхвърлен за всички вземания по издадената заповед, по отношение на първото от което(означено като неиздължена главница) решението се оспорва от касатора с подадената касационна жалба. В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност на решението ,постановено при противоречие с материалния закон поради неправилно прилагане на чл. 11, ал.1 т.10 от ЗП и чл. 22, 23 ЗПК ,както и поради неправилния извод на съда за стълкновение с добрите нрави. В изложение се сочи очевидна неправилност на решението поради правратно прилагане на императивната норма на чл.11, ал.1.т.10 ЗПК, дала основание за извод за нищожност на договора съгласно чл.22 ЗПК и приложените санционни последици -основаниие по чл. 280, ал.2,предл трето ГПК. Основание по чл. чл.280,ал.1 т.3 ГПК се поддържа по въпроса: Актуална и приложима ли е ,след влизането в сила на 23.07.2014г на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК ,практиката на ВКС ,според която нищожни поради противоречие с добрите нрави ,при необезпечени кредити, са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва ? Изтъква се противоречиво решаване на този въпрос от съдилищата. Според защитата на касатора формираната практика на ВКС посочена във въпроса следва да бъде изоставена, след като с поставянето на горна допустима граница за ГПР ,законодателят е защитил правата на длъжника в обществено приемливата степен, съобразявайки и нуждата от по-високи лихвени лимити за небанковите финансови институции,поради необезпечеността на кредитите, които отпускат. Постъпил е отговор от ответника по жалбата Д. Г. Р. ,чрез адв. Ал. Ч. от АК Пазарджик. Спорът за действителността на договора с прилагане на чл. 22 ЗПК е разрешен правилно .Изтъкват се съображения за липса на основание за допускане на решението до касационно обжалване и поради неотносимост на въпросите към решението в частта, предмет на касационно обжалване - отхърлен иска за установяване на главница от 10 170, 32 лв.,не и за заявените в заповедното производство възнаградителни лихви Проради това приетото от съда относно възнаградителните лихви не обуславя допускане на поставения правен въпрос .Претендира разноски. След преценка, Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване. По отношение на конкретно оспорвани от касатора мотиви на въззивния съд ,изтъкнал нарушение на изискванията в на чл.11, ал.1.т.10 ЗПК с последици съгласно чл. 22 ЗПК ,очевидна неправилност на решението не се констатира и не е налице основание по 280, ал.2 предл. трето ГПК Очевидна неправилност,като квалифицираща степен на порочност и самостоятелно основание за допускане до касационен контрол има при въззивни решения, постановени при неприлагане на императивна материалноправна норма или когато законът е приложен в неговия противоположен,несъществуващ или отменен смисъл,нарушени са основополагащи за съдопроизводството процесуални правила ,или видимо от мотивите на съдебното решение се касае за явно и грубо нарушаване на основните логически, опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда,а това не се констатира от Върховен касационен съд в настоящия случай.Приложимото право се съдържа в нормите, изтъкнати в решението и основополагащите за процеса правила са спазени. Изводите на съда при проверката дали крайният посочен на кредитополучателя по договора за кредит размер на ГПР от 47,56% ,без да е ясно как е формиран на годишна база, при разходи за длъжника като: уговорена 38,39% възнаградителна лихва; уговорена ,,застрахователна премия“ от 3360 лв, която според т.2 от условията на договора е разделена на равен брой вноски и е част от погасителната вноска съгласно погасителния план (84 бр месечни вноски по 384,36лв), т.е уговорена също на годишна база и включена в посочения краен размер на задължението; „такса ангажимент“ в размер на 250 лв (задето кредитодателят фиксира лихвения процент за срока на договора) Тези изтъкнати и установени разходи по кредита, за които съгласно чл. 19, ал.1 ЗПК е прието, че трябва да участват в ГПР по смисъла на закона ,не са измеримо участващи в процентната величина 47,56%,като действително не е ясно как същата е формирана на годишва база. Според въззивното решение, липсващото посочване би позволило на съда да провери и направи извод, че от кредитодателя е спазено императивното изискване на чл.19, ал.4 ЗПК. Тезата на ответника, включително поддържана и пред настоящата инстанция е ,че не дължи разясняване на този въпрос. Нормата на чл.11,ал.1 т.10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл.10